Третата Българска танцова платформа и 15-ият Фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ 2022 през погледа на Пиа Брезавшчек (Словения).

 

Първото ми впечатление от българската съвременна танцова сцена бе представлението Dance, Baby, Dance на Жана Пенчева, в което почти буквално се приземих директно от летището на третия ден на фестивала „Антистатик“ в София. В обстановка, подобна на клуб, шест енергични, небрежно облечени тела не само „изследват“ възможните отношения между хора, танцуващи заедно – онзи екстаз на първичното, едновременно движение, чиято единствена цел е да умножи радостта от волния израз на нашата телесна и сексуална същност; изпълнителите действително се потапят в хипнотична танцова и музикална ситуация, вместо само да представят резултатите от своите търсения. Това е възхвала на тялото като генератор на ендорфин, ода за всичко, на което то е способно. Същевременно не се намираме в истински клуб, където всички едновременно се гледаме едни други и танцуваме – тук има ясно деление между танцьори и зрители. От една страна, оргиастичната ситуация, който се развива на сцената, намира стимул в скопофилския поглед на публиката, провокиран на свой ред от флирта на танцьорите с нея. От друга страна, телата на сцената единствени са посветени в тайната на тези движения, които имат своя структура и вътрешни правила. Това ги превръща в хореография, в спектакъл, в споделен език. Сякаш наблюдаваме ready-made танц, пренесен от естествената си среда в артистичен контекст. Онова, което не може да бъде пренесено обаче, е изначалната отвореност на клубния танц – резултатите и границите на ситуацията тук са зададени от самия сценичен диспозитив. Макар някои от действията да са импровизирани и пределно отворени, и макар срещите с публиката да са различни всеки път, изпълнителите знаят много добре какво правят, какво ще произведат техните действия и кога идва моментът да спрат, точно както във всяка друга танцова партитура. Струва ми се, че Dance, Baby, Dance разиграва ситуация, чието осъществяване става все по-необходимо, колкото по-ограничена е възможността за него. Очевидно освободеното, екстатично и еротично тяло не е ready-made присъствие, възможно във всяка ситуация. Нощните клубове и някои артистични средища са „други пространства“, където се разиграва невъзможното. Колкото по-силни са натискът и ограниченията отвън, толкова по-издръжливи трябва да бъдат защитите на тези пространства и на перформативното.

Представлението на Жана Пенчева бе идеалното въведение, което ми даде рамка, през която да осмисля цялата Българска танцова платформа, а в по-широк контекст – и нашите периферии по отношение на Запада, този „център“, който задава нормите (не само) в полето на съвременния танц. Защото, ако бях гледала това представление на някой от големите европейски фестивали, щях едва да го забележа сред множеството други спектакли със сходни ценности, сходни търсения и сходни способни, сексуално еманципирани тела. Сред богатото разнообразие на българската танцова продукция обаче то стои политически, като призив в подкрепа на освободеното, неограничено тяло. Макар това генерично (но винаги уникално) способно тяло да е белязано от ценностите на (нео)либералния капитализъм, то безспорно представлява един възвишен, почти носталгичен идеал в сравнение с онези, пропагандирани от нелибералните, популистки и националистически режими, които заплашително се множат в сърцето на Европа.

Не е чудно, че тези номадски, скитащи се тенденции съществуват и в българския контекст в противовес на теми и принципи, които се опитват да преоткрият „автентичното“ и да се върнат „към корена“ в тези объркани времена. Такива са амбициите на представлението Темел на хореографа Живко Желязков от танцова компания „Дерида“. Монотонните движения на четирима танцьори, седнали зад прозирни завеси, постепенно еволюират до по-жизнен кръгов танц върху музика с фолклорни мотиви и сякаш омагьосват публиката с езическите си заклинания. Тук танцът е видян като телесна връзка със загубено древно ядро, сякаш закодирано в ритуала на движението. Макар да е привлекателна, тази идея изглежда малко наивна, особено за човек като мен, формирал мисленето си под влияние на (пост)структуралистката идея, че няма корен или фундамент, а само мрежа от флуидни отношения, които оформят ситуативните ни позиции. Произходът е понятие, натоварено с много фикции, има много проекции в идеята за (изконната, скрита, изгубена) идентичност. Не е ли по-добре да градим хоризонтални отношения в настоящето на географска основа? Това не означава да загубим връзка с ядрото – то винаги е тук, но не е нещо статично, не се намира в телата или в кръвта ни, а се развива в хода на моментните ни взаимодействия.

В спектакъла Ритуали на душата на Петя Стойкова шестима танцьори от нейната компания „Дюн“ изпълняват плавни движения, чиято изходна точка е дишането. В центъра на кръг, оформен от публиката, те прелитат като повей на вятъра, шепнейки тайни думи. Телата сякаш притежават мъдрост, добита единствено чрез движението, а зрителят е само наблюдател. Така танцът се превръща в нещо като духовна проповед. Едва в края на представлението публиката получава шанс да се включи, което отваря спектакъла, прeвръща го в опитност, смирява амбициите му. Макар той да не търси корените на (конкретна) традиция, и тук тялото е видяно като носител на духовни истини; то е материята, в която хореографите търсят „ядрото“ или Единството.

В друг край на спектъра проектът РазЛичности на Ина Гергинова представя сблъсъка между различни, несъвместими помежду си характери. Това е танцов театър, в който танцът и движението изобразяват персонажи и техните взаимоотношения. Това го прави много пластичен, сблъсъкът между телата е ожесточен, но остава на едно репрезентативно ниво. Проблемът за структурното насилие, основано на раса, пол и класа, е извън обхвата на спектакъла. Не всичко може да се сведе само до „различия в характерите“ и „личностите“.

Отношенията между две тела, които са заредени с много потенциал и водят и до доминация, са разгледани в много по-фин детайл в Начален тласък на Станислав Генадиев. Поставени в индустриален звуков пейзаж и сходни костюми, две изпълнителки бавно изграждат движенията си от импулса, който получават една от друга. Този танц не е посветен на енергията между две конкретни тела – той разглежда и изследва съществуването на подобна енергия или потенциал между всички тела. Въпросът не е кои са двамата танцьори на сцената, а какво е онова помежду им.

Галина Борисова, един от пионерите на българския съвременен танц, също се занимава с въпроса за автентичността, но в критичен ключ. Спектакълът Вярно с оригинала буквално обръща перспективата: в началото публиката се разполага на пода върху кадифени възглавници, за да гледа филм, прожектиран на тавана. Участниците във филма лежат в сходна релаксираща обстановка и споделят открито мисли и преживявания, свързани с нейната уникална и влиятелна артистична дейност. Това са хора от българската сцена, които познават представленията на Галина или са работили с нея. Чрез тези интимни (но не непременно лицеприятни) разкази, зрителят бива спуснат в центъра на нейния свят, както и в по-широкия контекст на съвременния танц в България. Той опознава един опосредстван образ, преди да се появи самият ексцентричен „оригинал“, който невъзмутимо танцува около полегналата публика. Извеждайки на преден план мрежата от взаимоотношения, която „съгражда“ артиста, Борисова критикува понятието за оригиналност по скромен начин. В нейния случай това е и самоироничен жест към образа на артиста като „култова“ фигура.

Самоирония откриваме и в спектакъла dragON aka PHOENIX на Steam Room с хореографи Александар Георгиев, Дарио Барето Дамас и Жана Пенчева (която е автор и представлението Dance, Baby Dance, с което започна престоят ми в София). Phoenix е част от серия хореографии, посветени на феномена, потенциала и парадокса на драг културата. Това е свръхенергично шоу (танц). Тук жанрът, който експлоатира потенциала на тялото да създава зрелище чрез движение, е доведен до крайност, но единствено с цел да покаже, че на пръв поглед артистичният, интелектуален свят на съвременния танц е и ожесточен бизнес. Издръжливостта е важна, а (авторовата) идентичност е продукт, който се пласира на световния артистичен пазар. Замахът, вложен от авторите в това представление, ми даде и нов ключ, през който ретроактивно да мисля Dance, Baby, Dance: това е завръщане към движението на тялото и неговите видими конотации след дългия период, в който концептуалните практики оспорваха движението като ядро на танца.

Преди края… (на света), от друга страна, е издържано в традицията на концептуалния танц, който свежда движенията до опростени пози. Тук обаче авторите – Ива Свещарова и Вили Прагер, или една трета от организаторите на „Антистатик“ – извършват това опростяване не за да изследват границите на танца, а за да препратят към една болезнено актуална тема. Това е темата на съвремието ни – катастрофите, причинени от човешкото въздействие върху планетата, които унищожават бъдещето на живота такъв, какъвто го познаваме. Тази идея е изрично изведена в прекрасния текст на Ивана Ивкович. След, или дори преди „края“, четирите човешки тела на сцената стават сковани и твърди, сякаш са вкаменелости от някоя (може би от нашата?) епоха. Когато нещата станат необратими, танцьорите нямат накъде да мърдат. Но точно в този момент, когато вече няма какво да се направи, неочаквано се открива пространство за известна свобода – и дори чувство за хумор.

Wo man на Марион Дърова се позовава още повече на концептуалното изкуство – но не на онова от началото на новото хилядолетие, а на работата на Judson Dance Theatre от 60-те и 70-те години на XX век. След прожекция на пърформанс в стерилния маниер на „бабата на пърформанса“ Марина Абрамович, двете изпълнителки вървят и подскачат ритмично и в синхрон на празната сцена. Вариациите в движенията им са незначителни, но прецизни. Сякаш препрочитаме хореография на Лусинда Чайлдс, но със съвременна електронна музика и с танцьори, чиито тела, макар и на пръв поглед неутрални, проблематизират сексуалните идентичности. Идеалът, към който препращат, са неутралните тела на ранния концептуален танц. В постепенната вариация в хореографията и анти-зрелищната ѝ природа Wo Man открива нова рамка, в която да мислим спектъра на половата идентичност.

Най-неконвенционалното предложение в програмата на платформата обаче бе инсталацията Pure /youth на Християн Бакалов в Културния институт „Красно село“ извън центъра на града. Тук зрители нямаше – погледът бе ограничен или съвсем невъзможен. Преди влизане в нейното пространство очите ми бяха превързани и бях поверена на група тийнейджъри, които ме преведоха през тактилен лабиринт. Цялостното усещане от случващото се трудно може да бъде реконструирано по рационален начин. Във втората част на преживяването гледах как децата напътстват други посетители в това лично сетивно приключение. Благодарение на това обръщане на перспективата можех да реконструирам току-що преживяното. За мен това бе наистина любопитен опит, който подсказва, че когато намалим зависимостта си от зрението като основно сетиво, ставаме уязвими, а уязвимостта и доверието, което тази ситуация предполага, ни позволяват наистина да отворим сетивата си за света. Най-впечатляващо обаче бе красивото взаимодействие между учениците, които като екип отговаряха за преживяването ни. То сплотяваше и тях, те бяха станали общност. Това бе доказателство, че бъдещето все пак е пред нас – малка, но ярка светлина в далечината на мрака.

Българската платформа представи разнообразна палитра от представления. Някои от тях търсеха местен, а други – международен отзвук. Най-важното обаче е, че това е платформа за обмен, която свързва, но и проблематизира различни перспективи, амбиции и резултати. Важно е ядрото да остане цяло, а контекстите – на мястото, където са възникнали. Подобна платформа несъмнено е стъпка в правилната посока, защото е място за срещи на местни и чуждестранни артисти.

Струва ми се, че обвързването на платформата с международния фестивал „Антистатик“, който кани регионални и международни продукции в София, също е шанс да видим местния контекст през външни очи. Доста интересни продукции, най-вече от Балканите, разшириха перспективата до регионално ниво, където условията за съвременния танц не са много по-различни от тези в България. Вероятно следното твърдение ще обори първоначалната ми критика на западния културен неоколониализъм, но независимо от това ще го споделя: за мен основният акцент в програмата на „Антистатик“ бе единствената, или поне единствената изцяло западноевропейска продукция: Голдбергови вариации на Михил Вандевелде. Това е невероятно красиво представление, което създава пространство за всякакъв вид тела и отново пробужда удоволствието от танца. И други спектакли в платформата се занимаваха с тези теми, но благодарение на привилегированите условия на работа представлението на Вандевелде се отличаваше със своята откровеност. Това по-скоро е изключение от правилото –привилегията рядко се ползва по този начин.

Като човек от периферията ми се струва, че проблематизирането на теми, които не ни принадлежат, няма да ни отведе там, където искаме. Да се затваряме в собствените си малки (национални) контексти също не е решение. Мисля, че трябва да продължим да търсим ядрото си в сложното съзвездие от (всевъзможни) значими въпроси, които по-широкият контекст ни помага да зададем – ако искаме да вървим към бъдещето (на танца).

 

Превод от английски: Ана Благова

 

Пиа Брезавшчек е един от двамата главни редактори на списание за сценични изкуства Maska, а също и редактор на дискурсивна интернет платформа за местно независимо сценично изкуство Neodvisni. Работи в културната сфера на свободна практика като автор, редактор, а също и в сферата на драматургията. Тя проследи Българската танцова платформа и международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ 2022 в рамките на резиденция в София по проект “(NON)ALIGNED MOVEMENTS Strengthening contemporary dance in Western Balkans / NAM” по покана на „Номад Денс Академи – България“.

 

Начална снимка: „Dance, baby, dance“ Фотограф: Наталия Сидоренко

Материалът е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“