Много е удобно, когато става въпрос за изкуство и култура, да се говори само за пари, за финансови показатели и измерители на резултати – все инструменти от сферата на икономиката, с радост представени на българското общество като „осъвременяване“ и „реформиране“, прилагане на „европейски“ или пък „пазарни“ образци в една затлачена и закостеняла система. В действителност само е прикрит и замазан основният проблем – въпросите, на които едно държавно управление трябва да си отговори по отношение на националната си култура и нейната ориентация.

Защото, каквото и да си говорим, за каквито и „икономии“, „финансови дисциплини“ или обратно – за каквито и да е „финансиращи програми“, „милиони“ или „увеличени бюджети“ да става въпрос, същинският културен разговор е за това: В какво общество искаме да живеем? Как е устроено то? На какви ценности са подчинени отношенията в това общество? Кое ни споява и ни превръща в общност, в общество? Какъв модел на управление има то? Накъде това общество върви? Неговата културна политика какви хора, какви личности иска да моделира? Какъв тип гражданин тази култура се стреми да произведе? С кои други култури в света тази култура иска да е в диалог? Към коя група култури и техните ценности тази култура би искала да се приобщи? По какъв начин тази култура изразява геополитическото ситуиране на страната? Какво е това геополитическо ситуиране, как е осмислено то?

И винаги реакцията на тези въпроси е една и съща: „Е, айде сега. То ние, ако го захванем това… Не е сега моментът за такива големи въпроси. Дай сега да видим ще ги играете ли тези спектакли в НДК и през май, и дали може Министерството да се намеси, за да можете поне да си приключите сезона на тази сцена.“ Винаги се проявява воля само за конкретния казус, той се закърпва или не се закърпва, докато след един недълъг период от време избива отново и се продължава в режим работа на парче, реактивно, в един безкраен „ремонт на ремонта“, вместо да се започне от реалния „слон в стаята“, от същинската и голяма национална драма.

Затова за министри на културата са най-удобни фигури, които да „дриблират“ – да тупкат топката, докато тече мандатът, да обещават щедро, после да мълчат или да замазват, когато стане време да изпълняват; да кърпят на парче, да подкупват съсловията и не на последно място – да охраняват зорко слона в стаята, за да не може никога да се достигне до него. Защото на кого му се занимава. (С това не визирам настоящия министър на културата, защото до този момент не виждам причина за сваляне на доверието от него.)

Ние всички знаем за тази културна разкраченост. Всички сме съучастници в нея и живеем в нея. От една страна, говорим си за европейски ценности, свобода, принадлежност към големия свят; от друга страна, 30 години по-късно институциите са все така монолитни, негостоприемни, централизирани, тотализиращи, непрозрачни, недостъпни, санкциониращи, готови за завръщането на една нова диктатура. И тя непрестанно се завръща – дали през произвола на определен министър, дали през организираните партийни мрежи на отделна партия или партии, завзели институциите, дали през манипулирането и монополизирането на пазара и неговото завземане чрез корупционни схеми и схеми за присвояване, дали чрез завземането на медийното поле с цел тотализиране на подаваната информация.

На Изток или на Запад? Към Америка или към Русия? Към Европа или към Русия? (Тези въпроси са болезнени и без войната.) Къде искаме да бъдем? Какви искаме да бъдем? Къде сред другите държави си представяме нашата страна? По какви показатели?

Смеем ли изобщо да си представим, че съзнателно и целенасочено отиваме някъде като страна? Можем ли да си го представим? А ако можем, имаме ли волята и дисциплината да го направим, или хедонизмът на свободните времена ни е лишил от възможността за всякакво колективно усилие?

Ясно е, че държавата ни е в Европейския съюз; ясно е, че формално е заявила своята ориентация и своята заявка да се „интегрира“, „синхронизира“, да се впише и да се покаже, но също е ясно, че това не се случва. И тук говоря най-вече за нейното културно присъствие.

Това не се случва нито на ниво вътрешни политики, нито на ниво културно присъствие и идентичност. И да, без някаква посока и целенасочени действия, то няма да се случи със спорадични опити, имитиране на дейност, напъване и кръпки.

Либералната поза идва само за да прикрие един посттравматичен ступор на държавата, която се чувства под културна обсада и в опасност от културна асимилация. Всъщност държавният апарат е в режим на самоотбрана – допуска компромиси, но в по-голяма част от времето охранява, не допуска, предпазва. Разкрачването между либералната поза и усещането за изчезване е същинската ничия земя, на която трябва да стъпи мисленето за една реална, отговаряща на сложността на настоящето, културна политика. (Друг е въпросът дали изобщо вече е останал някакъв ресурс и адекватна способност за воденето на такъв разговор.)

От друга страна, носталгията по едно отминало „уредено“ време, в което има „твърда ръка“, стабилност и предвидимост на живота, също е култура, също е памет и също е смисъл за много хора. Тази култура е възпитавана и култивирана няколко поколения и в действителност има много по-широка основа и база за самоприпознаване и самоидентификация в пределите на страната. Дава един много по-ясен и много по-„наш“ образ за нас самите. Не само памет, но и образ, успешен модел, към който тази група вътрешно се стреми, приемайки го за точка на равновесие, точка на спокойствие и благоденствие.

Нарастващите социални неравенства и липсата на адекватни социални и културни политики в рамките на десетилетия само засилват тази носталгия – това, което не се вижда на хоризонта, се захранва от спомена (митологизиран или не). Под тази (често лекомислено охулвана) носталгия се крият редица справедливи социални искания и стремежи. Там е и живата памет, че животът може да се организира и по-други начини. Разбира се, тази самоидентификация като да противоречи на настоящата геополитическа ориентация на страната и като да противоречи на времето. Неслучайно огромна група хора през последните десетилетия се озоваха в едно особено безвремие, в режим на самонепригодност за настоящето, без ресурс да формулират или заемат някаква позиция. Или без желание и ресурс да я огласяват.

Между тези два „бряга“ – желанието за либерално общество, демокрация и „част от света“, и носталгията по по-голямата социална справедливост, управленска строгост и яснота в управляването на живота – и между тяхната непомиримост (поне до този момент) оперира отсъстващата (като разписана и фиксирана стратегия), но действаща национална културна политика.

Да се работи в нейните условия е като човек да си има партньор с биполярно разстройство, който не иска да си признае това и не иска да се лекува. Това е ситуация, в която човек винаги трябва да е подготвен за поредната криза, при която ще трябва „да се погрижи“ за другия. Настоящата културна политика не е нещо, на което може да се разчита дългосрочно; тя рядко е нещо, което се грижи за теб (и твоята култура или практика в сферата на културата). Тя по-често е нещо, което човек „обгрижва“ по всевъзможни начини и за което и с което постоянно се бори, ако иска да работи в полето на културата. Това е политика на охранявано статукво, на отпадане и декласиране на всеки опит за създаване на артистична практика или организационен модел извън него.

При липса на възможност за дългосрочна визия и гаранции за устойчиво поведение на институциите и законодателя, резултатите са плахи, слаби, неубедителни, често посредствени, ретроградни, няма ги. В такъв режим на културно управление те са по правило „справяния със ситуацията“ или „възползване от възможността“; не са част от един непрекъснат, волеви, логичен, целенасочен процес. Начинът на управление на културата през последните 30 години саботира всякакви опити за волеви и целенасочени процеси. Тя охранява, неутрализира, предпазва, дриблира, закърпва. С други думи, на практика продължава да се прилага идеологията на цензорите и генералите от управленията, направляващи културния живот на нацията, въпреки всичките тези години. С тази разлика, че този път това се прави прикрито, неартикулирано, без идеологическия свод, без да го има „черно на бяло“, но за сметка на това, все така оперативно ефективно.

Ясно е, че ако нашата притисната от интересите на глобалния капитал територия (като всяка територия), бъде оставена единствено и само на либерализма на пазара, ще се превърне единствено в източник на суровини, ресурси (включително човешки), работна ръка и „нов пазар“ за чуждестранни стоки (възторжената немска окупация на супермаркетите е най-лесна за забелязване). Тя вече е това. Ние вече сме това в огромна степен.

С други думи, глобалният пазар не се интересува от това тази територия да има култура, своя култура. Той няма нужда тази територия да е културна въобще. Той ще ѝ даде и ѝ дава култура – глювайн, щолен, TikTok, иновации, Берьозка, Netflix (кой каквото си сглоби за себе си от всичко това, кой каквото сам си прецени.) Той не се интересува и дали тази територия е автономна държава, стига тя да е достъпна за търгуване и индустриални интереси.

Ясно е, че ние свикнахме „българско“ да значи нещо нефелно, некачествено и обидно. Както свикнахме и на другата крайност – „българско“ да означава знамето ни, Левски, потурите и калцуните, хорото. И двете позиции са лениви – опростяват и прикриват реалната бездна, като отместват момента на самоопределянето някъде къмто 1876-78 година. А въпросът е: Кои сме ние ето сега? Какви сме? Какви искаме да бъдем? Имаме ли сили да погледнем колко много всички тези десетилетия (включително и преди прехода) са ни корумпирали? В колко много игри сме се забъркали и колко много (оправдани със ситуацията, държавата, обстановката, необходимостта) тихи съучастия сме извършили? Колко много очевидно и прикрито насилие сме получили от политическите си представители и силовите икономически кръгове, с които те неизменно се забъркват? Можем ли да си признаем без оправдания и самосъжаление? Ако сме нямали избор, можем ли да си простим? Ако периодично ни се показва, че сме безправни в собствената си страна, можем ли да се абстрахираме, да погледнем отстрани, да се издърпаме сами за косата с формулирането на посока?

А Вселената, знаем, не признава празното място. Удобно е да го наричаме „вакуум“, от който няма как да се започне. Но вакуум всъщност няма. Където преди повече от 30 години държавата е отстъпила в настояването си за моделиране на образовано население, са поникнали много причудливи и главозамайващи форми на живот.

Двата разкрачени крака на отсъстващата държавна културна политика напълно съответстват на двата разкрачени крака на родната ни икономика – от една страна, генералите на ДС, подопечните последващи групировки и наследниците на техните капитали, а от друга – декларациите за свободен пазар, предприемачество и конкурентоспособност.

Аналогично между двата разкрачени крака на отсъстващата ни културна политика през последните 30 години избуява именно това – културата на сивата икономика. С други думи – културата на подло оттеглилата се, победената или преметната държава, захранена еднакво както от носталгията по отминалата диктатура, така и от гнева поради внезапното и несправедливо оттегляне на държавата и непрестанните ѝ измени на общия интерес.

Дори времето на снобизма, който твърдеше, че „това не е култура“ отдавна отмина. Защото това е култура и тя моделира и произвежда своя си тип гражданин – този, който предпочита лесните пари пред усилието; измамата пред труда; символите на статуса, които прикриват едва закърпения личен бюджет, пред съзнанието да изискаш справедливо заплащане и място в обществото; криминалната кариера или кариерата на неузаконена работа; алкохола и наркотиците като задължителни за приобщаване в групата; проституцията и сексуалното безхаберие като модел на подражание; взимането на кредит пред личната предприемчивост и т.н., и т.н.

Където преди 30 години се е оттеглила културата, на мястото на читалището е дошъл Efbet, на мястото на библиотеката – барче, на мястото на школата по танци – офисче за бързи заеми, в мазето на ритуалната зала или на мястото на киното – фитнес или дискотека. Хората не обичат да живеят там, където „няма какво да се работи“, но не обичат да живеят и там, където „няма какво да се прави“. Това са активните културни институти на нашата страна и те са резултат от последователна десетилетна политика. (И с това не казвам, че има нещо лошо във фитнесите или дискотеките. По-сложно става, когато това са основните източници на модели на поведение, образование и възпитание, хоризонт.)

И цялата тази родна еуфория не е следствие от работата на природозащитни НПО-та, шведски педофили или руски тролове. Тя е резултат от нашата Действаща национална културна стратегия. Която можем да обобщим чрез формулите „управление чрез отсъствие“ и „култивиране на разединение, откъснатост и изостаналост“.

Хроничната арогантност от страна на представители на артистичното съсловие, които обожават да се оплакват колко публиката е изостанала, провинциална, закостеняла, пропуска един много важен факт: населението на страната ни в своята огромна част няма достъп до съвременно изкуство, няма идея за неговото съществуване, нито за неговите имена.

Самодоволството да наричаш публиката „игноранти“ само идва да покаже откъснатостта и самозаслепението на голяма част от артистичната общност, резултат от същата тази политика на отсъствието. От една страна – културна пустиня по отношение на съвременното световно изкуство и неговите достижения на територията (на практика) на цялата страна, а от друга – централизирани в столицата артистични „анклави“, живеещи в своя балон на фрустрация, самодоволство и компетентност, отвращаващи се от „лошия материал“ на населението в страната.

Това е другата крайност, създадена от същата системна политика – липсата на всякакво самосъзнание за принадлежност и отговорност към културния процес, встрани от единичните проектни усилия. А там където го има – изтощение и умора, поради липсата на възможност за използването на действаща национална културна мрежа и разгръщането и дистрибутирането на определени практики и позиции, така че те да служат на ориентацията на държавата и респективно – на обществото. Така че те да дават траен резултат.

Тъй като липсва стратегия, липсва и национална културна мрежа, която Министерство на културата съзнателно да направлява. Отделните единични инициативи или действат в локален микро-мащаб или – след опити да компенсират липсата на подобна стратегическа инфраструктура и програма – емигрират или се преориентират извън полето на културата. Това е друг пример за охраняването и неутрализирането на различието, практикувано от държавната политика в тази сфера през последните десетилетия.

В режим на министерство без стратегия се създава и изключително благоприятна ситуация за възникването на всякакви лобистки групи и групировки в полето на културата, които под предлога на представителността и грижата за развитието на определени културни сектори, негласно се стремят да монополизират полето, завземайки го чрез инсталиране на свои представители по протежение на целия апарат за неговото управление.

Политическото покровителство, от което такива групи се ползват, прави тяхното действие на практика безнаказано, (поради, което и „невидимо“ – за начина им на действие не може да се говори). Това им дава възможност да моделират общото професионално поле в полза на запазване и увеличаване на своите привилегии и правомощия. Закономерно, отсъстващата държава създава условия за възникването на множество „държави в държавата“ и в полето на културата, както наблюдаваме това и в други професионални области.

Интегрирането в Европа или в какъвто и да е свят, по-широк от „наше село“, няма да се случи единствено, само или предимно с действия навън. Няма да помогнат само експота, биеналета, панаири, нито ще помогнат културния туризъм или сърдечни посрещания с хляб и сол. Няма да помогне и разписването на безкрайни документи за културни политики, сектор по сектор, без да бъде взет под внимание Настоящият културен живот на нацията. А и какво значи да се разписват секторни стратегии в отсъствието на Национална стратегия за култура? Частите не правят стихотворението. Без Национална стратегия и надпартиен политически ангажимент, всички тези усилия ще остават едни декоративни занимания, като това да дадеш на децата си да изрязват фигурки от хартия, докато свършиш работа. Отдавна няма място за подобно залъгване.

И както вече казах, по сходен начин стои въпросът и с калкулирането дейността на Театър Азарян и на ДНК-пространство за съвременен танц и пърформанс.

И, погледнато от никой ъгъл, затварянето на тези три активни културни пространства в столицата (Театър Азарян, ДНК и Перото), представящи определени търсения и артистични общности – абсолютна рядкост и изключение на фона на държавната ригидност и отсъствие, не може да бъде прието за нещо нормално и допуснато. С каквито и да е аргументи. И от което и да е министерство.

Младен Алексиев е театрален режисьор и автор на текстове за сцена.