Ясен Василев споделя своите впечатления от юбилейното издание на международния фестивал за съвременен танц CODA в Осло.
Двайсетата годишнина на CODA, международният фестивал за съвременен танц в Осло, бележи повратна точка в развитието му. За Стине Нилсен, артистичен директор от 2017 г. насам и бивш съ-директор на базираната в Лондон танцова компания на артисти с различни физически способности Candoco, уврежданията винаги са били фокус, но за първи път тази година тя ги поставя като централна тема на фестивала. Смесването на различни тела и способности може да бъде проследено през (почти) всички представления в програмата. Ако в областта на съвременния танц в континентална Европа често има смесени чувства по отношение на някои културни политики на Обединеното кралство, то има всеобщо съгласие относно значителния напредък, който е постигнат там по въпросите, свързани с уврежданията. Нилсен пренася тези знания и опит в Норвегия и използва платформата на CODA, за да насърчи структурни промени в областта – от образованието до сценичното представяне.
Еднодневен семинар, който дава думата на местни и международни артисти, програматори и администратори, живеещи с и/или занимаващи се с увреждания, беше дискурсивната връзка, която обединява тазгодишната програма, и изразява амбицията на CODA да премине от критика към действия, които могат да създадат промяна в дългосрочен план. В съответствие с тези цели Kulturrådet, Норвежкият съвет по изкуствата, представи нов механизъм за безвъзмездна помощ, чрез който се изплаща целогодишна заплата на човек с увреждане, интегриран като професионален съветник в културна институция, за да й помогне да стане по-приобщаваща както за публиката, така и за артистите. Първият панел включваше норвежката актриса Ипек Мелум и режисьорката Кьерсти Хорн, които споделиха личния си път като професионалисти в областта и пречките, с които са се сблъскали поради своите увреждания. Последва втори международен панел, в който участваха както артисти – Катаржина Зеглицка (Полша), Джоел Браун (САЩ/Великобритания/Candoco), така и програматори и продуценти – Веера Сувало Гримберг (Швеция/Dansekompaniet SPINN) и Анна Консолати (Италия/Oriente Occidente). Един от основните проблеми, които се появиха в тези разговори, е, че терминът „увреждане“ обхваща толкова широк спектър от различия, които имат различни специфични нужди, че това затруднява изграждането на солидарност или проектирането на обща визия.
На семинара бяха очертани различни проблеми, които продължават да съществуват в норвежкия контекст – по отношение на образованието, достъпа, разнообразието в областта и твърде малкото професионални възможности. Формалното образование често не е предназначено да работи с различието. То се стреми към еднообразие, така както и голяма част от работата на сцена. Освен това борбата е различна, в зависимост от това дали ако сте с увреждания искате да работите зад сцената (като режисьор или сценограф) или на нея, както и дали работите с театър или танц. Артистите с увреждания, които се занимават с танц, могат да се сблъскат с две крайности: или да „преодолеят“ увреждането си, достигайки техническо ниво, което изглежда, че надхвърля различието, за да се впишат в нормативните професионални стандарти; или да превърнат увреждането и различието в централна тема на творбата, в която да проблематизират собственото си съществуване.
В програмата на CODA се наблюдаваха примери за такива силно противоположни избори. Преосмислянето на канонични произведения на съвременния танц, за да се включат артисти с увреждания, дава сила и легитимация на различните тела. То разчупва конвенциите за това какво „трябва да бъде“ тялото на сцената, доказва какво може да се постигне с отдаденост и упорита работа (ако изобщо се даде пространство и възможност за такава), подчертава още веднъж защо тези партитури изобщо са станали част от канона, но също така показва как се променят нашите общества. Такъв е случаят с блестящата интерпретация на Candoco на работата на Триша Браун със същото име от 1983 г. „Set and Reset/Reset”.
Стремейки се да представи най-широк спектър от практики, CODA представи и съвсем противоположна стратегия с „NORMAL“ на базираната в Берген трансджендър компания 71BODIES, ръководена от Даниел Марибланка. Проектът, копродуциран от CODA, BIT Teatergarasjen, Carte Blanche и DansiT, се развива в продължение на една година под формата на работилници, последвани от една година продукция. Работилниците служат за привличане на местни куиър и хора с увреждания към продукцията. Формалното образование в областта на танца не е изискване; като участниците по-скоро черпят от собствения си житейски опит. Въпреки това танцът остава в основата на това мултидисциплинарно усилие да се изследва как различните тела преживяват интимност и докосване, как нормативните професионални стандарти могат да бъдат оспорени и поставени под въпрос и как уязвимостта може да бъде споделена безопасно на сцената. Спектакълът включва превод на жестомимичен език и за пръв път в CODA и Dansens Hus е използвано аудиоописание на живо за представление.
Приобщаващият танц не е нещо напълно ново за Норвегия. Създадена преди 20 години по предложение на Тоне Перниле Остерн, Danslaboratoriet е пионер в работата с хора с увреждания. Компанията за приобщаващ танц на артисти с различни физически възможности, подкрепяна от община Трондхайм, днес е интегрирана в хореографския център DansiT и се ръководи от Ингеборг Дугстад Сандерс. Danslaboratoriet се движи на границата между професионалната работа и практиката с общности: нито е обикновена танцова компания (няма турнета, например), нито е просто социално ангажиран проект, а по-скоро се стреми да запознае изпълнителите си с различни съвременни подходи към движението и танцовото изкуство. Изпълнителите репетират всяка седмица, работят с много артисти и хореографи от Норвегия и чужбина, с широк спектър от двигателни стилове и речници. Думата „лаборатория“ в името на формацията подсказва фокуса върху експеримента като етос, а изпълнителите често са съавтори на работата чрез импровизация и дискусии, като техните гласове участват активно в създаването.
Разглеждайки тези примери, започнах да мисля как артистичните гласове на артистите с увреждания могат да се еманципират от съществуващата естетика или от лично-политическото? Трябва ли пропастта между професионализацията и ангажираността с общността да бъде толкова голяма? Може би разбирането ни за професионални стандарти трябва да се промени, може би има начин да се преоткрие формата, така че тя не само да включва различни тела, но и да им позволява да я моделират. Представителството е важно, но не е достатъчно и често натоварва хората да се застъпват и да говорят от името на другите. Какво говори за едно общество това, че на едни хора трябва да им се даде глас, вместо те сами да го заявят? Видимостта може да се трансформира в политическа власт, но също така може да изложи на показ уязвимостта и да постави хората в ролята на жертви. За да има истинско равенство, се нуждаем от еманципация и достъп, а не само от представителство, видимост и гласност.
Как може да се случи това? Сценариите за промяна трябва да дойдат от самите артисти, но бих искал да споделя една визия (сигурен съм, че има и много други), която ми хрумна след семинара на CODA. Забелязах, че норвежките университети не бяха представени, въпреки че се говореше много за важността на образованието. Напоследък в норвежките университети се разширяват програмите за художествени изследвания, в които артисти могат да разработват експериментални творби, като същевременно ги осмислят в продължение на няколко години. Как би се променило полето на местно и международно ниво, ако имаше гарантирани с квоти позиции за артистични изследвания с фокус върху уврежданията? Например докторантура за изследване на движението, в която артисти с увреждания могат да изследват какво могат техните тела, как могат да изразят своя житейски опит, какви движенчески езици, драматургии и нови естетики могат да създадат. Освен че ще разшири сферата на танца като цяло, това ще позволи уврежданията да се разглеждат не само на ниво съдържание и политика на представяне, но и на ниво форма на изкуство. И не на последно място, то би осигурило работа на артисти с увреждания от цял свят като професионални артисти-изследователи на пълно работно време и би придало на техните гласове повече доверие в областта.
Не знам дали това е добра или лоша идея; знам обаче, че промяната не е невъзможна. Не е необходимо да се търси далеч, за да се види, че усилията на малка група хора могат да дадат гласност, да насърчат трансформацията и да създадат трайни структурни промени. Само за няколко години Италия се превръща в модел за подражание заради активизма си в областта на изкуствата с увреждания. Началото е поставено с Europe Beyond Access 2018-2023, „най-големият проект в света в областта на изкуствата и уврежданията“, финансиран от ЕС, подкрепен от активисти, артисти и институции, който води до по-голямо разбиране, развива дискусия по въпроса и произвежда конкретни, практически предложения за промяна. Местната мрежа, водена от фестивала Oriente Occidente и включваща 51 други италиански организации, изгражда експертен опит в областта на професионализацията на артистите с увреждания. Киара Берсани, понастоящем артистичен директор на Spazio Kor в Пиемонт, е може би най-признатият артист в тази област в международен контекст , но има и много други, както се вижда от манифеста на Ал. Ди. Qua. Промяната може да се случи и се случва.
Текстът е писан първоначално на английски език, поръчан и публикуван от списание Springback. Може да видите оригинала тук.
