Марта Буджо за международната програма на тазгодишния фестивал за съвременен танц и пърформанс в София, който се проведе в средата на май.
19-ото издание на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ беше посветено на Поколение D(ance): „Поколението, което няма възраст, но има специален телесен код, чрез който променя общества, реорганизира структури и скъсява дистанции“. По време на 19-те събития, които се състояха в София от 8 до 20 май, наистина видяхме танцьори и хореографи от различни поколения, наблюдавахме представления, фокусирани върху трансформацията на обществата, и открихме нови форми на съпротива. Представленията в международната програма бяха почти изцяло солови изпълнения – може би знак за ограниченото финансиране, което попречи и на включването на емблематичния спектакъл Rosas danst Rosas на изтъкнатата белгийска хореографка Ане Тереза Де Кеерсмакер, както обяснява брошурата на фестивала. Тук ще се спра именно на международните продукции от разнородните събития на „Антистатик“ 2026, сред които беше и поредната Българска танцова платформа.
Едно от най-очакваните представления в тазгодишното фестивално издание беше „Да те открадна за момент“ на известните Франсишку Камашу и Мег Стюарт, които се събират отново на сцената след повече от тридесет години. Сценографията е впечатляваща: пирамиди от пясък, минималистични дървени конструкции и розови листенца са разпръснати върху бял под. Пресичат го строги линии, които се разклоняват като лъчи от ъглите на залата и по стените. На ум идва метафизичната картина на Де Кирико „Тревожните музи“, но вместо неподвижни, безлични статуи, на сцената бавно вървят двамата изпълнители. Те изпускат пронизителни викове, толкова високи, че почти се сливат с песента на щурците в звуковата среда. Навеждат се, коленичат, движат ръцете си прецизно в синхрон или една след друга. Изглеждат малко притеснени, сякаш очакват нещо или не могат да изразят какво искат. Едва със зазвучаване на музиката, напрежението най-накрая се разсейва – както тяхното, така и нашето – и те започват да танцуват като анимационни герои в двуизмерно пространство. Някои от действията им наподобяват човешки дейности, като повдигане на тежести, дърпане на въже или риболов. Дали са намерили смисъл, приемайки начина на живот в това отдалечено село? Ако тази поредица от събития ни пренася в миналото, промяната в осветлението и бръмченето на космически совалка ни телепортират в бъдещето. Залата потъва в мрак и върху сценичното пространство се прожектират зелени линии, водени от сценографа Гаетан Рюске. Докато в сценографията продължават да настъпват промени, връзката между Камашу и Стюарт също постепенно се променя, показвайки несъгласие, подкрепа, сътрудничество, приятелство. Нашите животи се оформят не само от нещата, които правим, и хората, които срещаме, но и от местата, в които живеем, и историята, която те пазят.
Както обяснява анотацията в програмната книжка, „Да те открадна за момент“ черпи вдъхновение от нурагите – мегалитни постройки на древна и почти забравена цивилизация на Сардиния. В последната сцена от представлението Камашу разкрива силната си привързаност към италианския остров, а по време на дискусията след него той, Стюарт и Рюске разказаха повече за творческия процес и за очарованието си от наследството на това далечно минало, от руините на сгради и статуи, разпръснати из острова. Тяхното увлечение по рушащите се археологически обекти и неизследваните митологии е заразително и отваря нови интерпретации на представлението. Въпреки това, докато го гледах, някои части ми се сториха изключително дълги, а определени действия – не съвсем убедителни, сякаш сочеха към конкретен образ, чувство или емоция, без да го мислят наистина. Финалният диалог между двамата изпълнители накрая, искрен и пълен с хумор, ни приближава към живота, взаимоотношенията и поетиката на хореографите, като почти ме кара да забравя скучните моменти, които преживях. Въпреки това не можах да не си задам въпроса: не би ли трябвало танцът да бъде самодостатъчен?
Оставайки свързано с миналото, солото „фантазия“ на Рут Чайлдс (Швейцария) пренася зрителите в света на нейното детство, като използва класическата музика, която е слушала със семейството си като малка – отделни класически произведения са били техните „поп хитове“, както артистката сподели накрая по време на разговора с нея. Облечена в едноцветни тениски и перуки, Чайлдс си играе с известни класически партитури като симфониите на Бетовен или „Лешникотрошачката“ на Чайковски, понякога просто танцува по тях, а понякога заема активна роля в звуковата среда, разглобявайки и сглобявайки музикалните фрази като парчета от пъзел. Например, тя се отказва от движението просто за да отмери ритъма с пръсти по пода, изкривява нотите, като дърпа тениската си, издишва или киха – по този начин самата тя се превръща в инструмент – или експериментира със срички, думи и изречения, сякаш композира паралелен саундтрак с гласа си. Повтарянето на определени жестове, като ритмичното завъртане на главата, напомня отчасти на постмодерните хореографии на нейната леля, Лусинда Чайлдс. Въпреки това тази повтаряемост оставя място за топлина и ирония, които правят работата на Рут въздействаща, достъпна, забавна и красива.
Другите представления в международната програма на „Антистатик“ 2026 (за съжаление нямах възможност да гледам единствено „Смяна на кодове“ на румънския артист Едуард Габия) се фокусираха върху тялото като място за динамиката на контрола и критика на капитализма. Особено плътно в това отношение беше „Работническо тяло“ на Михаел Турински, артист с физически увреждания от Виена, който тук черпи вдъхновение от Антонио Грамши, италиански марксистки политик и журналист, и стихотворението „Пепелта на Грамши“, което именитият режисьор и писател Пиер Паоло Пазолини му посвещава.
В началото зрителите влизат в залата и са поканени да я разгледат: виждаме три големи банера с цитати от Грамши, като прочутия „МРАЗЯ БЕЗРАЗЛИЧНИТЕ“; виждаме също блок от бетон, локва с тъмна вода, строителна количка, пълна с бирени кутии. В крайна сметка се настаняваме на пода по краищата на залата и посрещаме Турински, облечен в работническа униформа, който влиза триумфално, бутайки тежкотоварна количка. Ходи бавно и нестабилно на колене, но решително. Стъпка по стъпка, на фона на ниските честоти на електронна звукова среда, той пренася с количката тежки плотове към дъното на пространството, изграждайки по този начин истинска сцена. След като предлага на публиката да си вземе от студената безалкохолна бира, той се качва на сцената и като истинска рок звезда извивка: „Готови ли сте да вдигнем шум?”. Неговият концерт започва.
Представлението продължава с интимни песни, изпълнени с игри на думи („Създавам – страдам“, „Сам си, у дома си“), разяснения за идеите на Грамши и Пазолини, както и практически действия, изпълнявани с работнически инструменти. Той директно засяга темата за уврежданията и експлоататорската логика на капитализма („Те ти отнемат времето, гръбнака, ума“) и необходимостта от социални права и солидарност с хората с увреждания. Подчертава вътрешното противоречие в съвременните общества, заявявайки: „Нашите правителства се опитват да насърчават наемането на хора с увреждания на пазара на труда. Но как е възможно това в бързо развиващото се капиталистическо, ориентирано към производителността общество? Хората с увреждания имат свой по-бавен ритъм“. И точно това преживяваме по време на представлението: виждаме, че му отнема време (и физически усилия) да подготви сцената, да благодари и да аплодира всички свои сътрудници или да закрепи завесите към сцената. И се научаваме да забавим темпото, да приемем уязвимостта, а също и да признаем, че това не е в противоречие с това да свършим работата.
Когато след половин час седене на пода гърбът ми започна да ме боли, си мисля за трудностите, с които хората с увреждания може би се сблъскват, когато посещават събития. Но като оставам на мястото си, имам и мултисензорно изживяване: не само виждам дима, стелещ се из пространството, но и усещам с кожата си неговия хлад, усещам миризмата му; възприемам вибрациите на басите от звучащата през цялото време звукова среда на Тиан Ротевеел не само с ушите си, но и с тялото си. Това ме накара да се замисля за степента на достъпност на театрални събития и колко малко място е отделено на тази тема в България.
Един от акцентите на представлението е моментът, в който Турински пробива бетонния блок. При всяко пробиване звукорежисьорът задейства някои ноти и се разгръща прашна работническа версия на „Голдбергови вариации“ на Бах. Това действие на пробиване и едновременно свирене на класическа музика изглежда перфектно представя утопичната философия на Грамши: за него фабриката не е място на отчуждение, а преди всичко училище, където да израства колективно критическо съзнание спрямо капитализма, докато образованието и културата представляват единствените начини, чрез които борбата може да бъде успешна. Така че в музикалното пробиване можем да видим революционния дух, проявен чрез труда и изкуството. Но защо именно „Голдбергови вариации“? Италианската страница в Уикипедия предлага отговор, като ги описва като „музика, създадена за възстановяването на компетентен и взискателен дух“. Точно като този на Грамши, Пазолини и Турински.
По различен начин, в „Непозволени движения“ на румънския хореограф Михай Михалча работата във фабриката се описва чрез призмата на тейлъризма като научно обоснован подход, насочен към постигане на максимална ефективност на действията на работника. Актрисата и съавторка на представлението Мара Бугарин взема микрофона и с ентусиазъм разказва историята на Фредерик Тейлър и неговите нововъведения, заявявайки: „Хората казваха, че това е прогрес и че нещата ще стават все по-лесни и по-светли с всеки изминал ден“. Въпреки уверения ѝ и весел тон, някои несъвършенства в движенията ѝ разкриват вътрешно противоречие: тя сочи сърцето си, докато говори за ръката си, или задава неподходящи въпроси, които след това оттегля, подсказвайки, че послушното тяло, което постоянно държим под контрол, копнее за свобода на изразяване. С помощта на видеопроектор тя ни отвежда на пътешествие от древните философи до изобретяването на биометричните модели, създаването на изкуствен интелект, незаконното разпознаване на лица и… румънските мечки! Видеоклиповете на работници във фабриките, балетните клипове, генерирани от изкуствен интелект, и полицейското насилие на ICE ни напомнят, че напредъкът не е всичко, че технологията носи рискове и че тя винаги е била използвана и за да се извличат ползи от уязвимите.
Въпреки изключителните актьорски умения на Бугарин, която умело изменя акцента, интонацията и езика на тялото си, понякога обемът на текста ми се струваше прекалено голям. Въпреки това представлението успява да провокира размисъл за това как да останем свободни и да се противопоставим на един свят, който продължава да ни тласка към стандартизация и нови, по-фини форми на контрол.
Статията (с малки изменения) е част от публикация за цялата програма на „Антистатик“ 2026 на английски език за Springback Magazine.
Марта Буджо завършва италианска филология в Болонския университет и . Спрингбек академията за танцови критици. Работи в сферата на образованието в София и публикува танцова критика в специализирани издания..
