Между 15 и 17 април в София гостуваха спектаклите на белгийския режисьор, хореограф и визуален артист Ян Фабър „Флуидната сила на любовта“ и „Възкресението на Касандра“. Венелин Шурелов с коментар.

Еротоман, перверзник, сексист, тиранин, токсичен, насилник ли е Ян Фабър? Имаме няколко дни до 29 април преди съдът да се произнесе и да разберем каква е истината за него[1]. След това може окончателно да го заклеймим или оправдаем в моралното измерение. Предлагам дотогава да използваме времето ефективно, за да си оформим записките по показното, което ни изнесе с неговите актьори в няколко поредни вечери.

В пространственото измерение на Центъра за съвременни изкуства „Топлоцентрала“, където се случиха събитията, имаше място и за морални оценки впрочем. Чух/прочетох реакции като: пошло, дебелашко, празновато, овехтяло, спекулативно, анахронично (разбирай, това сме го гледали), разхитително и – разбира се! – много подозрително по линия на #metoo. Чух и че в България има много по-добри неща в тази посока. Уважаеми колеги, приятели, другари по нерадостна сценична орис – не е състезание тази работа.  Но не мисля, че имаме „по-добри“ сценични продукти от този тип у нас.

Не се заблуждавайте. Просто няма. Не е и имало. Не съм и сигурен, че ще има някога. Този „белгийски шарлатанин“ е оригинал. Този „майстор на присвояването“ бъка от идеи, които трескаво реализира като в транс. Ян Фабър е майстор на екстрема, в който са забъркани изпълнители и публика. Той е машина за сценични събития и вероятно поради това изглежда, че няма милост и мачка хора. Помните ли: и тук имаме подобни „неистови“ режисьори, даже се шушукаше, че замеряли актьори с пепелници. Е, в такъв случай, вярно, може да го наречем анахроничен (познато ни е вече!) и поради това по един или друг начин той бива демонтиран, трепаниран, стерилизиран, озаптяван. Дори и да не се получат нещата със съдебния иск, (който много вероятно има своите основания), и дори и да не получи справедливо наказание за своята грубиянщина, той вече е въдворен. Някой сподели, че той споделил, че не само не можел да каже на някой актьор, че е дебел и в лоша форма, ами не можел да каже, че друг пък се справя отлично. Хипотетично комплиментът към някого бил потенциално унижение за друг.

Все пак няма нужда да се вайкаме за Фабър, нито да пишем панегирици за него. Той сигурно е уморен след толкова години на сцената; сигурно предъвква стари идеи; може и да цикли в своите визии, сънища, мании, проекции, его трипове. И все пак сценичната му работа е на супер ниво. Не бих ползвал израза „като по учебник“. Такива учебници не съществуват – те биха били излишни, защото постигнатото от Фабър е отвъд всяко елементарно помагало. „Флуидната сила на любовта“: перфектна композиция, изумителна физическа подготовка на изпълнителите, тотален ансамбъл, върховна мотивация, ударен, въздействащ, конкретен. Смущава с телесната си акция, но отвъд това виждаме отлично изградено представление; сценично събитие. Стои съвременно и леко, но същевременно държи зрителя в постоянно напрежение, заради заложеното вътрешно усилие да се срещнем със стереотипите, срама, сексуалността, пола, религията, задръжките, поведенческите модели, стигмите, социалните уговорки и т.н. Смущава с широкото разполагане на темата за LGBTIQA+, което стоеше като речниково изреждане с неопределима в посоката на атаките си ирония. Умело изплъзващ се в очакването да разберем собствената му позиция, теза, стейтмънт. Прочетох много точен коментар във Фейсбук: „Това несъмнено е динамично разигран антагонизъм – на идеологии без иделогизъм, на про-анти-джендър топоси, въпроси и безвъпросност.“ Звучи напълно съответно на линията „оргия на толерантността“, която очевидно го занимава и каквото заглавие носи едно друго негово представление. Но още в началото трябваше да се досетим, че след фразата „Hey, teacher, leave them kids alone“, закономерно ще последва нещо от сорта: „Деца, оставете учителите си на мира.“

На този фон местната танцово-театрална сцена изглежда като аеробика с елементи на разсъждение, а понякога остават само елементите на разсъждение, потопени в коктейл от абстракции. В България изобщо няма почва за подобни неща, не че няма добри автори. Подобно смесване на театрално с пърформанс и визуални изкуства тотално липсва в такава плътна разработка на всеки от елементите. В междинното пространство обитават едни блуждаещи души, които нямат среда и условия, а липсва и базисно любопитство на по-широка публика, за да виреят те с базисно самочувствие.

В този момент мрачните ми мисли рязко се разсейват, защото си припомням къде бях всъщност! В ТОПЛОЦЕНТРАЛА. Това място е най-голямото постижение за българската култура за целия над 30-годишен преход – всички останали колоси на глинени крака, които се из-по-на-строиха, останаха кухи здания, фасадна културна политика. Една силно мотивирана, обичайно маргинализирана общност, израснала не по волята на статуквото, напълно заслужи бойната си екипировка. Тя е под формата на извънредно качествена архитектурна и концептуална новост. Независимата сцена вече е в екзоскелет, сега може да си въобразява много повече. Ще гледам много внимателно и с очакване какво се прави там и ще си водя записки.

Veneamin Shurelove

Венелин Шурелов е сценограф и дигитален артист, съосновател на магистърската програма „Дигитални изкуства“ в Национална художествена академия и на фестивала за дигитални изкуства „Да Фест“ в София.

[1] Срещу Ян Фабър е заведено дело за насилие, тормоз и сексуален тормоз по обвинение на танцьори от неговата компания „Трублейн“ в Антверпен.

Между 15 и 17 април в София гостуваха спектаклите на белгийския режисьор, хореограф и визуален артист Ян Фабър „Флуидната сила на любовта“ и „Възкресението на Касандра“. Венелин Шурелов с коментар.