Спектакълът „Албион“ на режисьора Зафир Раджаб по пиесата на съвременния британски автор Майк Бартлет на сцената на Младежкия театър е от събитията на сезона. За него пише Ина Божидарова.

Майк Бартлет пише „Албион“ в годините преди Брекзит, когато в Англия се сблъскват различни политически и социални настроения. Зараждат се националистически движения за защита на страната и необходимост от промени в обществената картина. Първата постановка е през 2017 г. в Театър „Алмейда“. А след Брекзит през 2020 г. постановката е възстановена отново на същата сцена със същия състав. По това време Бартлет вече е популярен автор, отличен с награда „Оливие“ за пиесата си „Чарлз III“. Поставян е на Бродуей и в други страни.

В „Албион“ (заглавието препраща към най-старото известно име на остров Великобритания – б. р. ) авторът си поставя амбициозната задача да представи многопластов портрет на Англия в цялата ѝ пълнота, като поставя в центъра психологическия портрет на един персонаж – Одри. Многословен в стремежа си да обхване максимално широко поставената проблематика, авторът е безспорен талант в изграждането на пълнокръвния противоречив и сложен образ на главната героиня. Обкръжението от няколкото съпътстващи действието персонажи пресъздава картината на конфликти и отчуждение, затворени в пространството на изоставена градина в старо английско имение. В този смисъл „Албион“ се включва в поредицата пиеси, чийто смислов център е градината. Най-близо тя стои до Чеховата „Вишнева градина“, в която авторът е изобразил носталгията по изминалото време и невъзможността то да бъде задържано. „Аркадия“ на Том Стопард предлага друг поглед към градината, който дискутира и анализира преходите във времето в научен и философски план. Майк Бартлет се занимава с градината като символ на Англия в опитите да бъде възстановено величието ѝ отново и отново, в носталгията и болката от невъзможността да се спре неизбежният ход на времето.

В работата си с текста Зафир Раджаб много прецизно следва действието и ремарките на автора в стремежа си да пресъздаде неговия дух и бликащия интелигентен диалог, наситен с ирония и хумор. Този игрив тон много скоро преминава в осъзнаването, че зад него се крият болка, неистови усилия и идеалистични стремежи. Същевременно режисьорът създава свой универсален прочит на заложените от автора проблеми. В режисьорската му интерпретация персонажите, структурирани около централен образ, чрез своите различни индивидуалности изграждат цялостен модел на общността – вълнуващ и болезнено разпознаваем в контекста на объркания свят, в който живеем.

Одри в интерпретацията на Койна Русева е силна жена с успешен бизнес и влияние до момента, в който си поставя за цел възкресяването на старото имение на чичо си и неговата градина. Само преди година тя е загубила сина си във военните конфликти на Великобритания и мъката, която скрива зад хладно самообладание, се проявява в отчаян стремеж за възраждане на едно отминало, идеализирано от нея величие. Тя отъждествява загубата на сина си със загубата на своето минало и на образа на страната си, застинал някъде в нейното детство. Койна Русева е изгражда Одри в кресчендо като хистерична, егоцентрична и властна натура. Лишена от емпатия и разбиране към своите близки, тя е в състояние да разруши всеки порив и желание за свобода у дъщеря си Зара и у съпруга си Пол. Тя не успява, а и не желае, да научи за живота на най-близката си приятелка, писателката Катрин, и да го разбере. Преминава като стихия през живота на околните, за да помете и собствените си илюзии и да рухне в развалините им. В този емоционален устрем дълбочината на вътрешната ѝ уязвимост е заменена с ярко изразено отчаяние, особено в последната сцена на болезнената изолация, последвана от смъртта на героинята. Режисьорското решение много умело затваря житейския кръг от началната сцена на потъването в земята на сина до финалното повторение с потъването при смъртта на майката.

Останалите персонажи, по драматургия с второстепенна роля и обслужващи главната героиня, се опитват да устоят себе си срещу властното очарование на Одри. Станка Калчева като Катрин, сдържана и цинична в първите си появи, само с няколко щриха и овладяна емоционалност успява да разкрие вътрешния ѝ свят на самота и самоизолация в последната среща с приятелската си от студентските години. Зара на Елеонора Иванова е младият човек, изпълнен с надежди и стремежи, които бързо са угасени от агресията на „загрижената“ за правилното ѝ бъдеще майка. Възмущението ѝ убива и краткия проблясък на любовта между двете жени, загатнат в началото и останал зад сцената. Кирил Недков с лекота влиза в ролята на бонвиван и подчинен съпруг, склонен към удоволствия и лишен от амбиции, на който не му остава друго, освен демонстрираната подкрепа на съпругата си.

Ана (Рая Пеева), обсебена от загубата на любовта и мъката си, се осмелява да влезе в открита война. Поддала се, но само за кратко, на измамни надежди, тя тръгва към неясно бъдеще. Местните жители в лицето на Шерил (Ангелина Славова) и Матю (Кънчо Кънев) понасят съдбата си безропотно, улавяйки се за отминаващите дни. Слабите опити за съпротива на Шерил/Славова са удавени в куртоазната емпатия на Одри, а Матю/Кънев бавно изгубва себе си в усилието да обгрижва градината. Плахите надежди за писателска кариера на Гейбриъл в изпълнението на Божидар Йорданов умират заедно с напразния му стремеж към Зара – неизбежни препратки към „Чайка“ на Чехов. Епизодичните появи на Едуард (Георги Гоцин), приятелят от детството, го представят по-скоро като примирен наблюдател, въпреки опитите му да превърне градината в споделено пространство за общо преживяване. Единствено Кристина (Моника Иванова), полска имигрантка, заредена с амбиции, трудов ентусиазъм и глуха за чуждата болка, стои като контрапункт на общото примирение с вярата си в бъдещето. Във финалната сцена имението отново е празно, но новият живот идва да замени стария, а градината, макар и запусната, е устояла в очакване на ново обновление.

Сценографията на Елис Вели оживява пространството от запусната изсъхнала градина до свежа зелена поляна. Въртящият се сценичен кръг създава сетивно усещане за протичащото време, а смяната на поколенията идва със завладяващата магия на падащия сняг в началото и края на спектакъла. Красотата на костюмите в посветената на Агата Кристи вечер актуализира темата за отминалото величие и красота на аристократична Англия. Всичко това – вътрешните движения, драматургичните ходове – са изградени и съпроводени съзвучно с музиката на композитора Ян Руменин.

Познаваме интереса на режисьора към актуални, остро социални текстове, които докосват живота ни тук и сега от предишните му постановки „Пате пате гъсок“ и „Племе“. Той му остава верен и с избора на „Албион“. Зафир Раджаб създава богат емоционален спектакъл, който надхвърля рамките на британската проблематика, за да ни обърне към универсалните човешки теми като носталгията към миналото, когато сме били дете, а после към младостта ни, към тежестта на ежедневието, към непрежалимите загуби и неумиращите надежди за бъдещето, към недоволствата и илюзиите ни. Финално ще цитирам неговите думи от програмата на спектакъла, които най-точно предават атмосферата му, в която прозвучава и отчаяние, и прозрение: „И колкото и да се опитваш да се вкопчиш в момента, времето те дърпа напред, оставяйки парченца от теб по местата, на които никога няма да се завърнеш. И може би в цялото това има смисъл – болката от носталгията доказва, че си чувствал, че си живял истински в онзи момент. Че няма нужда да се бориш с времето. Че нямаш нужда да градиш свой АЛБИОН“.

Младежки театър „Николай Бинев“
„Албион“ от Майк Бартлет
Превод: Сава Драгунчев
Режисура и сценична адаптация: Зафир Раджаб
Сценография и костюми: Елис Вели
Композитор: Ян Руменин
В ролите: Койна Русева, Кирил Недков Елеонора Иванова, Рая Пеева, Станка Калчева, Георги Гоцин, Моника Иванова, Ангелина Славова, Кънчо Кънев, Божидар Йорданов, Мартин Емануилов
Премиера: 21, 25.01.2026