Световноизвестната трансмедийна артистка и феминистка ОРЛАН гостува за първи път в България в рамките на програмата „Дигитален ноември“ на Френския институт и Фестивала ДА Фест 9. В София в галерия Credo Bonum тя представи изложба със свои избрани проекти и изнесе лекция във Френския институт. Медийната художничка Албена Баева представя артистката.
Докато чаках трамвая в слънчевата октомврийска сутрин, се замислих за модата за уголемяване на устни. Размечтах се как в бъдещето тя може да избухне и да се наложи да си поставяме филъри на различни части от лицето като допълнителна гърбица на носа, брадата или челото, например.
Малко след това отворих телефона си, където фотография на лицето на известната седемдесетгодишна френска художничка ОРЛАН се появи в потока от новини. Оказа се, че две издатини на челото са стара новина. Образът ѝ привлича магнетично с извънземния си вид. На снимката ОРЛАН е със синя коса, а с грим са подчертани двете издутини над веждите ѝ. Те са всъщност протези, които в пластичната хирургия се използват за подчертаване на скули, а художничката ги поставя на челото си в един от серията емблематични пърформанси от хирургичната зала през 90-те години на миналия век.
Лицето на ОРЛАН шокира, защото отхвърля каноните за красота. От самото начало на кариерата си художничката използва своето тяло, за да се противопостави на стереотипите, мизогинията и сексизма в обществото. Пърформансите ѝ са феминистични, провокативни и радикални. През 1970-те продава фотографии на части от тялото си (Selling Oneself on The Market, 1976-77), трансформира се във вендинг машина за целувки (The Kiss of the Artist, 1976), в светица, покрита с барокови драперии и една гола гърда (Documentary Study: le drapé le Baroque, 1978) и излъчва запис от своя спешна спасителна операция на извънматочна бременност (Urgence G.E.U, 1980).
Образите, които използва, са директен цитат на образа на жената, представен в изкуството и медиите. Жената, която е обект, но не деятел. Свръхсексуалното женско тяло с минижуп от 1960-те и 1970-те години е символ на сексуалната революция, която ще освободи жените. За съжаление бързо става ясно, че това не добавя стойност към обекта-жена, а напротив – задълбочава изискванията към канона на красивото, изобретявайки нови жестоки похвати за постигане на „идеалното“ тяло.
Нейните пърформанси от операционната зала, създадени в периода между 1986 и 1993, шокират и до днес. Излъчвани на живо по цял свят, те показват пластични хирургични намеси. Пърформансите са поставени театрално, като всички, включително и лекарският екип, са в дизайнерски костюми. Докато бива оперирана безболезнено под анестезия, ОРЛАН чете, рисува и прави отпечатъци от лицето си. Тържествеността и бароковата пищност – сякаш добавени, за да прикрият терора от операционната зала – подчертават жестокостта на практиката на агресивните разкрасителни процедури.
ОРЛАН работи с различни нови технологии не като самоцел, а защото те са неразделна част от днешната култура. В сериирте Self-Hybridizations тя смесва лицето си с изображения на лица от други култури като доказателство, че каноните за красота са функция на културата, а техните граници могат да бъдат преминати. Един подход, който, разглеждан през съвременната феминистична призма, може да бъде критикуван като културно присвояване, ако в работата на ОРЛАН не присъстваше призива за тотално отхвърляне на ограниченията, наложени ни от стереотипите за женска красота.
При Mask of Beijing Opera, Facing Designs and Augmented Reality Self-Hybridizations (2014) художничката развива този похват, като разглежда конкретен социален проблем, а именно забраната за участие на актриси в пекинската опера за почти 300 години. Забрана, която въпреки че е отпаднала, оставя дълбока следа в начина на репрезентация на женския образ в културното пространство на Китай. Големите декоративни принтове на маски, хибридизирани с лицето на ОРЛАН, са разширени от виртуалното ѝ тяло, което изпълнява сложни акробатични номера, които също са били забранени за изпълняване от жени. И това ново дигитално тяло, въпреки че отразява анатомично тялото на възрастна жена, може да изпълни свободно сложни движения. То е без граници и освобождава жените от нуждата да са вечно млади. Нужда, отново налагана през стереотипите за женската стойност, която е функция единствено на външния ѝ вид.
ОРЛАН намира вдъхновение в барока. Там няма добро или зло, там доброто и злото присъстват едновременно. И именно чрез тази едновременност трите видео работи от 2018 г. Petition Against Death, No baby no и I’m Hungry, I’m Thirsty, and It Could Be Worse пародират с неврозите и лицемерието на западното общество, което консумира обилно, докато се тревожи за глобалното състояние на света. С тези манифести ОРЛАН театрално заявява, че не иска деца, иска да задоволи глада си и да живее вечно. И така ОРЛАН произвежда ОРЛАН отново и отново. Но дали ОРЛАН може да освободи ОРЛАН от стереотипите на обществото?
Изложбата „Това е моето тяло, това е моят софтуер“ на ОРЛАН беше представена в галерия Credo Bonum между 25 октомври и 10 ноември като част от деветото издание на международния фестивал за дигитално изкуство ДА.
Водеща снимка: Main picture by Ali Mahdavi
