Тематичен блок: Танцът между неподвижността и движението

ВЪПРОСЪТ ЗА КАЧЕСТВОТО В СЪВРЕМЕННИЯ ТАНЦ

За разлика от визуалните изкуства, в танца няма пазар без граници, който да може да послужи като критерий за качество. За да се открие качеството в танца, е необходимо да се разберат криволичещите пътища, личните пристрастия,  стратегии и задънени улици, чувствата и идеите, които превръщат едно аморфно „намерение” в творба.

Широко разпространено днес е схващането, че съвременното изкуство не може да бъде оценявано. То е толкова специализирано, толкова индивидуално, толкова вплетено в собствените си функционални отношения и среда, че единствено пазарът може да придава ориентировъчна стойност: качествено става онова, което носи пари по арт-търговете. Как би могъл този критерий да се пренесе в реалността на съвременния танц,  независимо от множеството причини да се съмняваме в него? Тук липсва мерилото на безграничния пазар. (Затова много хореографи и танцови артисти се ориентират към визуалните изкуства, опера или кино – области, в които парите текат много по-щедро и творбите са в много по-голяма степен материално осигурени, отколкото в танца).

Но щом стойността на парите не дава удовлетворителен отговор, какви са другите измерители? Как може да се оценява и изобщо да се разпознае „качеството” в съвременния танц? Какво отличава танца като изкуство? И кой преценява това?  

Точност и яснота

Безспорно, съществуват норми, според които определени произведения могат да бъдат признати за танц. Самите творби решават какво произлиза като танц. Може и да не е толкова трудно, както често се смята, тези норми, а и самите работи накрая да бъдат определени. Едно произведение възниква, когато са налице точност и яснота. Следователно е необходимо да се потърсят неговите „характеристики” и средствата, с които да се определят. Ако липсва онази точка, в която различните начини на мислене, стилове на възприемане, схващания и световъзприятия се пресрещат, всичките творчески усилия остават напразни. Тъй като творбата сама по себе си нищо не изразява. За да придобие значение, тя трябва да влезе в диалог.

И този обмен между онова, което наричаме творба и онези, които я разпознават като такава, разбират я и в най-добрия случай оценяват, а където е възможно, и я съхраняват, този диалог е полето, в което се конституира „качеството”. То не е предварително зададено, но е предположено. И в това предположение се проявява „вкусът”.

Вкусът

Философът, естетът и драматическият поет Фридрих Шилер призовава в края на 18. век „безшумната работа на вкуса”, която да въздигне човека до едно по-добро съществуване. „Красотата е, през която се стига до свободата” , пише той. Но за да „стигнем до свободата”, е необходим вкус. Вкусът е важна част от онези стратегии за различаване, които в началото на буржоазната епоха са служели за това индивидуалното да се въздигне в субективно, а субективното – в категория. Защото единствено така въздигнатото субективно е в състояние да отличи естетическото качество.

Във вътрешността на тези хранилища на добрия вкус, на академизма, на познавачеството и на експертността се отглежда и изкоренява, култивира и фрагментира, създава се единство и различие, нещо се приема или отрича. Накратко, развива се онова, което се харесва и е „допустимо”. В този смисъл изкуството и вкусът са можели да се превърнат в поле за упражнение на естетическото и дори на общественото диференциране. Това важи и до днес.

Заличени норми

Следователно трудността да се разпознае качеството е всеобхватна. Тъй като става въпрос за това да се оцени една хореография, танцово произведение, артистичен опит. За тази цел е необходимо да се разберат криволичещите пътища, личните пристрастия,  стратегии и задънени улици, чувствата и идеите, които превръщат едно аморфно „намерение” в творба. В миналото това е било по-лесно, тъй като човек е можел да изгради преценката си върху утвърдени правила и норми, върху неподложени на съмнение критерии. Днес цялата нормативност е, ако не изчезнала, то доста оспорвана. Затова признаците, „качествата” трябва непрекъснато да се преосмислят и създават. В следствие, оценяването на изкуството се осъщестява на изключително субективна основа. По това то прилича на самите творби, които се стремят да се отличават със своята „оригиналност”, „нечуваност”, непринадлежност към канон, образци, предписания или конвенции.

Но на това място кръгът на свободното разпадане на всички оценъчни критерии за качеството се затваря. Тъй като всяко произведение, всеки поглед отново ни отвежда на арената на дефинициите. И всяка програмна политика, серия от събития, всяко жури, всеки съвет (и естествено, всяка рецензия, студия, всеки семинар) следват собствен подход на включване и изключване. И в направения на базата на него избор кристализира отговор на въпроса какво е допустимо в танца и кой какво иска. И защо, както отбеляза участничка в дискусия на фестивала ImPulsTanz, определени форми, имена, стилове постигат на пазара на танцовата индустрия относително висока добавена стойност, докато други изобщо не се възприемат. Без съмнение това зависи от качеството. Но то не винаги остава забелязано…

Франц Антон Крамер

Превод: Ангелина Георгиева

Copyright: Goethe-Institut e.V., Online-Redaktion