свободна сцена на фокус

 

В края на артистичния сезон в „Студио 1” на Дерида Денс Център се състоя премиерата на един необичаен сценичен проект – театрализирания танцов спектакъл „Кардиограма”, който предизвика приятни сърдечни и интелектуални вълнения както сред професионалната аудитория, следяща независимата сцена, така и сред по-широката публика. Своя коментар на причините и прочит на представлението предлага Ина Дублекова.

   Лесно могат да бъдат посочени множество по-общи причини защо „Кардиограма” превизвика не малко интерес, вариращи от продължаващата относителната спорадичност в появата на качествени съвременни танцови спектакли в български контекст, до чисто естетическите качества на спектакъла. Отвъд този по-широк кръг от наблюдения обаче, той прави впечатление с няколко свои отличителни специфики. От една страна, това е нетипичното съчетание от артисти, застанали зад осъществяването на проекта, което проличава в едновременната многопластовост, но и цялостност на крайния резултат. Основна заслуга за идеята, драматургичната рамка, визуалната и звуковата среда има „дигиталният художник” Мартин Пенев. Естественото продължение на зададените от него линии и плътността на „Кардиограма” пък идват от фината хореография и изпълнението на доказания тандем Виолета Витанова – Станислав Генадиев. Съществено допринасят костюмите на Мира Петрова, както и музиката на GENDA. От друга страна, спектакълът се отличава с артистичното си съдържание и с подхода на „разказване”. Въпреки отсъствието на текст, той е структуриран на базата на последователен драматургичен наратив. В този смисъл жанрово стои по-близо до постдраматичния театър или до танцовия театър, а не толкова в полето на танцовия пърформанс, където го разполагат авторите му.

    На пръв поглед „Кардиограма” е затворено произведение, концентрирано в своя фикционален свят, на чиято повърхност не са видими лесно разпознаваеми кодове, позволяващи еднопосочно дешифриране. Именно поради тази устойчивост на границите на творбата, спектакълът може да се чете и като „отворена творба” в смисъла на понятието, въведен от Умберто Еко. Тя едновременно запазва своята цялост и оставя пространство за вариации в зоната на интерпретацията и общуването с публиката. „Кардиограма” посреща зрителя директно някъде „вътре” – в интимното пространство, в хола на къщата, в ума и (под)съзнанието на персонажа. Точно там, където той може необезпокоявано и невидимо да се крие под дивана от самия себе си, от собствените си страхове и травми. И също така там, в онова измерение на постоянно напрежение, но и възможно помирение, между „здравия разум” и „сърцето”, където единствено може да съществува един метафоричен елен, самият той част от – а може би и продукт на – този вътрешен свят, борещ се със самия себе си и за себе си.  

     Служейки си с минимално количество изразни средства, но използвайки максимално техните възможности, спектакълът създава своя жив, пулсиращ свят, чиито граници са тези на абсолютното „вътре” на главния герой. На сцената присъстват и действат две фигури – еленът, облечен в строг, мъжки костюм с бели ръкавици, и мъж, сам пребиваващ в себе си, в тъмни дрехи, лесно сливащи се с черния под и заобикалящата среда в залата. Изборът единият сценично представен персонаж да е именно елен, който едновременно е наблюдател, но поема и функциите на медиатор, може да бъде разчетен по много начин – от напълно случаен и капризен, през това да се припознае като „бълнуване” на едно объркано „вътре”, до проследяването на религиозната и култовата символика в различни културни традиции, която обикновено свързва елена със соларното и новото начало. В действителност обаче, в по-едрата логиката на самия спектакъл, той е важен в ролята си на другост, а не със „същността“ си. В началото еленът помага на мъжа да излезе от скривалището си под дивана и отстранено го наблюдава, докато той сам се мята и бори с невидимите пречки, ограничаващи подвижността му. Хореографията в тази част е изградена от лазещи и пълзящи движения, извършвани преобладаващо ниско долу, близо до земята. С първоначалното освобождаване на героя идва и неговото изправяне. След ритуалния танц на елена, легитимиращ предстоящата му активна намеса, следва забързване в темпото на спектакъла, което отвежда към централните две сцени. В първата взаимодействието между двете фигури прераства в напрегнато противоборство, в което еленът с категорични, но грижовни жестове, възпрепятства опитите на героя да се скрие отново под дивана. Втората сцена, която е своеобразна кулминация, е спояването на движенията на двата персонажа в общ, синхронен танц, в който еленът „показва”, а героят приема да повтаря неговите движения. Тази сцена, в която възтържествува помирението, е възможният „щастлив край” на спектакъла, но не това е изборът на създателите му, а по-мрачният, но също толкова възможен, финал, в който мъжът убива „своя” елен.  И тъй като сякаш за „Кардиограма” основният интерес на изследване са вътрешните процеси и тяхната динамика, а не толкова изходът от конкретната ситуация, въпросът дали по този начин героят се освобождава или безнадеждно се затваря завинаги в своето „вътре”, остава отворен и всеки зрител има право сам да си отговори. Но именно съ-съществуването на тези два противоположни, но еднакво възможни, сценария за спасение или погубване във вътрешността на този свят, тяхното постоянно съжителство и изплъзване, задават драматичността и напрежението в „Кардиограма”.

    Границата между тях е болезнено тънка и непрестанното усещане за лекотата, с която може да бъде премината, води до трескавост, която става осезаема и посредством множеството „тласъци” и контрапункти, от които е изграден така живият и чувствителен свят на „Кардиограма”. Играта с контрастите, които са толкова противоположни, че се оказват две лица на едно цяло, е най-видима при неколкократната употребата на пълните сценични затъмнения. Целият останал свят е изтъкан от плътното напасване между музика, осветление, драматургия и хореография, като нито едно от четирите не се опитва да доминира, а във всеки момент работят безотказно заедно. В истеричните моменти на драматургична ескалация, звуковата среда усилва своя ритъм ведно с крещящото, мигащо осветление, а в моментите на успокоение звуците и светлините се забавят и стават по-светли, заедно с отмерените движенията на героите. Единственото възможно прекъсване и отдръпване от този пълнокръвен свят е чрез тоталното му „изключване”, потъването в пълна тъмнина и тишина, противостоящо и подчертаващо здравината му.

 

    Визуалната среда, в която се развива действието, е минималистична, но също толкова „жива” и спомагаща за изобразяването на този конфликт. Сценографията е съставена от зелен диван, разположен в центъра на сцената, и телевизор. Самото сценичното пространство недвусмислено е отличено от останалата част от зрителната зала чрез осветителни тела, разположени на пода, които заедно и по отделно, в различни моменти, излъчват три вида светлина – остра, бяла; по-мека, жълта; и невротично мигаща червена. По този начин осветлението изпълнява няколко функции в спектакъла – едновременно съучаства в случващото се вътре в сценичния свят, „очертава” неговите условни граници,  но и го „огражда”, задава му рамка на ритуална сакралност, за да го запази, което подсилва внушението, че се намираме на много „чупливо” и крехко място в света на персонажа, където следва да се „пипа” само с бели ръкавици. Освен това, осветителните тела, поставени непосредствено пред публиката, недвусмислено издигат „четвърта” стена, отделяща сценичната реалност от житейската. Защото светът на „Кардиограма” като цяло е самодостатъчен и затворен, създаден да бъде гледан, без той да гледа и да комуникира директно с публиката, а по-скоро търсещ резонанс в същия този вътрешен свят на всеки зрител по отделно.

идея, драматургия, сценография, звукова среда: Мартин Пенев

хореография и изпълнение: Виолета Витанова и Станислав Генадиев

костюми: Мира Петрова

актриса: Гергана Христова

технически асистент: Стефан Дончев

музика: GENDA

координатор: Културна фондация А25

снимки: Екип на „Кардиограма“

 

Проектът се реализира с подкрепата на СП „Култура“ на Столична община в полза на кандидатурата на София и Югозападен регион за европейска столица на културата. Проектът се реализира с подкрепата на резидентска програма на Център за съвременен танц „Derida Dance Center“.

 Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подрепата на Национален фонд „Култура“.