Разказът „Бартълби – писарят: История от Уолстрийт“ е публикуван за пръв път анонимно в американско списание през 1853 г., а три години по-късно – в сборник разкази под авторството на Хърман Мелвил. Въпреки че няма успех при първата си среща с публиката, в момента той се подрежда сред едни от най-значимите литературни произведения в световен мащаб.  Именно той е причината Хърман Мелвил да бъде признат за предшественик и вдъхновител на екзистенциалисти като Албер Камю, Франц Кафка и абсурдисткото течение в литературата. Но неговото влияние далеч не се изчерпва през темите за самотата, взаимоотношенията между хората, отказа от общуване, отчуждението, капиталистическата експлоатация. Макар и написан в традицията на линейния разказ, той носи в себе си неопределеност, която му дава изключителната потентност да бъде интерпретиран и адаптиран. Бартълби е обект на изследователи от различни сфери на изкуствата и науката, и дори съвременни философи като Джордо Агамбен го превръщат в тема на есета и анализи.  Той се тълкува и през дискурса на психологията и психоанализата, като медиците разпознават в него развиващите се признаци на клиничната депресия, а изследователите на живота на Мелвил намират в трагедията на неуспелия преписвач автобиографичен момент. Разказът е в основата на множество творчески адаптации в различни възможни жанрове – разкази, сценични четения, радиопиеси, оперни и драматични сценични произведения. Днес можем да кажем, че образът на Бартълби е иконизиран до такава степен, че той става типаж в редица филми, а крилатата му реплика „бих предпочел да не го правя“ вероятно се подрежда сред най-разпознаваемите.

Съвсем наскоро у нас се появи и негова сценична реализация под режисурата на Марий Росен. Спектакълът е решен като монологичен разказ на собственика на кантората на Уолстрийт (в ролята е Александър Митрев), а завръзката му е странната поява на писарят Бартълби. Драматургичната основа трансформира натрапващото се усещане за неопределеност и непредвидимост от разказа в напрегнато очакване нещо да се случи. 

Накратко, малко след появата си писарят Бартълби започва да отказва почти всичко, което му възлага собственикът на кантората с думите „бих предпочел да не го правя“. В началото това касае рутинни дейности, но с развитие на действието тази фраза се превръща все повече в житейска позиция. Градацията е в повишаващата се тревожност от нежеланието на Бартълби да постъпва спрямо очакванията на другите към него. Той отказва да действа като социално същество по законите на „здравия разум“. Нито заплахите, нито загриженият тон на колегите могат да го подтикнат да излезе от унеса на тази поза. Поредицата от събития, които следват мизерното му битие, ни представят все по-задълбочаващата се невъзможност и нежелание на Бартълби да се впише в принципите на житейското съществувание. Мотивацията му до края остава неясна. Разпадането на социалната му роля води до разпад на чисто човешкото и физически отказ от живота.

Режисьорското решение на Марий Росен се оттласква именно от тази неопределеност в текста. Той не предлага категорично решение, което да „хваща“ и да води публиката в разкриването на мотивите и обстоятелствата, довели до мистериозния случай. Интерпретацията му не се занимава с тълкувание на смисъла, а по-скоро деликатно потапя публиката в случващото се, оставяйки отворени много въпроси, дори и след финала.

В сложната роля на разказвач е актьорът Александър Митрев, който убедително пресъздава с почти кинематографична автентичност образа на стария адвокат. Още в първата му поява се натрапва чувството на самота и отчуждение. Сценографското решение се базира на контраста между потискащо пространство на голямата празна сцена и малката човешка фигура, осветена само от прожектор. Декор и реквизит липсват. Тази неопределена и „отворена“ среда се променя от светлината на прожекторите и пълноценно се усвоява в унисон с текста.

С течение на действието, с натрупването на събитията и значенията, отстраненият обективен поглед на разказвача, който безпристрастно регистрира случващото се в кантората, се променя. От смисъла на словото постепенно изкристализира емоционалният потенциал на драматургичния текст. Изпълнението на Митрев намира точния баланс между пестелив прецизен детайл и обобщен жест, без многословие и разточителност. Един от ярките моменти – постепенното физическо разсъбличане на персонажа е визуално-сценичен еквивалент на психологическото действие на разказвача. Той се разголва, сваля социалната си маска – облеклото, а дрехите подрежда така, че да оформят смачкана малка човешка фигура на пода. Субектът и обектът се приближават и се сливат в смъртта на Бартълби. Перспективата на светлинните лъчи изместват фокуса към невидимото същество, напомнящо на изпразнена от съдържание черупка. Към финала зрителят е изцяло въвлечен в емпатичната енергия на спектакъла. Музиката на Милен Апостолов партнира на актьора в усилието му да намери трагедийните измерения в стаената необяснима тъга и примирен отказ на писаря. Партитурата се намесва на много малко места, но изключително прецизно улавя безсилието на стария адвокат да спре самопогубването на Бартълби.

Напрегнатото очакване нещо да се случи или някаква тайна да получи своето разкритие остава и след края. Безпощадният вик към безсилието на човечеството във финалната реплика съвсем не затваря историята на Бартълби, а сякаш дава нова и различна отправна точка на живота и смъртта му. Без да търси психологически измерения, спектакълът успява да предизвика емпатията на зрителите и да ги накара да се почувстват част от онова човечество, в което хуманността все още е ценност. А струва ми се, това е особено важно днес.