Философът Димитър Божков пише за книгата на Ани Васева „Метеор, театър на невъзможното“ (2022). Освен текстове, тя съдържа фотографии и материали от спектаклите на „Метеор“ от периода 2010–2019 и е вдъхновена от желанието на Ани Васева, Боян Манчев и Леонид Йовчев да правят театър на желанието и удоволствието.
Какво означава театър на невъзможното и има ли той почва у нас? Отговор на този въпрос ни дава Ани Васева с новата си книга Метеор, театър на невъзможното, в която разказва, анализира, подрежда и дава различни интерпретативни ключове към дългогодишната работа на групата съмишленици „Метеор“. До голяма степен книгата е едновременно и авторефлексивен жест, и юбилейно издание по случай дванадесет годишната дейност на „Метеор“. В нея има и нещо уникално за българската театрална сцена, а именно особената връзка между режисьорската работа и теоретико-философската рефлексия, която се осъществява в колаборацията между Ани Васева, режисьор, но и задълбочен теоретик на сценичната практика (книгите й Театър и истина и Що е то съвременен танц свидетелстват с пълна сила за това) и философа Боян Манчев, който е известен с теоретичното богатство на мисълта, но и с постоянното експериментиране в сферата на съвременните изпълнителски и визуални изкуства. Така философията и театърът взаимно се обогатяват чрез търсенето на пресечните точки между тях. Изключително интересно е как в спектаклите на „Метеор“ „родството по избор“ между две исторически тясно свързани сфери се осъществява по един некласически и авангарден начин. На сцената не просто се изобразяват философски понятия, а те се експериментират, доразвиват, вдъхва им се пластичност и движение. В това отношение е много важна „равнопоставеността на идеи и материална пластична форма“ (стр. 20), през която теорията и практиката активно взаимодействат, почти до неразличимост. А това е специфично и за Боян Манчев, който разработва такива динамични онтологични понятия, с които може да се преосмислят както политиката, така и изкуството в особените меандри на тяхното взаимодействие, позволяващо на сцената да се експериментира с нови форми на живот. В същото време философската работа е и силно застъпена при обработката на текстовия и визуален материал, около който се изграждат различните постановки и от който са извлечени най-неподозирани съдържания, представящи ни оголени до чистото желание персонажи, речта на които много често е сведена до ритмично скандиране, засилващо усещането за ужас, трагизъм и ирония. Боян Манчев описва работния процес с текста и избираните спрямо него театрални техники по следния начин: „всяко представление на „Метеор“ се стремеше към изобретяване на неповторима форма на основата на експериментална работа с текста и продуктивно критическо изследване на театралните техники“ (стр. 22). Много показателен пример за това е спектакълът Малдорор, доколкото текстът на Изидор Дюкас, граф дьо Лотреамон, в превод на Стефан Гечев, представлява истинско предизвикателство за поставяне поради богатството на бароковите си меандри, предполагащи множество преплитащи се действия и особено напрежение в изговарянето си. Тук Васева поставя акцент върху значението и потенциала на съгласните, чието изговаряне позволява извайването на „думи образи“ и поставянето на особен смислов акцент, насочващ към динамичната чудовищност на Лотреамоновия текст. Обговарянето на подобни техники със сигурност задълбочава възможните погледи към театъра на „Метеор“ и позволява продължаване на съмишленическия разговор.
Метеор, театър на невъзможното е сякаш книга именно за това: рефлексия върху дългогодишна театрална практика, в която се срещат разнообразни по жанр и форма текстове, тяхната радикална в много отношения интерпретация, изкарваща наяве неподозирани съдържания, оживотворяването на философски идеи и придаването им на силен афективен заряд посредством интересни, необичайни и изработени до съвършенство театрални техники. Главите в книгата следват хронологично представленията на Метеор от Окото (2010) до Хофман (2019) и представляват описание на работния процес по тях и на вложения смисъл, който изкристализира посредством интерпретацията на текстовете и на използваните театрални техники. Освен това всеки спектакъл има и своя специфична история, в която се намесват различни ситуации, хора, идеи и проследяването на която разкрива моменти от сложната диалектика на работния процес, в която взаимодействието между различните елементи и участници провокира създаването на общ смисъл. Затова и самата книга е многогласна, в нея виждаме още и текстове на Боян Манчев, Моника Вакарелова, Леонид Йовчев и Георги Тенев, благодарение на които имаме различни и допълващите се гледни точки. Самите текстове на Ани Васева също реферират и към разнообразни ситуации и контексти, в които се изгражда съдържанието на постановките. До голяма степен това отразява и идеята на „Метеор“ за съмишленичеството и общността: „не пасивна общност на последователи или фенове, а активна общност на съмишлениците“ (стр. 17). В този смисъл и публиката е видяна като „равностоен партньор в театралната игра“ (стр. 10).
По отношение грижата за публиката е изключително ценна и издателската работа на „Метеор“, доколкото в част от нея виждаме книги, които представят текстовете на някои пиеси или пък теоретични рефлексии, повлияли на театралната им практика. Това позволява създаването на една специфична диалогична и интелектуална среда, в която разговорът за театъра преминава и в разговори за хиляди други важни неща и най-вече в едно интелектуално удоволствие и радост от споделянето на мисли. Именно в този контекст е и важността на Метеор, театър на невъзможното, доколкото позволява задълбочено вникване зад завесите на спектаклите, което да ни разкрие определени театрални идеологии, философски идеи и начини на четене на текстове, които се събират в алхимичния атанор на театралното чудо и на неизчерпаемите възможности. Подобен жест е далеч от просвещенското желание за образоване на публика и нейното подценяване по посока на едно високо разбиране за елитарен театър. Точно напротив, желанието сякаш е за едно пълноценно интелектуално и естетическо преживяване, в което алхимията на спектаклите да продължи своя живот през различни и разнообрази други медии/посредници, в които да бъдат обговорени и споделени отделните магични съставки: тук крило от прилеп, там нокът от костенурка и т.н.
Основно убеждение на Ани Васева е, че театърът отваря неочаквани полета на възможности, на възможности за невъзможното, което и до голяма степен определя едновременно такава театрална идеология, в която ужас и смях съжителстват заедно до неразличимост, но също и даден философски пласт на пиесите, в които се изпробват разбирания за потенциалността на материята, за производствената сила на желанието да твори неподозирани форми на живот, за дезорганизацията, позволяваща едно радикално освобождение. В проучването на тези въпроси и тяхното образно реализиране Ани Васева и Боян Манчев мисловно и интелектуално преброждат различни земи и епохи. Техни концептуални персонажи са романтическото техночудовище Франкенщайн, романтично злокобният Малдорор, Лъвкрафт, писателят, затворен в своя ужасен готически свят, самотният и смел самурай на севера Хиджиката, Е.Т. Хофман и неговият почти двойник малкия Цахес. Но също и множество зловещи ангели на смъртта и създания, излезли от дебрите на ада, неопределени хибридни чудовища и самотни злосторници, но също и садо-мазо космонавти и технически метаморфозирали създания. Така, заровени дълбоко в човешката култура потенции „подават глави като делфини“ и довеждат до освобождаването на желанието, предадено през необуздано беснеене на сцената, където се смесват ужасът от смъртта и комизмът на съществуването. Именно този ексцес води едновременно до освобождаващи смях и сълзи, до специфичен катарзис, но не като очистване от страха и състраданието, а като мултифасетен поглед към действителността, в който сериозното е осмяно, а смешното е доведено до крайността си, в която преминава в своето друго. И именно това е този освобождаващ, катартичен момент, позволяващ ни през театъра да се разтворим във възможностите на фикциите, които ни засягат по неочаквани начини и в които желанията се осъществяват под формата на беснеещи чудовища. Зад това стоят и специфични театрални техники, върху които е предложена интересна и провокативна рефлексия, отдаваща значимото на всички традиции, от които черпи вдъхновение и които трансформира и метаморфозира.
Така, преброждайки през книгата можем да отчленим няколко основни тематични полета, който пронизват спектаклите на „Метеор“ и които се развиват, променят или пък остават същите и търсят новите си форми, в които да предадат пластично подривното си съдържание. Това са именно въпросите за желанието, за материята, творяща нови форми на живот, за метаморфозата, за космоса и непознатите земи на фантазията ни, за чудовищното вътре в нас и за космическите и екзистенциални измерения на Апокалипсиса. Чудодейните пространства на пиесите са топосите, в които човешкото въображаемо от векове насам е превърнало в места, в които материята развива разнообразни и страховити форми, наситени с желание и страх, с привлекателна сила и ужас, места на напрегната афективна сила и на чудодейни трансформации.
Всичко това има и своя политически заряд. В глава от Театър и истина Ани Васева коментира спецификите на политическия театър и за непредубедения читател е истинско откритие нейната интерпретация в този контекст на идеите на Антонен Арто, чийто театър на жестокостта се оказва не по-малко натоварен с политическа сила, отколкото този на Брехт и Пискатор. За нея „политически театър обичайно значи такъв, който съзнателно и критически се отнася до начините, по които живеем заедно“ и в този смисъл Арто, чрез това, че поставя „под въпрос ситуацията на човешкия живот въобще“ напълно отговаря на изискването за политически театър в по-общ смисъл, надхвърлящ конкретните ангажименти и схващащ самата същност на съществуването, ако въобще я има. „Метеор“ изключително много работят с темата за потенциите и съпротивите на живото, за ексцеса, надхвърлящ установения порядък и даващ свобода. В това отношение е видима и връзката с някои философски идеи на Боян Манчев, обговарящи темата за живота и дезорганизацията на материята в един ясно заявен политически контекст, доколкото за него има пряка връзка между политическите и онтологическите понятия, измежду които материалността на живото е основна прицелна точка на критическата му рефлексия (вж. Логика на политическото). Така например изключително интересната идея за persistence (устояване) означава опита материята да не се поддава на задължителното изискване за изменение, опита определени нейни образувания да останат в процеса по метаморфоза. Така и чудовищата на Ани Васева устояват в своите архаични и предисторични форми в напъна да освободят желанието. В Метеор театър на невъзможното виждаме как тези идеи могат да получат сценичен образ и през какъв процес са минали режисьорът, актьорите и критиците, за да постигнат специфичното въздействие върху зрителите, в което се усеща ритъмът на разбунтувалата се материя.
Книгата на Васева представлява любопитен и провокативен вход към едно дългогодишно театрално творчество. Нейното оформление е концептуално свързано със самото съдържание. Във всички издания на „Метеор“ се виждат специалните грижи относно полиграфията, оформлението и въобще материалността на книжното тяло. В Метеор, театър на невъзможното виждаме множество фотографии (и един рисуван от Мира Тишева плакат към Пиеса за теб) към различните представления, направени от Иван Дончев, Георги Радуилов, Георги Димитров, Георги Шаров, Боряна Пандова, Борис Делчев, Орлин Огнянов, Теодора Бамбикова, представящи отделни сцени и атмосферата на спектаклите, в които виждаме, как „актьорът може всичко“. Корицата на книгата е фрагмент от рисувания от Борис Делчев декор към „Пътуване към ада“, на който са изобразени мрачни алено тъмносини облаци, предаващи чудесно усещането за изискан ужас, дълбоко свързан с естетиката на „Метеор“.
За завършек ще си позволя и нещо лично. Още си спомням, когато за първи път гледах спектакъл на Ани Васева. Беше през далечната 2010 г. в старата фабрика на ул. „Овче поле“, тогава място на the fridge. Това беше Пиеса за умиране. Усещането ми беше за нещо напълно ново, за едно особено богато и многопластово произведение, в което метафизическият ужас се смесваше със забавното и иронично негово пародиране. Речта на черния човек, изпълнявана от Леонид Йовчев, е едновременно осмиване и възхвала на популярния „дарк“ стил, но и придаване на ново звучене на романтическо готическата образност. С Метеор, театър на невъзможното можем да се впуснем с удоволствие и радост в този странен, привличащ и великолепен театрален свят на забавни ужасии, бродещи чудовища и осъществени желания в мрака на фантазията ни.
Димитър Божков е доцент по нова и съвременна философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите „История и еманципация“ и на „Марксизма в месианизма“. Също така е и автор на различни публикации в областта на съвременната философия и съвременните визуални и изпълнителски изкуства.
