свободна сцена на фокус

  Космонавт

 

 Режисьорът Анна Данкова постави последния текст на Светозар Георгиев (ghostdog) ”Космонавт” в изпълнение на Ива Свещарова*. Представлението се играе на сцената на Центъра за култура и дебат „Червената къща“. Мира Тодорова представя т. нар. от автора  „театрален пърформанс“.

   Текстът разказва за фаталния полет на космическия кораб „Союз – 1“ през 1967 г. с Владимир Комаров на борда. Комаров е първият космонавт летял два пъти и първият, който умира по време на полет. Тоест текстът съчетава два ключови разказа на социалистическата идеология – героизма и прогреса – и двата изцяло лишени от интимен психологизъм, едро скулптирани, за да онагледяват мащабно и безпогрешно достойнствата на системата. Текстът респективно не ползва класическите драматургични похвати. Няма образи, психология, взаимоотношения, сюжетност. Той по-скоро маркира събитията около полета на „Союз – 1“, като съсредоточава кадъра върху обсъждането на техническите неизправности и финалните минути на космонавта на фона на домакинстването на неговата съпруга в очакване на завръщането на героя. Изреждат се детайли около срива на системите, използва се формалния език на оперативното професионално общуване, медиирано от техниката (гласът на космонавта – Огнян Голев). Епичният дискурс, захранен от патоса на монументалното доверие в системата и прогреса, прониква във всички сфери на човешкото общуване. Опитът за интимно говорене на Комаров, който минути преди края се обръща към жена си, разстройва режима на епичното. Предчувствието за смърт/край единствено може да провокира усещането за лична крайност, за индивидуалност, непричастна на колективното тяло, и така да предизвика частен диксурс. Опасността за живота предизвиква осъзнаването на личните граници – отграничаването от безкрайността и безсмъртието на общностния организъм – и позволява пробива на стегнатия в ризницата на идеологията език. Чак след като предвкусва смъртта Комаров започва да псува техническия екип от базата, след което се обяснява в любов на жена си, т.е. заменя монолитния дискурс на пребъдването и колективния успех с дискурса на частното, уязвимото, неприемливото и неефективното, валиден единствено за ограниченото лично пространство, в този смисъл краен и нефункционален.

     Функционалното живеене, овеществяването на индивида, вкаран в мащабното платно на идеологията, режисьорът Анна Данкова е превела на сцената чрез детайлно разграфяване на пространството в буквални атрибути на социалистическия бит. В този предметен пърформанс Комарова (Елена Господинова/ Ива Свещарова – единственото живо сценично присъствие) е поместена в импровизирана кухненска среда, маркирана от няколко екземплярни за соц бита предмети. Паметните бели кутии на червени точки за брашно и захар, стар миксер марка „Комета“, механична резачка, прахосмукачка „Ракета“, печка „Раховец“ и т.н. Набор от соц машинарии, които само със заглавията си очертават дискурсивния апарат на социалистическата индустриализация с нейния основен ангажимент да препотвърждава прогресивността на строя. Като престижни знаци на експанзията на техниката и новото време предметите имат за цел безпогрешно да означават своята функция, като избягват всяка заиграва с буржоазното украшателство или добавената естетическа стойност. Тенденцията на социалистическата предметност е във възможно най-непосредствената обвързаност между означаващо и означаемо, тоест функция и материално изражение се припокриват максимално. Няма множество предметни вариации (означаващи) на една функция (означаемо), светът е опростен и сведен до „чисти“ и „ясни“ взаимодействия, оптимизирани, за да вършат работата на идеологията. Като всеки модерен проект, който предлага една голяма истина, и голямата правда на социализма не дава алтернативи. В света на соц предметите също няма алтернативи, защото те разколебават, дават право на избор, в който да проявиш личното си предпочитание. А социализмът не толерира личното предпочитание, той свежда една „централната“ воля, която знае и избира най-добре за всички. За да поддържа контрола над тялото на обществото, го колективизира и вътрешно унифицира. Съответно и вещите на социализма са колективно споделяни и унифицирани (в своята серийност), със своята оптимално обективирана, деинтимизирана сънщност, редуцирана до полезно действие. Предметите са изразители на едно мобилизирано в утилитарност, обезтелесено, опредметено, уравнено човешко съществуване, подчинено на тезисите за прогреса и светлото бъдеще. Живеенето няма обаянието и неповторимостта на личното своеобразие, сведено е до механизъм за пребъдване на големия социалистически проект.

      Както пише Жан Бодрияр в „Системата на предметите“ „лишен от пленничеството на орнамента, от моралната театралност на старинната вещ, от буржоазния етикет, серийният функционален предмет разкрива това, за което е предназначен. Това, което е освободено в него, е полезността му“[1]. При Бодрияр става дума за дизайнът на серийната предметност в капиталистическия свят, където серийността означава по-скоро самооблащаване във възможността за техническа възпроизводимост и оттеглянето от „буржоазната“ аура. В соца серийната предметност има друг смисъл, тя по-скоро се прави на лукс – наиграва аурата на единственото, специалното, изключителното, оптималното, но заради идеологическата санкция на всичко извънмерно, всъщност „незабелязано “ мимикрира в масовост с акцент върху „възпитателната функция“[2]. 

   Човекът е вакаран в същата тази логика на полезност, превърнат в сериен функционален предмет, подобно вещите, които го заобикалят. Патосният формален дискурс на електронно медиираното общуване между космонавта и базата изразява тоталната и повсеместна лишеност на онова общество от интимност, телесност и частност. Няма частна сфера – частна собственост, частен дискурс, частна предметност – долкото вещите са унифицирани, серийно произвеждани и споделяни от всички. Уравниловката създава колективно тяло, което функционира в режимите на „бодрост“, „здраве“, „сила“, инструментализирани за разгръщане на процеса на социалистическата модернизация. Излитането в космоса като най-голямата гордост и най-виското достижение на сплотения дух и колективното тяло да трансцендира дребното, частното, малкото, личното (телесното) и да се подчини/слее с мисията на прогреса, който осигурява пребъдването на социалистическия модел.

    Паралелно на героичната мисия в космоса на Владимир Комаров, на сцената се разиграва „героическото“ очакване на съпругата Комарова, която е потънала в о(без)предмет(е)ното си съществуване – част от конституцията на социалистическия героизъм – да си упорит и саможертвен в своето самозаличаване. Всяко самоинвестиране и тотално посвещаване на дребното и незначителното е голямата святост на „малкия човек“. Комарова оразмерява времето на полета в кълцане на ябълки, чупене на орехи, бъркане на тесто – всичко това хореографирано в последователни и вглъбени действия, целящи кулинарната дестинация – изпичане на кекс. В реално сценично време сладкишът се приготвя и ароматът му прониква залата. Тази миризма омекотява, одомашнява, снижава високия ред на подвига, като възстановява правата на интимността. В момента, в който Комаров се свързва с чувствата си, малко преди смъртта. 

 

 

* Текстът е писан след премиерата на представлението, когато ролята на Комарова се изпълни от Елена Господинова.  

 

Космонавт

Театрален пърформанс от ghostdog

Режисьор: Анна Данкова

В ролята на Комарова: Ива Свещарова

Гласът на Комаров: Огнян Голев

Глас „Ръководител полети”: Пламен Димитров

Звук: Пистамашина

Сценография: Станимир Генов

Стайлинг: Станислава Янакиева

Фотограф: Гео Калев

 

Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подрепата на Национален фонд „Култура“.