„Око“ е най-новият спектакъл на Деян Георгиев, в който той работи в сътрудничество с австрийската хореографка Бианка Ан Браунесбергер. Двамата са автори и изпълнители в проекта на сцената на „Топлоцентрала“.  За него пише театралният и танцов критик Мира Тодорова.

Деян Георгиев е хореограф, танцьор и актьор, част от новото поколение автори в съвременния танц. Той има образование по актьорско майсторство (НАТФИЗ), а по-късно специализира хореография в международната магистърска програма Codarts в Ротердам, Нидерландия. Първоначално работи в областта на драматичния театър, но постепенно се насочва към съвременния танц, където печели награди (конкурс „Маргарита Арнаудова“) и международно признание (платформата за млади хореографи Aerowaves, шоукейс на балканската регионална мрежа Moving Balkans).

Работата на Деян Георгиев винаги е провокирана от някакво негово екзистенциално-сетивно търсене, „размишление“ по-скоро в сферата на човешкото, отколкото на политическото; занимават го по-скоро чувства и усещания; по-скоро душата, отколкото идеите, концепциите, общото ни живеене в съвременния свят; повече човешкото, отколкото общественото. Въпреки че двете, разбира се, са неразривно свързани, все пак това, което вълнува артистичното въображение на Деян Георгиев, е вътрешното състояние на човека, повлияно/наранено от външния свят. Не външният свят или отношението ни с него, а това, което той „ни прави“. Това е една невидима, неясна, неназовима материя, която може да се банализира в материални илюстрации и разкази, което би превърнало работата му в безинтересна игра на символи и четене. Или да ѝ се намери израз, който не разказва и не показва, а артистично преобразява енергията на тези „размишления“ в движение, танц, думи, материя, звук… И това е абсолютното артистично качество на работата на Деян Георгиев – той успява да преведе, изкаже, изтанцува, да преживее тези свои „теми“ на сцената.

Предпоследната му работа „Там“ на сцена „Апостол Карамитев“ в Народния театър „Иван Вазов“ се занимава с човешката нужда от убежище, от място, на което да се чувстваме сигурни, спокойни, принадлежни. И то в съвременния свят на непрекъснато движение и преместване на хора, информация, капитали, на нестихващо преобразуване и ускорена промяна, на постоянна „стимулация“ от външния свят, от който не можем да се скрием, а ако все пак успеем да го направим, преставаме да съществуваме. Как се справяме с безпокойството да (трябва да) бъдем винаги включени, имайки острата нужда да се изключим.

С подобна тема, но през различна перспектива, се занимава спектакълът му „Wired“ („Включен“), с който през 2023 г. той попада в топ 20 на младите европейски хореографи в рамките на международната платформа Aerowaves. Интимно и философско, физически концентрирано и концептуално соло, което изследва човешкото същество в динамичното му битие между изолираност и уникалност, от една страна, и свързаност, зависимост – от друга; като единичен феномен и като историческо същество; като „черна кутия“, но и като поле на културен и социален трафик. Човекът е едновременно собственото си, крайно същество, но и част от по-голяма мрежа (wire) на с/об/вързаности, както синхронно, така и диахронно.

В „Око“ хореографът не изследва видимото или невидимото, а по-скоро неяснотата дали и какво виждаме; объркването, илюзията, съмнението, граничното състояние между видимо и невидимо, което винаги се населява от съмнения, представи, желания, но никога от действителното. Окото е телесният орган за възприемане на света, свидетел на реалността, но и инструмент на илюзията. Това, което виждаме, не съвпада с това, което възприемаме, и още по-малко с това, което е в действителност, ако изобщо има една действителност или по-скоро множество нейни възприятия. Спектакълът борави с много деликтни движения, които се разгръщат през незабележими промени на кратки интервали и едва с течение на времето наистина се забелязва промяната или смяната на позицията в пространството. Регистрираш движение, но не можеш да си дадеш сметка нито за посоката му, нито за детайлите, от които е съставено. То е минималистично, като вегетативна реакция на музиката и средата; движение, което се поражда отвътре, в отговор на външните дразнители; не толкова хореографирано и „предписано“, наложено на телата, колкото „извиращо“ в момента от импулсите и енергията на тялото. То има структура, която „държи“ двамата изпълнители, но всеки го интерпретира/усеща/актуализира по своему. Тоест има хореографска рамка, но е по-интересно това, което всеки прави в/с тази рамка. Деян и Бианка са като общо тяло с огледални половини, но всяка половина има собствената си траектория и честото на трептене, като два крайника на едно същество.

Двамата изпълнители са в идентични костюми, които са едновременно материални, но и почти нереални (костюмограф е Николай Божилов). Прозрачна материя, която по-скоро чуваш при движението, отколкото да виждаш. Виждаш през нея, но и не съвсем; окото не знае на какво точно се натъква. Костюмът динамично скулптира образ, като едновременно скрива и разкрива; плъзгането му по тялото или триенето срещу другото тялото добавя измерението на звука. Видими/невидими физически тела, които се чуват. Звукът от материята на костюмите при движението на изпълнителите в тишината на сцената добавя своя особен нюанс към осезанието на зрителите. Спектакълът се възприема повече като сетивна инсталация, която се разгръща във времето и пространството.

Усещанията на зрителя многократно се усилват от музикалната и видео картина (звукова инсталация и композиция Петя Диманова и Божидар Василев; видео Марина Хараламбова, Александър Гочев). Нещо като техно музика залива сцената, но тя не работи сама по себе си, не създава просто ритъм, който да води движението, а допринася за цялостната атмосфера на абстрактност, условност, космичност, както и за засилване на въздействието върху сетивата; не прави фон, а прави среда. За същата кауза работи и светлината. Много умела работа на Виктор Георгиев. Всички елементи са функционални и симбиотични – звук, музика, видео, движение, сценография, костюми. Цялостен космос, в който взаимно се проникват видимо и невидимо, реалност и илюзия, самотност и заедност, човешко и нечовешко, материя и енергия, спомен и видение. Космос, бременен със свят…с човешки същества или със спомени, или с енергии, или с пространство и време (една от картините в спектакъла буквално прилича на утразвукова снимка на зародиш в утроба). Моята много лична алюзия беше „Соларис“ на Тарковски – нещо едновременно космическо и екзистенциално, неназовимо и същностно; нереална среда, в която се проектира вътрешният космос на човека. „Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“.

ОКО

Хореография и режисура: Деян Георгиев и Бианка Ан Браунесбергер

Изпълнители: Бианка Ан Браунесбергер, Деян Георгиев,

Изпълнители видео: Марина Хараламбова, Александър Гочев

Музика: Божидар Василев и Петя Диманова

Драматург: Лу Коуп

Светлинен дизайн: Виктор Георгиев

Костюми: Николай Божилов

Сценография и обекти: Изабела Манолова

Асистенти: Димитрина Георгиева, Марина Минева

Фото и Видео: Никола Гюлмезов

Комуникация и продукция: Виттория Николова, Даниcлава Делчева

Копродукция: РЦСИ ТОПЛОЦЕНТРАЛА

Партньори: Sonnenstein Loft, COMMA Codarts/Fontys, Дом на Културата “Средец”, Pneuma Bio, Пространство, Dragomir estate winery

„ОКО“ се финансира от Европейския съюз чрез инструмента NextGenerationEU по инвестиция BG-RRP-11.020-0118.