The Chocolate Factory Theater е пространство за съвременен танц и пърформанс в Ню Йорк, което през месец март 2022 откри своя нов постоянен дом, закупен от града Ню Йорк специално за дейността на организацията. Театърът е основан и ръководен от артисти, които вярват, че артистичната практика е неразделна част от живота на артиста, съществен компонент от живота на общността и ключов елемент от по-големия национален и международен артистичен диалог. Съ-основателите Шийла Левандовски и Брайън Роджърс започват да правят своите артистични проекти през 1995 г, като бързо осъзнават нуждата от пространство, в което да работят. Така след няколко години се появява the Chocolate Factory Theatre. Скоро започват да канят и други експериментални артисти, които да развиват своите идеи и естетики в пространството.  Брайън и Шийла вярват, че като подкрепят труда на тези артисти, допринасят за развитието на града Ню Йорк като живо място за генериране на идеи и укрепване на демократични ценности. С подкрепата на градa Ню Йорк през 2021 г. CFT се сдобива с нов постоянен дом, който отваря врати за публиката през март 2022 г. с премиерите на артистите Джеймс Алистър Спранг и Джъстин Алън. Мира Тодорова разговаря с артистичния директор Брайън Роджърс.

Нека започнем с историята на театъра, той е активен от повече от 17 години. Колко време са 17 години за живота на една институция като тази – независимо пространство за съвременен танц и пърформанс? 

През 2004 г. заедно с Шийла Левандовски основахме the Chocolate Factory Theater. Такъв вид институция е рядкост в Ню Йорк. Всички места, които тук смятаме за големи институции, съществуват от 40 или повече години. През 70-те години се появяват доста пространства, управлявани от артисти, които се превръщат в институции, но след този момент това рядко се случва. Когато през 90-те години дойдох в Ню Йорк, тук имаше наистина процъфтяваща сцена от независими арт пространства, но те не се задържаха дълго, ситуацията беше много динамична. Някой основава пространство, но или ситуацията с недвижимите имоти се променя, или артистите не могат да го поддържат и развиват, защото трябва да си увеличат административните ангажименти, да започнат все по-активно да се занимават с набиране на пари, а всичко това означава много работа и човек трябва да реши дали наистина иска да го направи. Но в също това време пространствата в Ню Йорк ставаха все по-скъпи, така че започнаха да се появяват все по-малко и по-малко такива. Днес има останали само няколко пространства, които са започнали по времето, когато и ние започнахме. Може би има само едно – театралното пространство, наречено Bushwick Starr.       

Защо според теб тъкмо през тези години се появяват много нови независими пространства в Ню Йорк?

90-те години всъщност бележат края на този процес.  През 60-те с Judson Dance Theatre започва т.нар. златна ера за изкуствата в Ню Йорк, която продължава до 80-те години, когато по същество Ню Йорк е един фалирал град с много по-малко население, за разлика от сега. Градът по това време е много суров, но много неща са възможни, така че пристигат много артистите, които живеят в Lower East Side, Манхатън, дори скуотват места или успяват да намярат много евтини наеми, за да могат да правят своето изкуство и да живеят, без да се притесняват за оцеляването си. След това, от 90-те години на миналия век, Ню Йорк бавно започва да се превръща в това, което е сега – невероятно скъп град, в който ако не изкарваш много пари, оцеляването е трудно. 

Значи 70-те години тук са като 90-те в Берлин?

Да, спомням си, че през 90-те години хората наричаха Берлин новия Ню Йорк. 

С каква визия за пространството започна и как тя се разви с течение на времето? 

В началото наистина нямаше визия. Първоначално единствената ми цел беше да намеря достъпно място, където аз и Шийла да правим собствените си неща. Но почти мигновено, когато артистите разбраха, че се създава такова пространство, започнаха да се обръщат към мен с питане дали могат да направят нещо тук. Точно по това време работех в Dance Тheatre Workshop, което днес е New York Live Arts. Така се запознах с почти всички експериментални независими танцови артисти в Ню Йорк и се влюбих в тази общност. И когато всички тези хора започнаха да се обръщат към мен, видях възможност да изградя общност около това място. Ако искахме да направим това, беше много важно да мога да застана зад работата на артистите, така че трябваше да започна да правя кураторски избори. Учех се да правя това в движение, винаги по инстинкт, също така трябваше да се науча да казвам „не“на някои проекти. Мястото бавно се превърна в това, което е сега. От самото начало Шийла и аз работехме като доброволци, а артистите получаваха дял от приходите от билети и още малко отгоре. След това започнахме да търсим финансиране и в продължение на 5 години нямахме никакъв успех, но в един момент нещата започнаха да се случват. Бюджетът за първата година беше 25 000 долара, а днес е 1 милион.     

Как това промени възприятието ти към сцената и отговорността към общността?

Започнах по-добре да разбирам динамиката ѝ, да разбирам предизвикателствата, с които се сблъскват артистите, от какво се нуждаят. Това, което също работеше в моя полза в началото, беше, че аз самият също съм артист, така че сме равнопоставени – двама артисти, които обсъждат как по най-добрия начин може да се случи даден проект.  Не знам дали в България е така, но мисля, че нормалната динамика в богатите европейски страни е, че кураторите и администраторите обитават отделна плоскост от артистите и това поражда напрежение и конфликт в общуването – какво иска кураторът и какво иска артистът. Тук сме в много равнопоставени позиции и аз нямам друг дневен ред като куратор, освен да чувствам, че мога да застана зад артиста и това, което прави, дори ако работата е ужасна, което често се случва, аз пак ги каня, защото вярвам в тях като творци. С разрастването на дейността ни се появи напрежение в екипа ни, защото се опитваме да запазим духа на „направи си сам“, какъвто беше в началото, и сега, когато имаме по-голямо пространство, трябва да правим много повече неща по отношение на администрацията, да спазваме правила. Когато си андърграунд пространство можеш да прескочиш много правила, което в известен смисъл е много вълнуващо заради свободата, но сега знаем, че трябва да плащаме заплати, да правим нещата законно, да изпълняваме изискванията и да сме сигурни, че артистите също го правят. Но все пак има наистина добра динамика, много рядко, ако изобщо, има недоверие, защото артистите знаят, че и аз съм артист. Валутата в тази област е доверието. Тук не става дума за потоци на пари.           

На какъв вид артистични гласове искаш да дадеш трибуна, какви са ценностите, естетиките, идеите, които искаш да подкрепяш?

Бий казал констелация от неща. Фокусът е върху творчеството, интересувам се от това да подкрепям артисти в създаването на нови неща, като изборите ми са базирани изключително на интуиция. Каня артисти със специфични интереси в различни дисциплини на изкуството и линии на изследване, които им се струват уникални, в които вярвам. Не става въпрос за това кой ще създаде най-съвършената работа.

Влизаш ли и в ролята на драматург за някои от проектите?

Понякога. Участието ми в художествения процес зависи от артиста. Някои артисти търсят съветите ми и ме молят да присъствам на репетициите и да обсъждам работата им, други никога не искат това. Тук всъщност нямаме фигурата на драматурга, но мисля, че можем да имаме голяма полза от такава. Не сме нормализирали тази практика. Нямаме драматурзи, които да участват пряко в артистичните процеси, това е наистина рядкост. Знам, че е много разпространено в Европа, но тук има само няколко души в танца, всъщност се сещам за един човек в Ню Йорк, който наистина предлага услугите си като драматург и се опитва да намери артисти, които да го поканят в проектите си, за да бъде част от процеса. 

Какви са политиките на градско и на национално ниво по отношение на сценичните изкуства и по-специално тези, насочени към развитието на съвременния танц и пърформанс?

Краткият отговор е, че няма такава политика. Съществува някакво финансиране, но Ню Йорк едва сега разработва първата си стратегия за развитие на изкуствата и културата в града. Все пак тези, които работим в Ню Йорк, сме големи късметлии, защото тук има значително финансиране за изкуствата, но начинът, по който парите се изразходват, е проблематичен. Има няколко направления – съществуват няколко много големи институции като Метрополитън опера, Metropolitan Museum of Art, Brooklyn Academy of Music, New York Public Theater и тъй като градът притежава тези сгради, той е отговорен за тeзи институции и хвърля много пари за тяхното поддържане. Иначе парите се разпределят по райони в града и това е политически процес. Имаме изборен градски съвет, като всеки район – общо 51 – има свой представител в съвета. Тези представители спорят помежду си за парчета от пая, които харчат в своите райони, както си решат. Тук идва въпросът за политическите приоритети. В града има стотици независими компании, които работят в областта на изкуствата и които се конкурират за финансиране, но липсва обща културна стратегия и визия, никой не вижда голямата картина, като също така стои и въпросът за справедливостта и расизма при разпределянето на средствата. Всеки може да кандидатства, но процесът на разпределяне на парите е доста мъгляв. Хората, които вече са получавали финансиране, е много вероятно да получат отново, а хората, които кандидатстват за първи път, по-скоро ще останат разочаровани.  Предимно институциите, ръководени от бели хора, получават по-голямата част от парите, което е проблем. След десет години белите няма да са мнозинство в Ню Йорк. Това е може би най-разноликия град в САЩ, всяка култура, всяка разпозната културна група е представена тук, а всъщност Куинс е районът с най-разнообразен демографски профил в САЩ от гледна точна на етническа принадлежност, език, религия и пр. в Куинс се говорят минимум 138 езика.

В Ню Йорк и изобщо в Америка понятието за общност е много важно. Работата ви е много силно вписана в общността на квартала; работите с общност от артисти. По какъв начин това е важно за вас? 

Често се случва, особено с големите институции, където обикновеният човек, живеещ в района на някое от тези места, вероятно никога не е влизал в него, не разбира защо е важно и има усещането, че това, което се случва в тези пространства, е много елитарно, не говори за неговите проблеми като човек от работническата класа, който живее край този театър. Хората се питат защо трябва да се грижим за това, а кой се грижи за мен? Опитваме се да се утвърдим като добри съседи, защото и ние сме бизнес като всеки друг бизнес в квартала, ние живеем тук и се грижим за квартала, а кварталът се грижи за нас, за това става въпрос.   

Голямата новина е, че току-що сте влезли в ново постоянно пространство, което притежавате. Това е станало възможно благодарение на подкрепата на града. Как се случи всичко това? Как убедихте града да инвестира в работата ви? 

Отне ни десет години, беше политически процес. Заедно с Шийла се обърнахме към нашия представител в градския съвет и към администраторите, които работят за града, както и към кмета по онова време. Основният ни аргумент беше, че Ню Йорк бързо се променя и ако искаме да мислим за себе си като за културната столица на САЩ, а също така и в някои отношения на една част от света, трябва да направим нещо. Една от причините да идват толкова много туристи в Ню Йорк е вълнуващата арт сцена, но става все по-трудно за артистите да работят и живеят тук и много от тях напускат, което естествено влияе върху арт средата. По времето когато бях студент в Bennington College във Вермонт беше сигурно, че трябва да отидеш в Ню Йорк, защото там е най-интересната арт сцена, сега това не е вярно. Хората наистина се питат искам ли да живея по този начин. За тези от нас, които плащат наем за пространствата, които управляват, е много ясно, че ще дойде момент, в който това ще стане невъзможно. Градът трябва да инвестира в културни пространства, като делегира тяхната собственост, така че организациите да могат да мислят за устойчивост, така че арт общността да продължи да бъде тук. И аргументът е, че наистина трябва да се подкрепи основата на екосистемата на изкуствата. Артистите, новите идеи и естетики се развиват именно в такива независими пространства като нашето, след което тези идеи и естетики се усвояват от популярната култура, като този процес може да отнеме двадесет години. Всички ярки идеи, които сега можете да видите на Бродуей, са се зародили в експерименталната сцена и в авангарда преди около 30 години. За да продължава да функционира цялата тази екосистема, трябва да се подкрепя именно независимата експериментална сцена. И някой в града получи нашето послание. Градът Ню Йорк осигури финансиране в размер на 4 милиона долара за закупуването на тази сграда, след което ни прехвърли собствеността, така че в момента тя е наше притежание. Впоследствие това се случи и с още няколко места. Но нашият случай беше първият след повече от 70 години. Градът предпочита да подкрепя организации, които се помещават в сгради, които вече са негова собственост, но вече се налага този обхват да се разширява. 

Как виждаш ролята и мисията на CFT в общността на сценичните изкуства?

Ние сме защитници на независимата експериментална сцена, която е най-малко подкрепяната общност, защото няма директна връзка с капиталистическата икономика или пазара. В Ню Йорк има наистина процъфтяваща арт инфраструктура, защото има сериозен пазар на изкуство. Дори театърът има силна връзка с капиталистическия пазар, защото има телевизия, индустрии, които се пресичат с театралното изкуство. Театралните актьори могат да станат филмови звезди, драматурзите могат да станат телевизионни сценаристи и т.н. Съвременният танц и пърформанс нямат такава ясна траектория. Опитваме се да отстояваме своята уникална позиция сред организациите, занимаващи се с изпълнителски изкуства; да разпознаваме липсите в средата и да се опитваме да ги адресираме адекватно. Също така сме много активни в политическо отношение.                 

Какви са вашите публиките и как ги развивате?

Публиката ни идва от цял Ню Йорк, не е предимно местна. Току-що се преместихме в нов квартал, който има различни демографски характеристики. В стария квартал бяхме много известни и много ангажирани с проблемите на местната общност извън това, което правехме в артистичен план. Всички знаеха за нас и дори да не идваха да гледат представления, харесваха идеята, че съществуваме там и се грижеха за това да оцелеем, понеже едно подобно пространство допринася за оживлението на квартала по добър начин. Сега трябва да започнем отначало. Повечето от нашата публика са артисти, които се интересуват от експериментално изкуство, така че това е публика, която ни търси. Имаме желание да култивираме публика, но засега не разполагахме с ресурс за това, така че всъщност не развиваме аудитория. Работим с млади хора, имаме програма с гимназисти, които изучават изкуство, но не с идеята да ги привличаме като публика, а по-скоро да ги свържем с професионалната артистична общност. Работим с момичетата скаути, много млади жени на възраст 9-11 години, с които правим работилници. 

Какъв би искал да бъде театърът след 5 или 10 години? 

Ще се помещава в това пространство. Бих искал да запазим същия мащаб на програмиране, но с по-добра финансова подкрепа. Влагаме значителна сума пари в спектаклите в сравнение с много други места и реални пари отиват в ръцете на артистите, което е наистина чудесно, но трябва да са повече. Бих се радвал да имаме повече възможности за разширяване на публиката. Това пространство е по-голямо, можем да посрещаме повече хора. Бих искал това пространство да бъде много по-отворено за публиката. Трябва да намерим начини да го отворим за хората, които работят в квартала, освен представленията, да се случват и други неща, които те биха могли да преживеят. Но искам да запазя духа на това, което правим, и начина, по който го правим, като същевременно имаме по-добра финансова подкрепа. Но това е труден баланс, защото ако искаме да се развиваме и да имаме повече пари, трябва да развием и по-институционално мислене, а ние наистина се опитваме да избегнем институционалното мислене.   

Кои са основните насоки за развитие, които искате да следвате?  

В началото подкрепяхме изключително артисти, базирани в Ню Йорк, и не искам да се отказвам от това, но мисля, че вече имаме възможност да осъществяваме обмен между различни артистични среди. Не става въпрос за фестивали, през януари всяка година в Ню Йорк се провеждат доста фестивали, на които идват артисти и показват работата си, но не се осъществява истински обмен, трябва да измислим начини това да се случи. Артистите тук могат да извлекат голяма полза от това да разберат какво правят артистите от други градове и държави и обратното. Виждам подобен обмен по-скоро като процес, изследване и изграждане на отношения, отколкото като платформа за представяне на спектакли. Искам да намеря начини това да се случва по-често.     

Как стои въпросът с представянето на чужди спектакли на сцените в Ню Йорк? 

Това много зависи от международното финансиране. Обикновено се представят спектакли от държави, в които има финансиране за разпространение на собствените им продукции. Това е причината, поради която ние представяме например френски или норвежки произведения. В Ню Йорк се показват много чужди спектакли, но това обикновено са големи произведения на големи компании с голяма подкрепа от родните им страни. Така че това не се случва по органичен начин, както се случва в Европа, където независимите артисти могат да въвлекат 10 различни театъра, които да ко-продуцират спектаклите им, влагайки малки суми в работата, след което тя бива представена във всички тези театри. Тук това се случва много рядко, а и турнетата из страната също са рядкост.

Какъв е тогава животът на едно представление? 

Често това може да е един уикенд. Опитвам се да помагам на артистите да намират места, където да представят работата си, чрез контактите, които имам. За различни проекти сме си партнирали с фестивала в Остин „Fusebox“, с Portland Institute for Contemporary Art (PICA) в Портланд, Орегон, с „On the Boards“ в Сиатъл, също с Walker Art Center,  Минеаполис и други. Но това все са партньорства базирани на неформална комуникация. Понякога артистите плащат на някого да се грижи специално за разпространението на продукцията им, но не се случва често за разлика от Европа, където много артисти имат агенции или арт мениджъри, които се грижат за това. Тук само големите компании имат такива мениджъри, които им взимат 15% комисионна от хонорара.

Напоследък изглежда, че кризата е постоянно състояние на нещата – Тръмп, Ковид, сега и Путин. Какви са новите значения, нови задачи, нови предизвикателства, които стоят пред нас в артистичен, естетически, етичен план?   

 Политиката засяга толкова много неща. По някакъв начин град Ню Йорк може да се чувства като балон или отделна страна, политиката тук не отразява политиката на останалата част от страната. Дори Тръмп да е от Ню Йорк и да е много известен тук, той винаги е бил смятан за шут. Много малка част от финансирането на изкуствата идва от федералното правителство и ако то изчезне, това няма да ни унищожи. По-голямата част от парите са от частни спонсори. Опасността на този модел на финансиране е, че ако икономиката се срине и фондовият пазар колабира, нашето финансиране също ще се срине, тъй като се основава изцяло на фондации, създадени от богати семейства, които изразходват част от инвестиционните си портфейли за изкуство и култура. Политиката със сигурност влияе върху естеството на това, което правят артистите, защото тя засяга света.