Мила Искренова споделя наблюдения върху „новата вълна“ в съвременната българска хореография по повод представлението „Ехо и никой“ на Яница Атанасова.

Артистът във всички времена е бил инструмент и говорител на своята епоха.

Василий Кандински

Всяка епоха създава не само своите герои, но и своите артисти-интерпретатори. Духът на времето може да се усети най-отчетливо в произведенията на младите автори с тяхната неподправена искреност и непосредственост. Проследявайки напоследък работата на съвременните млади хореографи у нас няколко въпроса все по-често занимават съзнанието ми. Какво ги вълнува? Какво ги привлича и какво задвижва въображението им? И какво всъщност ги кара да се качат на сцената със своите танцьори?

Трудно е да се даде обобщаващ отговор, но ако изобщо е възможно да се говори за някаква общовалидна характеристика, тя е търсене на ново начало и изтриване на миналото във вид на традиция и ерудиция – едно съвсем отърсено от минали влияния мислене се самозаявява с откриване на нови стандарти. Младите хореографи заявяват себе си, разчитайки само и изключително на личния си опит и на личните си „предпочитания за танц“. Те правят самоуверена крачка в празното пространство на сцената като пространство на откривателство и артистични акции. В творбите на младите хореографи танцът търси нови начини на изразяване, ново начало, късайки връзките с танцовата традиция и културните наслагвания от миналия век.  Дали този стремеж е осъзнат или е проведен неосъзнато, не е от особена важност за постигнатия резултат. А резултатът е впечатляващ със своите особености, които са колкото закономерни, толкова и необясними.

Всички „симптоми“ на „новата вълна“ в съвременната българска хореография се демонстрират с пълна сила в последната работа на Яница Атанасова, наречена „Ехо и никой“. Още самото заглавие задава първата характерност – много от съвременните танцови творби третират литературен материал, а в случая това е стихотворението „Календар на тревожните умове“ от стихосбирката „Таралежово слънце“ на Ларш Собю Кристенсен. В анотацията авторката на представлението казва, че: „Спектакълът е изграден върху размисли за времето в нас, което го има и няма. Опит за създаване на пространство за по-дълги минути и по-малко тревоги. Ехо на телата, което иска да пристигне навреме в желаното“. От всичко това разбираме, че ще наблюдаваме една абстрактна поетична трактовка и свободно тълкуване на усещането за време, тяло и пространство. Това действително се случва на сцената, без действието да се ангажира с конкретни поетични образи. Литературата е само неограничаващ повод за интерпретации и свободно реене в поетичните полета, без дословни препратки и конотации.

Ако мотивът тук е поетичната провокация, показаното на сцената изразява и друга основна характеристика на „новата вълна“, която бих нарекла „високотехнологичен минималистичен примитивизъм“*, като сбор от високи технологии, минимализъм и изразяване на атавистични вътрешни импулси. Полярната комбинация от предцивилизационно поведение и съвременни технологии е особено характерна за младия съвременен танц и изразява тотално неглижиране на традициите в развитието на танца.

Хореографията на „Ехо и никой“ е минималистично изградена с набор от прости движения, които постепенно се усложняват, кулминират в други прости движения, изпълнени със засилваща се динамика, за да създадат образа на едно ограничено в самото себе си тяло, което провежда вътрешните си импулси в стилизиран вид.

Минимализмът е стил, който изразява крайното изчистване на формата от излишното, показване на квинтесенцията, отказ от познатото изобилие. Той е съвременен многопластов ритуал, който съдържа познанието и сложността на цялата система, сведена до няколко щриха. Употребата на този стилистичен похват изисква прецизно владеене на формата, на нейното развитие в дължините и пропорциите. Недвусмислено е умението на Яница Атанасова да използва оптимално както възможностите на танцьорите, така и набора от изразни средства, с които провежда идеите си в сценичното пространство. Пиесата съдържа няколко ясно разграничени като изразност части.  Понякога те зациклят в самите себе си, без да достигнат до пълно развитие на заявените мотиви, но бързо се претопяват в следващия движенчески епизод. Композиционните решения са ясни, категорични, интересни и изобретателни, и създават усещането за динамично протичащо действие, наситено с неочаквани телесни инвенции. Танцьорите участват с цялата си активност в колективния ритуал, показвайки умението си да се трансформират както физически, така и емоционално. Макар и твърде различни като физика и техническо ниво, те са максимално изразителни, концентрирани и точни, и образуват един хармоничен в целостта си танцов ансамбъл. Заслужава адмирации последователността, с която  изпълнителите поднасят едночасовото си присъствие на сцената в една съвсем не лека хореографска партитура.

Костюмите и музиката напълно обслужват стиловото единство на спектакъла, изразяващо се във „високотехнологичен примитивизъм“. Един постоянен ритъм от умело съчетани звучности, свръхтехнологични или подчертано архаични звуци определят темпото на спектакъла и следват отделните части, засилвайки тяхната експресия. Седемте тела са покрити с блестящи, унифициращи ги „кожи“, които същевременно изтъкват отделните индивидуалности. Стройни и стилизирани, те са напълно обединени в присъствието си и в груповия образ, който създават.

Подобни прояви на „колективен минималистичен примитивизъм“ (понятието е моя измислица) се забелязват в изявите на STEАM ROOM (Жана Пенчева, Александър Георгиев и Дарио Барето Дамас) в цялата поредица dragON и в Dance, baby, dance; при Стефани Ханджийска във „Всичката Любов, Към Всички, През Цялото Време“; при Стефания Георгиева в „Между дявола и дълбокото синьо море“, както и в предишната работа на Яница Атанасова „Пастет“, а и при други автори. При всички тях преобладават ансамбловите композиции, пренебрегването на индивида в името на общността, простотата на танцовия език, абстрактността на образите и импулсивността на движенията в някакъв ритуал на ново ниво. Единствената културна асоциация ме изпраща в началото на миналия век, когато се зараждат принципите на модернизма. Те сякаш възпроизвеждат по нов начин моделите, зададени от музиката на Стравински в „Пролетно тайнство“ и заявени в постановките на Нижински, а по-късно и на Пина Бауш – преосмисляне на примитива, колективното начало и езическата ритуалност. Бъдещето ще покаже дали сме свидетели на нов качествен скок в танцовото мислене или на спорадични хореографски опити. Така или иначе, те се появяват в далеч по-възпитана и естетически толерантна среда, в сравнение с тази от началото на 20. век.

Един от въпросите, които неволно си задавам, когато гледам нечие произведение на сцената, е какъв е бил основният мотив на автора му, за да го създаде. Вътрешните движения и изобщо авторското вълнение прозират през тъканта на дадена пиеса като светлина през зебло, която прави образите прозрачни и ги обединява в една гама. Понякога тази светлина е ярка като летен изгрев, като силно чувство, като копнеж или ужас, като непреодолимо вълнение. В други случаи тя е студена и мъртва като неоново осветление. Или топла и уютна като светлината на свещник в тъмна стая. Интересът към дадена тема или изразът на някакво чувство са не само идеен център на творбата, но и основният двигател за създаването ѝ. В „Ехо и никой“ на Яница Атанасова тази светлина е като северно сияние – природно естествена и стряскаща с красотата си.

* Примитивизъм – 1. Опростен подход към нещата. 2. Направление в изкуството, което подражава на предцивилизационното виждане за света, на примитивните форми.

Ехо и никой
танцов спектакъл
Концепция, хореография Яница Атанасова

Композитор Александър Евтимов – Шаманчето

Костюми и осветление Мартина Апостолова

Участват Емилия Радичева, Любомира Геновска, Олександра Кирчева, Рая Петрова, Карина-Велислава Сомноева, Димитър Василев, Александър Гочев

Спектакълът е спечелил Проектната програма към Театър НАТФИЗ в категория „Алтернативни сценични форми“.