Иво Димчев: Опитвам се да насърча в зрителите позитивно и конструктивно декадентство

  ©phelia barouh

 

В рамките на 6-тото издание на фестивала за съвременен танц SOFIA DANCE WEEK Иво Димчев представи своя предпоследен проект „P Project”. Пърформансът предизвиква границите на понятия, нагласи и очаквания, разклаща идеите за представянето и представимото, отваря дебати, сблъсква гледни точки. Самият автор разказва за това в интервю с Мира Тодорова.  

 

В „P Project” за първи път даваш възможност на публиката активно да съучаства в представлението, като в някакъв смисъл предоставя материал за неговото случване. Кога, при какви обстоятелства представлението за теб изпълнява оптимално заложената му формула?

В „P Project” нещата вървят добре, когато хората, които идват на сцената, както и аз, успяваме да надхвърлим „забавността“ на ситуацията, когато сме максимално откровени и си изпълняваме “задачите“ колкото се може по-съвестно, без да обслужваме масовото настроение в залата. В противен случай има опасност общото внушение да остане еднопланово.

Тази интерактивност, която бележи цялата ни съвременна култура, какво ти носи като артистична провокация?

Аз имам склонността прекомерно да фиксирам, което не е лошо по-принцип. Ако един артист има оргинални или богати композиционни решения, един прекомерен контрол над формата е необходим. Но понякога такъв контрол би могъл да потиска и лимитира артиста, защото всеки прекомерен контрол съдържа и определена доза страх, че ако композицията не е точна, би имала по-малка естетическа или смислова стойност. Интерактивността в “P Project”, която е не само интерактивност, но и съучастие, защото прекалено много неща зависят от публиката, ми позволява да се освободя донякъде от оковите на егоцентричните си композиционни амбиции и да позволя присъствието на елементи, качества и стойности, които сам не бих могъл нито да намеря, нито да управлявам. 

Какъв тип предоговаряне на ролите в контекста на сценичните изкуства целиш и от какво е мотивирано то?

Мотивирано е от от това, че човек трябва да е сляп и глух, за да се преструва, че изкуството може да съществува само по себе си и неговата роля е единствено да пресъздава някакви лични или социални човешки драми и събития. Изкуството е драматическо събитие само по себе си, защото в производството и изпълнението му участват различни хора в много различни изходни позиции, с една дума роли. Когато прекалено дълго тези роли са в статична връзка помежду си, „драмата“ не се развива „драматургически“ и това може да бъде проблематично за някои участниците в нея с по-чувствителни зрение и слух.

Занимаваш се и с фигурата на критиката, включително и в последното си представление “Fest”. Каква според теб е функцията/съдбата на критиката в съвременното изкуство/общество?

 За мен функцията на критика е диалогична. Проблемът е, че диалогът обикновено свършва с последното изречение на критическото изказване. Този проблем е драматичен. Друг драматичен проблем е формáта на критическата рефлекция. Обичайно той е единствено лингвистичен. А спектакълът обикновено борави с много езикови формáти. Когато се рефлектира в един единствен формáт, има опасност смисълът да се редуцира. Такава редукция много пъти е дори полезна, но винаги ще си остане редукция. И винаги ще си остане лингвистична. В „P Project” и „Fest” аз се занимавам с критика в опит да разместя качествата и стойностите на ролята му в съотнасяне към формáтa и към останалите роли на артиста, програматора и публиката.  

За първи път играеш “P Project” на български език. Какви опасения/очаквания имаше?

Очаквах, че на български няма да се получи, честно казано бях песимистично настроен. Това беше и една от причините, поради която държах да го изиграя в България. За да разбера дали наистина до такава степен съм загубил връзка с това място, с тези хора и респективно със себе си като част от този контекст. Никога досега не съм играл на български в своя работа. Като че ли имам нужда да използвам езика на по-символно ниво, което създава определена дистанция, и английският  – като мой нероден език – ми е помагал за това. Но в „P Project” реалното общуване с публиката е толкова интензивно, че би имало риск да загубя връзката с нея, ако реша да се правя на чужденец. 

Как би реагирал на твърдения, че това, което правиш в “P project”, не е изкуство?

Такова обвинение е донякъде разбираемо, понеже форматът е много необичаен за общоприетите разбирания за това какво е съвременен танц/театър/пърформанс. Някои от елементите в спектакъла напомнят телевизионна игра. природата му лесно отхвърля всякаква претенция за професионализъм. За съжаление много от съвременните спектакли, дори и някои мои, са основани на тази претенция, която в повечето случаи противостои на всякаква непринуденост и човечност. Като добавим и наличието в спектакъла на открита размяна на пари, а парите както знаем са доста сериозно табу в контекста на перформативните изкуства почти навсякъде в Европа, всичко това прави много лесно и удобно за някои по-консервативни нефрагментирани умове да укоряват „P Project” в естетическа и морална несъстоятелност. За мен пък това е добре дошло, защото „P Project” се играе на достатъчно реномирани фестивали и това отваря дискурса на по-широко ниво. Oт една страна съм убеден, че такъв вид пърформaнси имат нужда да съществуват в един по-широк съвременен контекст, но най-вече вярвам, че този спектакъл има изключително важно място в моя личен репертоар, защото крайната му неперфектност, както и невъзможността ми за пълен контрол над това, което се случва, са неимоверно здравословни за мен като артист.  

Всеки ли може да прави изкуство днес?

Да, всеки може да прави изкуство и мисля, че всеки трябва да прави изкуството, това има терапевтичен и облагородяващ ефект към този, който го прави. Друг е въпросът дали всеки артистичен акт има достатъчно комплексна структура, за да успее да се свърже с други хора и да ги ангажира на емоционално, интелектуално или естетическо ниво. 

За мен лично двата аспекта са еднакво важни. Това, което правя, първо трябва да ми помага на много лично ниво, но понякога си е цяла мъка да го артикулирам достатъчно ясно, за да може да бъде разчетено от себеподобните ми.

Какво цениш в едно представление или изпълнител?

Дисциплина, версатилност и незачитане на лични и чужди идеологии и авторитети. 

 Конкретно в “P Project” какво се опитваш да насърчиш в зрителите?

Опитвам се да ги насърча в позитивно и конструктивно декадентство. Мисля, че е много здравословно и би трябвало всички да го упражняваме малко по-често. Особено се препоръчва на хора с отговорни длъжности в културни институции и министерства, а така също на хора с академично образование и „високи“ възгледи за нещата.  

 

 Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подрепата на Национален фонд „Култура“.