На 15 май австрийският артист Михаел Турински гостува на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ 2026 с представлението „Работническо тяло“. Артист и теоретик с физически увреждания, Турински е от най-ярките представители на съвременния интегриращ танц. Неговото представление „Работническо тяло“ е вдъхновено от поемата на Пазолини „Прахта на Грамши“, която изпълнителят и цитира на сцената. Тя е посветена на влиятелния марксистки мислител Антонио Грамши, самият той човек с физическо увреждане. Представлението, което бе показано в София в голямата зала на Топлоцентрала, създава плътно пространство на резонанс между хората с увреждания и тялото на работещите, поставяйки маргинализираните телесни специфики в центъра на вниманието. Надежда Московска се срещна с Михаел Турински след спектакъла за обстоен разговор върху него.
Надежда Московска: Бих искала да започна с въпрос, който предхожда срещата ми с представлението „Работническо тяло“ и с впечатляващото ви сценичното присъствие. Още когато видях заглавието на спектакъла в програмата на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, си помислих, че представлението би било възприето различно в Източна и в Западна Европа. Струва ми се, че в страните от бившия Източен блок има критическо отношение към комунистическата естетика и идеализацията на тялото на трудещия се, целенасочено провеждана от институционалния комунизъм. Това е свързано с вашето произведение, макар и косвено, през стихотворението на Пазолини, което интерпретирате. До каква степен смятате, че комунистическата идеализация се различава от идеята за тялото, впрегнато в капиталистическия труд?
Михаел Турински: О, това е доста труден въпрос – много умен, но и сложен. Първото, което ми идва на ум, е, че съставът на работната сила се е променил с времето. Така че работната сила, работническата класа или масата от трудещите се хора днес, поне в Европа, е съставена по различен начин, отколкото преди, и може би по различен начин, отколкото по времето на Съветския съюз.
Така че индустриалният труд, монотонният труд с машини и прочее, сега в (Централна) Европа е само част от цялостния състав на работната сила. Така че мисля, че капитализмът днес използва телата по различни и доста по-разнообразни начини, отколкото по онова време. Но когато сравняваш класическото тяло на Съветския съюз с капиталистическия работник от онова време, може би разликата не е нито толкова малка, нито толкова голяма. Влизам в деликатна територия, но мисля, че един от проблемите в организацията на труда в така наречените социалистически страни е бил крайният фокус върху производителността. Но тогава, разбира се, всъщност производителността е била голям проблем, или несъответствието между организационната производителност и променящото се търсене от страна на хората е било всъщност голям, голям проблем и предизвикателство.
Винаги ми харесва да търся разумната същност в проблематичните неща и мисля, че разумният аспект в естетизацията на трудещото се тяло е, че в труда има стойност. Че има стойност в приноса към обществото и особено днес, в така наречената ни икономика на услугите, мисля, че хората, които вършат много тежка, истински физическа работа, са пренебрегвани. Знаете, днес ние естетизираме свръхкреативния, свръхколегиален, свръхгъвкав работник на знанието, свръхгъвкавия, свръхкреативен културен работник. А ние, в света на изкуството, сме забравили да се ангажираме и с достойнството на ръчния труд, а не само на умствения.
Н.М. : Очаквах, че представлението ви ще ме накара да се почувствам уязвима, което и стана, но не очаквах, че ще ме накара да се почувствам толкова силно като работник, да се идентифицирам като работник. Доколко централен мотив в представлението това да напомните за тази идентификация като работници дори на хората, работещи в областта на изкуството?
М.Т.: Всъщност целта беше да покажем, че ние, като танцьори, работим с ръцете си, ние сме мануални работници, доколкото работим с телата си. Мисля, че основният импулс на артистичната ми работа през последните години е да тъка мрежа от общи преживявания, която надхвърля нашите идентичности, за да покажа връзките. Искам да развия малко повече тази обща нишка между нас като танцьори или като хора с увреждания и останалите хора, които работят с ръцете си. Мисля, че това беше една от целите.
Н.М.: Знаех, че ще строите сцената, но не очаквах да изредите всички членове на екипа си, след като се качите на нея, и че това ще бъде едно от първите неща, които ще изречете на глас. Кога тази част се превърна в елемент от драматургията на спектакъла?
М.Т. : Честно казано, не си спомням точно кога, но мисля, че още в самото начало исках да организирам този концерт за благодарността. Чета много Майкъл Сандел, не че напълно съм съгласен с всичко, което той казва. Но в една от неговите книги той, от една страна, говори много за достойнството на труда, а от друга – критикува меритократичното мислене. И аз исках също да покажа, че това, което правя, не го правя сам, че моят успех не е единствено мое дело. Толкова много хора е необходимо да ме подкрепят и толкова много хора трябва да дойдат, за да мога да блесна. Всъщност това „благодаря“ беше доста ранна идея в процеса.
Н.М.: Особено ми беше интересно напрежението между абстрактното, отново, идеализираното, полезното тяло, и конкретното тяло на индивида, което, тук просто ще го кажа, никога не е достатъчно полезно, защото независимо какви са конкретните му способности, тялото упорито остава себе си.
М.Т.: Точно, точно.
Н.М.: Мислите ли, че Пазолини е размишлявал върху тази упоритост на тялото?
М.Т.: Мисля, че неговият израз е „да хвърлиш тялото си в битката“. Или поне този цитат веднага изниква в съзнанието ми. Мисля, че Пазолини е бил пределно ясен, че тялото има своето място в политическата борба. Но както знаете, при Пазолини това е много сложно. Пазолини е привлечен от определени тела. Изключително привлечен е от това, което възприема като чисто, оригинално, безкомпромисно… Непосредственото, живо тяло. Струва ми се, че някои хора го смятат за по-наивен, отколкото всъщност е бил. Според мен е бил много наясно с напрежението между реалното и идеалното.
Но той разглежда това напрежение по поетичен, много плътен и умен начин. И мисля, че в даден момент за него всичко се разпада. И тук предлагам собственото си тълкуване – в началото за него идеалното и реалното на тялото са свързани, съвпадат в смисъл, че той проектира комунистическата идея върху реалността на тези пролетарии. Според мен стихотворението „Прахта на Грамши“ всъщност бележи момента, в който това припокриване се разпада заради мъртвата идея.
От друга страна, имаме чистото тяло, което само по себе си също е загубило някаква идентификация, и затова Пазолини започва да говори за тези хора, вече не е като ангели, а като за боклук. Защото не е могъл да удържи това измерение на идеала, комунистическия идеал и реалността на работническото тяло. Не е могъл да удържи тази цялост, защото тогава вече е проектирал върху работническото тяло консуматорската гадост, а не комунистическата идея. Затова стихотворението е размишление не толкова върху напрежението между капиталистическото тяло и реалното тяло, колкото върху напрежението между комунистическия идеал и реалността на тялото на работника.
Н.М.: Смятате ли, че това има нещо общо с начина, по който той борави с поетичната форма? Тъй като той деконструира някои класически форми. И има ли това връзка с начина, по който вие третирате формата на представлението?
М.Т.: Не мисля, че съм го направил умишлено. Определено исках да работя с популярното и да деконструирам популярното. Например с концерт във формат от популярната култура. И Пазолини не само деконструира класическата форма, но и по някакъв начин интегрира популярния език. И в този смисъл бих казал, че винаги се причислявам към опитите да се направи нещо с популярния формат. Това, между другото, е грамшиански момент – да се работи чрез популярното. Защото в популярната култура, в популярното движение се артикулират популярните вярвания, стремежи и мисли. Според Грамши изкуството трябва да работи критично с тези популярни неща. Но що се отнася до класическата форма и това, което Пазолини прави с нея – аз не съм се впускал толкова дълбоко в този тип деконструкция. Да, докато проучвах, четох немалко за това как той подхваща тристишната форма, но след това премахва римата на тристишието и така нататък, но аз лично не съм задълбавал в тази посока..
Н.М.: Споменахте Грамши, беше време да стане дума и за него. В „Работническо тяло“ има доста текст, прожектиран или отпечатан. Вашето посвещение виждаме на земята, докато встрани, в залата на Топлоцентрала върху столовете за публиката имаше транспаранти с цитати от Грамши. Как ги подбрахте?
М.Т.: Опитах да намеря кратки откъси, които резонират в съзнанието. Всъщност някой се беше усъмнил: „Това не е Грамши, а някакъв съвременен теоретик“. А това са си цитати от Грамши, които звучат изключително съвременно и актуално толкова години по-късно. Така че просто почувствах, че Грамши по някакъв начин трябва да бъде тук, в това пространство. Търсех фрагменти, които не изискват прекалено много контекст, за да бъдат разбрани. Например тезата за важността на независимото образование на работническата класа. Проблемът с образованието е именно класов проблем.
Има и друг цитат – за времето на чудовищата и така нататък („Старият свят умира, а новият се бори да се роди – сега е времето на чудовищата“, б.а.). Така че просто се опитах да намеря текстове, които говорят за същността на човешкото мислене.
Н.М.: Присъствието на цитатите, както и това, че казахте, че има нужда Грамши да присъства в пространството, ме накара отново да се замисля и за физическото състояние на самия Грамши. В представлението казвате, че днес е по-лесно да кажеш, че си с увреждания или че си куиър, отколкото комунист. Защо мислите, че е така?
М.Т.: Допреди две-три години имахме доста основателни причини да се надяваме, че нещата ще се подобрят за хората с увреждания и за хомосексуалните хора. Мисля, че въпреки Тръмп и въпреки всичко, все още можем да се надяваме, че животът на гейовете, лесбийките и трансджендър хората ще се подобри. Той без съмнение вече е много по-добър от когато и да е било. Мисля обаче, че нямаме толкова основателни причини да се надяваме на преодоляване на капиталистическите общества, ориентирани единствено към растеж.
Мисля, че е по-трудно да останем оптимистични по отношение на искреното желание да променим начина, по който произвеждаме, консумираме и разпределяме благата. От една страна, защото исторически опитите ни са били повече или по-малко катастрофални, а от друга – което е и свързано с първото – хората вече не вярват в социализма или нямат никаква представа как подобни идеи биха могли да подобрят живота им.
Н.М.: В един момент казвате, че сте разкъсван между два типа гордост или чест – тази да работите, да се изразявате като артист, и тази просто да седите и да съзерцавате… Как се отнасяте към авторската си позиция? При все колективното усилие, доколко мислите авторството като индивидуалистичен жест?
М.Т.: Този цитат всъщност се отнася до приноса. И аз го свързвам с дискурса за труда в лявото политическо пространство. Защото когато се вслушаме в размишленията на левицата за труда, откриваме основно две противоположни линии. Едната е тази на „посттруда“. Онези, които казват: „О, всеки технологичен напредък е чудесен! Един ден на никого няма да му се налага да работи!“. Това е линията на посттруда. От друга страна, Майкъл Сандел и други социалдемократи настояват, че това, от което се нуждаем днес, е да възстановим и да се обърнем отново към достойнството на труда. Това е линията на достойнството на труда. От една страна, дискурсът за живота след работата, а от друга – дискурсът за достойнството на труда. И затова се опитах да използвам себе си като глас, който да ги обедини.
Да кажа на глас, че и двете неща са налични в мен и мога да се отнеса и към двете. И че може би трябва да намерим начин да ги интегрираме. Трябва да съчетаем достойнството на труда с нуждата просто да седнем, да се отпуснем и да си починем. За мен е важно в този дебат да помирим тези неща. Философ като Жак Рансиер също може да се включи по някакъв начин в линията на пост-работата, защото той винаги подчертава този момент на прекъсване на работата и така нататък. Мисля, че той силно критикува дискурса за достойнството на труда… Но да, аз категорично смятам, че трябва да ги съчетаем. И преди да сте ме попитали как – всичко е въпрос на ритъм. Да се държим заедно е въпрос на ритъм. И, разбира се, онзи ритъм, който определено не е ритъмът на капиталистическия растеж, който не позволява да поседнеш.
Н.М.: Имаме право да го правим само за да отпразнуваме целия труд, който сме вложили, за да си откупим малко свободно време…
М.Т.: Според мен вие засегнахте важен въпрос, който определено е свързан и с либерално-социалистическата гледна точка. Да, мисля, че както лично аз, така и хората като цяло, имаме нужда да правим нещата по свой начин. Изпитваме искрено желание да правим това, което искаме, в среда, която действително подкрепя нашата автономия, а не нашата хетерономия. Това, което предлагам, е да мислим за солидарността не толкова като противоположност на индивидуалността, а по-скоро като начин да обичаме себе си в другия. Интересуваме как всъщност да мислим заедно. Солидарността и този нарцисизъм – как да не ги разглеждаме като противоположности, а по-скоро като възможно разширяване на собствения нарцисизъм към солидарността.
Н.М.: В представлението работите много с гласа си – говорите и пеете в него. Изисква ли се специално усилие, за да чуем гласа на работническата класа?
М.Т.: За мен това е същността на цялата проблематика, която Грамши обобщава в образа на „органичния интелектуалец“. За мен идеята за „органичния интелектуалец“ е наистина изключително важна при концептуализирането на този спектакъл. От една страна, аз определено не съм точно „органичен интелектуалец“, макар да произхождам от семейство от работническата класа. И двамата ми родители не са ходили в университет. Само че не съм и металург или фермер. И тук идва парадоксът, че все пак съм танцьор.
Няма значение дали съм част от работническата класа или към тази, към която принадлежа. Основната идея в концепцията на Грамши за органичния интелектуалец е, че за да можеш да говориш от името на работническата класа, трябва да си част от нея.
Мисля, че за него е много важен диалогът – да останеш в диалог, да поддържаш контакт и да израснеш от работническата класа. Да имаш корени, да си дълбоко вкоренен в опита на работническата класа и да израснеш оттам, за да се изкажеш и да организираш класата. „Органичният интелектуалец“ не само произхожда от работническата класа, той също така я организира.
За мен основният проблем в „Работническо тяло“, разбира се, е, че оставам на нивото на представянето. От друга страна обаче, точно това ме интересува. Проблемът с представянето на работническата класа и фактът, че съм човек с увреждане. Едновременно съм „извън играта“, но на нивото на тялото съм напълно вътре. И така, тезата ми е, че трябва да започнем отново тази артикулация на увреждането в работническата класа. Без значение дали съм австрийски, индийски или комунистически интелектуалец, ние изпитваме болка. Изпитваме болка в телата си и се отказваме от телата си, отказваме се от времето си, отказваме се от идентичността си.
Исках да тръгнем от това, че проблемът с представителството на работническата класа е проблем на изразяването. Как той трябва да бъде решен? Чрез вкореняване на гласа в тялото, не само в ума, но и в тялото.
Н.М.: Има момент в спектакъла, който особено напомня за лявата меланхолия – гробът, който разрушавате, за да откриете червените цветя в него. Наистина оценявам чувството ви за хумор. Не съм сигурна доколко това е било замислено като нещо смешно, но аз се забавлявах много.
М.Т.: Да!
Н.М.: Но как този жест се отнася до утопична страна на революциите, до утопичния хоризонт и желанието, което ни отвежда там? И защо решихте да бъдете поне малко забавен в тази част? Как се отнасяте към лявата меланхолия?
М.Т. : Искрено благодарен съм за този въпрос. Това е любимата ми част от цялото представление. Много се гордея с нея, защото според мен е изключително прецизна в своята многопластовост. Мисля, че първият слой, e свързан с „Евангелието по Матея“ и отворения гроб. И реших да си позволя да отворя гроба на комунизма и да го върна, така да се каже, към живот, или да направя видим растежа вътре в гроба, ако ще и да е гроб.
След това, разбира се, има слой от бронираното тяло на десницата, от фашисткото тяло, което също може би все още крие нещо друго в себе си. И тогава следва един много брутален жест – да се разчупи тази твърда черупка и да се извади цветето.
След това е Богът, но само в неговата безкористна сексуална интензивност, това чисто удоволствие от чукането на тела и интензивното желание да проникнеш. Не знам дали знаете за книгата “No Future”? Ако да, ето за такава хомосексуална, чиста интензивност, която е много близка до смъртта става дума. А това е и съдбата на Мусолини, защото всъщност той е убит по време на една от сексуалните си срещи.
Що се отнася до хумора, когато взимам цветето, аз самият започвам да плача. Тъгата също е налице. Но, сякаш цялата сцена всъщност е поетичен отговор на нещо по-малко меланхолично, което дори не може да се изрази с думи.
Н.М.: Вярвам, че дори хуморът е резултат от тази доста сложна комбинация от тези нива и постига ефект, защото това е толкова сложен жест, че не може да се направи сериозно. Нещо, което не може да бъде преодоляно без хумор. Тоест, така или иначе е твърде тежко, а без хумора е непоносимо.
М.Т.: Точно така, това е. Благодаря.
Н.М.: Беше удоволствие както да гледам представлението, така и да разговарям с вас.
М.Т.: Много ви благодаря. За мен беше удоволствие отново да играя пред българска публика. (Фестивалът Антистатик представя Михаел Турински за първи път през 2014 г. „Хетерономен, от мъжки пол“ и през 2016 г. с „Рейвмашина“, съвместен спектакъл с Дорис Улих.)
Надежда Московска е изявен журналист в сферата на културата.
