Вие сте в София по повод премиерата на вашата най-нова пиеса „Мрак на края на града“ на сцената на Народния театър, поставена от германската режисьорка Катрин Медлер и с български актьори. Как я възприехте?

Представлението много ми хареса. Беше емоционално преживяване за мен. Мисля, че целият екип е свършил страхотна работа. За мен това е един от онези случаи, в които хора с различно минало и от различни държави се събират и създават заедно нещо, което се е получило добре, интересно е и е актуално. Това беше общото ми възприятие за представлението. Във всеки случай бях наистина развълнуван от това, което видях.

Това не е първата ви пиеса, поставена на сцена. Какъв тип автор сте? Предпочитате да следите отблизо постановъчния процес или по-скоро искате да стоите настрана и предоставяте текста си изцяло в ръцете на режисьора и актьорите?

По отношение на тази пиеса с режисьорката Катрин Медлер и с драматуржката на представлението Лаура Мангелс си разменихме няколко имейла и едва снощи гледах представлението. Нямах никаква предварителна представа как ще изглежда то. В предишни проекти по мои текстове пък съм бил пряко включен в постановъчния процес. Но това е нож с две остриета. Изобщо, труден въпрос. Но след този опит с „Мрак на края на града“ мисля, че предпочитам да стоя повече настрана и накрая само да се наслаждавам на работата на постановъчния екип. Тук имаше елементи, които много приятно ме изненадаха.

В пиесата преплитате свидетелства за ежедневието по време на окупацията на Сараево в началото на 1990-те, за което разказва мъж, останал сам в своя апартамент в оградения град, и настоящето, в което травмите от войната продължават да се предават през поколенията, представени от чистачките Фикрета и Бетина, които трябва да разчистят жилището му. По време на окупацията вие самият сте бил дете. Откъде почерпихте истории като материал за пиесата и за персонажите в нея?

Бях на седем години, когато войната започна, и през цялото време живеехме в Сараево. Някои от елементите в пиесата са вдъхновени от неща, на които сам съм бил  свидетел. Образът на мъжа, Наемателя, който разказва за своето ежедневие, не е биографичен. Той донякъде се опира на покойния ми чичо, който беше убит по време на войната. Той беше заседнал в част от града, която се казва Добрина. Но в крайна сметка цялата история е художествена измислица, аз дори не споменавам конкретно името на града. Мотиви в пиесата са вдъхновени още от много други неща. Например, през 2012 г. в Сараево имаше голяма снежна буря, снегът беше толкова висок, че затрудняваше преминаването през града, транспортът беше блокиран. Беше наистина проблем да се придвижваш през първите няколко дни. Този вид атмосфера вдъхнови ситуацията в пиесата от настоящето. И в двата времеви пласта – минало и съвременност, действието се случва по време на зимата.

Любопитно ми е как сте подходил към проучването на начина, по който тези години са били преживени – събирахте ли разкази на хора по време на окупацията и различни други сведения от този период?

Да, разбира се. От една страна, самият аз съм бил свидетел на събитията тогава, но и направих и доста щателно проучване. Изчетох много художествена и нехудожествена литература за онова време. Един от романите, който много ми повлия, е от нашия писател Дамир Овчина „Когато бях ходжа“, в който той описва окупацията на Гърбавица (квартал в Сараево). Четох много документалистика за периода, като например „Обичай съседа си“ от Питър Маас – една от най-добрите документални книги за войната в Босна. Прочетох и две книги за завладяването на Добрина, писани от бивши лейтенанти от армията, като в тях имаше много мистификация и преувеличение. Но от най-полезните източници на информация за мен бяха интернет форумите. В най-големия местен онлайн форум публикациите на тази тема са повече от 100 интернет страници, като на една страница са по 25 поста, а някои постове са по 10 печатни страници.

В тях различни хора споделят своите преживявания?  

Да, повечето постове са от хора, които са били в града по време на окупацията, или хора, които са били част от босненската армия и описват какво се е случвало. И това наистина беше много полезен източник. За мен истината се проявява при съчетаването на различни аспекти. Изгледах също много документални филми и кадри от войната. По време на ковид пандемията хора започнаха да качват в интернет видео записи, които самите те са правили. Изглежда просто тогава са намерили време за това. В мрежата могат да се намерят необработени записи, траещи часове, и така може да видиш как е изглеждал градът тогава. На кадрите се виждат редиците с чували, пълни с пясък, които обграждат барикадата, както и множество струпани коли и контейнери, които да предпазват от изстрели. Виждат се и окопите. Разхождах се из Добрина и сравнявах записите от времето на войната с тази част на Сараево днес. И въпреки че, както казах, в пиесата на упоменавам точните места на действие, съм се постарал всичко да изглежда документално точно.

А защо се решихте на този ход – да не внасяте някаква конкретика по отношение на мястото на действие, въпреки че то е достатъчно добре загатнато?

Реших, че по този начин историята ще е по-универсална. Първоначално дори мислех да си измисля някои неща, да направя историята някак кафкианска, но се отказах и реших да оставя по-документалния подход, но да не споменавам конкретни места. Така пиесата може да проработи и за хора, които не са от Сараево или са от други части на града и не знаят всичките тези подробности. За тях историята няма да е толкова реалистична, а би имала по-символно значение. Като автор имам някакво чувство за отговорност. Не искам да лъжа за определени неща, затова направих и много подробно проучване.

Написвате пиесата в рамките на международния проект на Гьоте-институт за нова драматургия “New Stages South East”. Защо решихте в този контекст да работите върху тема, опираща се на войната в Босна 1990-те? Искахте да я споделите в по-широко европейско пространство ли?

Когато реших да работя върху тази тема, не мислех за начина, по който тя ще се приеме, нито за някаква конкретна публика. Носех идеята в себе си от много по-отдавна, тя беше доста лична и аз исках да я развия в пиеса. Започнах да пиша пиесата в края на 2020 г. Тогава инвазията в Украйна още не беше настъпила, изобщо военната тема не беше още така „гореща“, но тя се превърна в такава в процеса на писане и по време на уъркшоповете в рамките на проекта. Така че не започнах да пиша „Мрак на края на града“ с идеята пиесата да резонира със случващото се в момента по света, но в крайна сметка така се получи.

Темата за войната от 1990-те в бивша Югославия и конкретно в Босна продължава ли да присъства по театралните сцени в страната?

По-скоро не. Тя присъства най-вече в киното. Направиха се няколко наистина добри филма на тази тема. Но според мен тя никога не би могла да бъде изчерпана. Днес продължаваме да гледаме филми за Първата и за Втората световни войни от миналия век. Първите ми две пиеси също не се занимаваха с войната, тя ми изглеждаше някак далечна. Но това, което сега ме интересува, са следите от нея в настоящето.

Какво беше за вас да се конфронтирате с тях, с този период и опит?

Интересно е, защото аз преживявах войната като дете, но тогава нямаме съзнание за нейните наистина ужасни страни. Аз имах щастливо детство дори въпреки нея. Помня как докато съм си играл, навън са падали бомби. Едва когато пораснеш, започваш да разбираш как всичко това подсъзнателно ти е повлияло. Не е лесно да го анализираш, може дори на първи план да омаловажаваш този опит, но в крайна сметка травмата от него се проявява по един или друг начин.

Сега говорим за войната в Босна, имайки предвид цялата държава, но всъщност тя протича по съвсем различен начин в отделните градове, дори в отделните части на градовете. Добрина беше най-засегнатият квартал в Сараево, докато аз живеех в центъра на града и там беше доста по-сигурно. И сред нас се е стреляло и хора са умирали, но централната част на града беше сравнително по-слабо засегната от останалите райони.

Вие вече имате разностранен опит като драматург, с няколко пиеси зад гърба си сте. Според вас с какво допринасят международни проекти за драматургичното писание като “New Stages South East” за развитието на авторите и за тяхната кариера?

Участието ми в този проект беше много полезен опит за мен. Уъркшоповете бяха много творчески поощряващи не само поради факта, че работихме с добри ментори, но и защото участниците много обсъждахме помежду си. Мисля, че уъркшоповете определено помогнаха на всяка от пиесите да се подобри. Аз лично почерпих много от съветите на менторите ми Деа Лоер и Драган Комадина, както и от страна на участниците в проекта. Много от тях са отразени в пиесата. Проектът продължи в рамките на 2 години, имахме достатъчно време да развиваме пиесите си между отделните ни срещи на уъркшоповете. Такива условия способстват за достигане на по-добро качество на текстовете.

Дарио Беванда (р. 1985 г. в гр. Сараево, Босна и Херцеговина) е едно от най-обещаващите имена на съвременната театрална сцена в страната и региона. Пиесата му „Мрак на края на града“ е отличена през 2023 г. от международното жури на фестивала в New Stages South East в Театър „Оберхаузен“. Премиерата ѝ в Народен театър „Иван Вазов“ е световната премиера на текста пред публика. 

Катрин Медлер (р. 1976 г. в гр. Оснабрюк, Германия) е артистичен директор на Театър „Оберхаузен“ от 2022 г. Преди това е главен драматург и режисьор в Театър „Мюнстер“ и е директор на Държавния швабски театър в Меминген, който под нейното ръководство е удостоен с Федералната награда за театър през 2019 г. 

Мрак на края на града

oт Дарио Беванда

Режисьор: Катрин Медлер

Преводач: Атанас Игов

Сценография и костюми: Франциска Изeнзее

Звукова среда: Кико Бек

С участието на: Биляна Петринска, Зафир Раджаб, Анета Иванова

Драматурзи: Лаура Мaнгелс, Павлина Дублекова

Премиера: 13 декември 2024, Камерна сцена, Народен театър „Иван Вазов“

Представлението е създадено в партньорство с Гьоте-институт България и Театър „Оберхаузен“.