„Списание за танц“ ни гостува с поглед към „Преди края… (на света)“ на дуото Ива Свещарова и Вили Прагер с номинация за „Икар“ 2022.

Четвъртият брой на единственото българско „Списание за танц“ е вече факт. То излиза  веднъж годишно от 2019 г. насам. След като с броевете си дотук изданието потопи читателите в темите за „Красотата в танца“, „Танцът и други изкуства“ и „Танцът и политическото“, брой 4 се вглежда в „Танц и музика: нови отношения“. Можете да се запознаете със съдържанието му тук. От него ви представяме текста на Демна Димитрова за най-новото представление на  Ива Свещарова и Вили Прагер „Преди края… (на света)“.

„Преди края… (на света)“ е част от Българската танцова платформа в рамките на 15. Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.

Краят не е един, краят има жанрове и той трае. Преди края на света обективно е всяко време сега – всичко, което го има и което повече няма да бъде. Това въведение не е задължителното обобщение на апокалипсиса, но е есенциално за най-новата работа на Вили Прагер и Ива Свещарова „Преди края… (на света)“.

 

Двамата, заедно с хърватската драматуржка Ивана Ивкович, възпроизвеждат края в неговите версии и сюжети. Пандемията със сигурност дава тласък към темата, но предварителната им работа включва различни проучвания, визуални материали, апокалиптични теории и конспирации. Краят на света е обширна тематична територия, вероятно също толкова едра като срамът и щастието, които са били част от художествения интерес на двамата хореографи. Рисковете в работата с големите теми са свързани основно с това, че те неизбежно са обрасли в клишета, а множеството им интерпретативни разклонения се синтезират, каталогизират и структурират трудно. Тези представи и нагласи може би са причината „Преди края… (на света)“ да не е съвсем лесно за проникване представление. Но то не е херметично. Спектакълът формира плавно усещането за някакво вътрешно ядро, което се разпъва и насища с образи. Всичко, което виждаме като обект или жест на сцената, носи поне едно допълнително значение.

 

Може да приемем, че представлението е разделено условно на три части. Първата е най-абстрактна. В нея Мирослава Захова, Нейтън Купър, Ива Свещарова и Вили Прагер много бавно изпълзяват под голям сноп бели балони, закачени за тях. Групират се, събират се, остават сами или взаимодействат помежду си.

 

Следващата част е най-продължителна. В нея четиримата слагат малки фигури – копия на самите тях – върху постамент пред публиката. Фигурките са застинали в определена поза. Те ще останат докрая там – пред очите на публиката, като защитени експонати под стъклен похлупак. Техните двойници на сцената заемат идентични позиции на тялото и при всяко повторение правят това с еднакво темпо. Застиналите жестове напомнят илюстрация на неудобството, което изпитва човек, когато се чуди къде да си сложи ръцете. Ограничени изцяло в една единствена позиция на тялото, четиримата изпълнители проиграват варианти на възможния край и периодично ги назовават: война, метеорит, чума, скакалци, ядрена експлозия. На сцената те се разделят на две двойки. Тези, които извършват действието, са безмълвни. Другите двама са статични и с текстовете, които четат, озвучават сценичното действие. Двойките се променят непрестанно.

 

Времето преди края е ексцесивно, протяжно, меланхолно, празнично, застинало, екстазно. То е палитра от състояния, хипотези, теории, образи, рефлексии. Ива Свещарова и Вили Прагер работят точно с тази множественост, в която изпъкват два структуроопределящи елемента. Те често се преплитат и, в известен смисъл, поставят границите, в които съдържателното се разполага. Фонът и двойниците присъстват от край до край, те създават нещо като атмосферните условия на спектакъла.

 

Фоновото не е само вторично и встрани, то е буквално надвиснало. Белите балони, с които започва представлението, остават окачени, висящи на стената в дъното на сцената. Думите върху тях образуват изречението The future will end (Бъдещето ще приключи), което трепти съобщително над цялото сценично действие. Но фоново може да бъде и самото удвояване. Наличието на двойници разфокусира и публиката трябва да избере къде да концентрира вниманието си: върху двамата души на сцената, двамата четящи встрани или върху четирите фигури. С други думи – в действието, в текста или в статиката. Фонът, в случая, зависи от избора на гледащия. Това е така, защото драматургичните елементи в спектакъла са отделени едни от други. Подобен подход подсилва чувството за дисхармонията на края, който не позволява един и единен разказ. Двойственото създава напрежение, наслагва множество и предпоставя хаоса, макар в самото представление да няма нищо хаотично.

 

В тази фрагментарност се пораждат повтарящите се, подобни образи и фигури. Двойниците  позволяват на края да се размножава. Ива Свещарова, Вили Прагер, Нейтън Купър и Мирослава Захова го проиграват през различни жанрове, репрезентират го чрез откъслечни сюжети. Цялото многообразие от елементи набляга на апокалиптичната култура, която може да е делюзийна, зрелищна, пищна или пък интимна и притихнала. „Апокалипсисът“ – казват те – „е навсякъде около нас. Това се случва сега.“

Краят е процес и апокалипсисът е неговата последна фаза, своеобразен ендшпил. Затова и краят е буквално проигран. Мотивът за играта присъства много силно. Малките фигури бързо будят тази асоциация, но самото сценично действия я подчертава – в постоянната ротация на ситуации поне двама от изпълнителите заемат нещо като роля на временни персонажи. Тя се проявява в статичната позиция един към друг по начин, подобен на детска игра с кукли. И точно като играчка, те не променят фиксираните си жестове. Уголемените двойници на малките фигури имат ограничени движения, не могат да докоснат другия или себе си. Те се струпват един върху друг, сковани като кукли, озвучени са от някой друг, защото нямат собствен глас. Играта с кукли в същността си е игра на наподобяване на живот, тя е естествено фрагментарна и действията в нея могат да останат напълно немотивирани.

 

Може би един от най-устойчивите образи в спектакъла е този на празника. Кратките диалози в „Преди края…(на света)“ създават усещането за препълнено пространство, в което ние не виждаме останалите, но чуваме откъси от разговори и мисли между двама. Текстовете разказват ситуации, озвучават тишината на сцената, носят патос, пряка реч или описание. Те засилват действието, интимността, жестокостта. Чрез тях е заявено и предчувствието за това страшно празнуване, което в заключителна (трета) част на спектакъла преминава в неистово изтанцувания край.

 

Какъв е краят обаче, за кой именно край става дума тук? Заглавието на представлението играе с подозрението за метафоричните смисли на апокалипсиса, защото свършекът на света прилича по-скоро на допълнение. Апокалипсисът се случва едновременно вътре и вън, но като че ли ние ставаме свидетели предимно на неговото интериоризирано преживяване. „Преди края… (на света)“ определено не е спектакъл, който се занимава с възможностите за край или с анализа им. Не човечеството и неговото изчезване е съществено. Онова, което се случва на сцената, всъщност е концентрирано в протяжното пребиваване в края, в тлеенето на края. Самият край е изваден пред скоби.

 

Преди края… (на света)

Концепция и реализация: Ива Свещарова и Вили Прагер

Драматург: Ивана Ивкович

Музика: Емилиян Гацов – Елби

Осветление и консултант сценична среда: Ралица Тонева

Изпълнение: Мирослава Захова, Нейтън Купър, Ива Свещарова и Вили Прагер

 

Продукция на Брейн Стор Проджект в партньорство с ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс

 

Демна Димитрова се занимава с популяризиране и организиране на културни събития. Нейни статии, рецензии и интервюта са публикувани в редица периодични издания за изкуство и онлайн медии.