Александра Дитц за спектакъла „Племе“ по пиесата на съвременната британска авторка Нина Рейн с режисьор Зафир Раджаб в Театър „Българска армия“.
Звук. Светлина. На сцената пред нас се разкрива жилищно пространство, разгърнато на два етажа. В него са обособени малки стаи-клетки. Наблюдаваме случващото се в тях, сякаш допуснати като зрители на отрязък концентриран човешки живот. Бит, в който всеки действа според потребностите си. Хаотично суетене в подготовка на събитие. Посрещане. Посрещането на Били.
Спектакълът „Племе“ на режисьора Зафир Раджаб на сцената на Театър „Българска армия“ по пиесата на британската драматуржка Нина Рейн ни среща с глухонемия студент Били (Симеон Дамянов), израснал в семейство на пишещи интелектуалци. От тях той научава, че езикът е много повече от средство за изразяване на вътрешния свят. В желанието си да се приобщи, да бъде част от останалите, Били се научава да чете по устните. „Племе“ се превръща в спектакъл за езика, за значението, за смисълa от думите и простата човешка потребност да бъдем разбрани. И най-вече за трудността на общуването. Той ни въвлича в хаотична семейна среда. Среда, в която всеки „търси гласа си“, търси своя начин да се докаже като значим за околните. Среда, в която общуването е болезнено, повърхностно и трудно. Mакар привидно езикът между членовете на семейството да е общ, разбирането е немислимо, невъзможно, но бленувано. Бащата на Били, Кристофър, е прекарал живота си в занимания, обвързани със словото – писане, четене и критика на книги. Майката на Били – Бет, е в процес на писане на детективски роман. Брат му Даниел пише своята дисертация, а сестра му Рут е певица. След срещата си с прогресивно оглушаващата Силвия, израснала в семейство на глухонеми, Били открива своето изразно средство. Единственият начин той да бъде чут се оказва мълчанието.
Динамичните диалози между членовете на семейството са изпълнени с цинизми, които ярко контрастират на заявеното специално литературно отношение към изразността и стойността на думите. „Племе“ ни подсказва – не е достатъчно да се обичаме. Трябва да си говорим, да се слушаме. Това също не е съвсем достатъчно – трябва да се разбираме. Езикът, считан за един от необходимите фактори за съществуване на нация и общност, наместо обединител, се превръща в разрушителен инструмент за демонстрация на нелюбов.
Поставена за пръв път на сцена през 2010 г. в Royal Court Theatre в Лондон, пиесата на Нина Рейн буди и задържа зрителския интерес поради своята съвременност и проблематиката, около която е изграден сюжетът ѝ. Зафир Раджаб поставя в началото на своята сценична интерпретация на „Племе“ своеобразен пролог – срещата между Били (Симеон Дамянов) и Силвия (Луизабел Николова). Сцена, отсъстваща в този ѝ вид в текста на Нина Рейн. Среща, която се състои пред спусната завеса, преди да бъдем допуснати като зрители на семейния хаос. Без нея пиесата не би била мислима. Тя протича съвсем в логиката на живота – привидно случаен сблъсък между двама души, който завършва с покана за питие.
Появата на Силвия е основен двигател на действието в текста на Нина Рейн. Срещата ѝ с Били му разкрива света на общността, към която той може да принадлежи. Общност, с която той има сходства. Среда, в която би могъл да срещне разбиране. Силвия е израснала в семейство на глухонеми, владее жестомимичен език, той е основно средство за общуване с близките ѝ. Тя е активна в общността на глухонемите, занимава се с благотворителност. Родена е чуваща, но започва прогресивно да губи слуха си. В своето семейство и среда тя е несъответна, непасваща, различна. Силвия и Били осъзнават съществуването на свят, който сякаш са пропуснали. Докато за Били този свят предстои да се разгръща със своите особености, при Силвия той изчезва безвъзвратно със загубата на слуха ѝ. Луизабел Николова представя изключително правдоподобно вътрешната криза на персонажа с неговите поведенчески нюанси. Срещата ѝ със семейството на Били катализира процеса на усещане за загуба на живия език – загуба на иронията, сарказма, загуба на музиката, загуба на възможността за израз. Загубата на възможностите за живот – такъв, какъвто е могла да има преди, и тя се опитва да се вкопчи за последно в него. Да се вкопчи в клавишите на пианото. Да се вкопчи в тялото на Даниел, брата на Били. Да прескочи границите на обществено допустимото, на моралното, приличното. Да вземе за себе си пропуснатото, изчезващото, „чуващото“. Това, което е отсъствало в живота ѝ преди, а утре появата му би била късна, невъзможна.
Зародишът на вътрешната криза на всички персонажи се загатва още в самото начало на спектакъла. Ясен Атанасов построява брилянтно образа на Даниел, по-големия брат на Били, като ни превежда през емоционалния свят на лутащия се млад човек, борещ се да стабилизира психиката си. Макар първоначално да създава вид на наперен, дързък младеж, енергичността му бързо се разкрива просто като фасада – защитен механизъм, прикриващ вътрешната неувереност и непрестанна нервност. Посредством конкретна физическа експресия той изразява неспокойствието на съзнанието си в повтарящи се движения, които ескалират и обземат цялостното му присъствие. Процесът на постепенен разпад заради самообвинения спрямо Били е детайлно представен. Kулминира в болезнено оголване на нервната система на образа при всяка изречена от Силвия дума.
Комедийният заряд на Георги Кадурин в ролята на деспотичния баща и литературовед Кристофър превръща образа в интересен и пълнокръвен, а възгледите и доводите му – в съмнителни и подлежащи на критика. В тандем със Стефка Янорова (Бет), Кадурин изгражда семейна среда, в която властват неразбирането и отказът. В техния дом индивидуализмът e сред основните ценности, а принадлежността към определена обществена прослойка, пристрастията към каквото и да било, превръщат човека в глупак, в просто част от стадото. Кристофър отказва да приеме, че синът му е глух, защото е възпитан като чуващ. Той е като другите. Същевременно не е част от тях, не е част от цялото. А цяло – няма.
Нечутият човек търси своя способ да бъде забелязан, да получи одобрение и любов. Персонажите на Стефка Янорова, Ели Колева, Ясен Атанасов и Симеон Дамянов са лутащи се, търсещи във фикционалното и абстрактното израз на емоционалната си природа и същност. Образите им са пълнокръвни, човешки, както в ежедневните си действия и разпри, така и в дълбочината на вътрешните им конфликти и преживявания, травми и особености. В сценичната си адаптация Зафир Раджаб допълва усещането за автентичността на персонажите посредством представяне в края на спектакъла на епилог, който разкрива какво се случва с тях след спускането на завесата.
Сценографията на Елис Вели изключително способства за създаване на усещане за „действителното“, в което зрителят се потапя лесно и без особена съпротива. Кинематографично и правдоподобно е представено жилищното пространство – малки стаи, обособени лични клетки, в които животът и битът протичат едновременно и различно.
Представлението е подготвено и с помощта на консултанти по жестомимичен език – Борис Бъндев и STRAY SHEEP. Жестомимичният език се превръща и в едно от изразните средства на актьорите Симеон Дамянов и Луизабел Николова. Симеон Дамянов умело използва гласа си, наподобявайки характерни за персонажа му вокални специфики. Били сякаш израства на сцената пред нас. От плахо и мълчаливо момче, от стоящ в ъгъла наблюдател, той се превръща в смел млад мъж, който държи да бъде чут, да се себеизрази.
Човекът, който жадува да бъде уважаван, да бъде приет.
Човекът, който е отхвърлен.
Човекът, който е различен.
Човекът, който не е от Племето.
Човекът, който бленува да бъде фрагмент от цялото. Да бъде щрих в картината. Да бъде част от общото. Част от общността. Този човек е скелето, по което е изградена пиесата „Племе“ от Нина Рейн. Пред нас на сцената на Театър „Българска армия“ под режисурата на Зафир Раджаб застават точно такива човеци. Крехки, чупливи, покрити с груба черупка – малки костеливи орехи. Те търсят близост и разбиране, но получават само груба, „обиждаща“ любов. Малка, затворена общност, която не допуска „чуждия“.
Идеализацията на индивидуализма е част от проявленията на времето, в което живеем. Съществуваме в свят на дигитална свързаност, в който все по-неуспешно се свързваме със средата, която ни заобикаля и с хората в нея. Общуваме ли наистина пълноценно? Успяваме ли да се себеизразим? Живеем ли в дом като този на Били? Дом, в който да шептим, значи да говорим, а да говорим значи да викаме? Някой чува ли ни? Разбира ли ни? Какво всъщност означава да си част от общност? Може ли общността да ни бъде втори дом? А първи? А ние? Изслушваме ли? Разбираме ли?
Редица въпроси биха могли да възникнат след гледането на спектакъла „Племе“ на Зафир Раджаб. Въпроси, които болят и осмислят общуването, бита ни и връзката ни с околните. Лутането на човека между инстинкта и морала – какво бихме могли да простим на тези, които обичаме? Болят ли думите, когато не ги чуваме, а ги чувстваме?
„Племе“ от Зафир Раджаб ни потапя в свят, който съвсем прилича на нашия. Приближава ни болезнено до ядрото на търсещите приемане и обич. Приближава ни чак до самите нас. Оставя ни да мислим в нашите малки стаи-клетки за любовта като усмирителна риза, за разбирането отвъд думите и крехкосттта на сърце-вината ни.
Александра Дитц е студент трети курс театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“.
„Племе“
от Нина Рейн
Превод: Сава Драгунчев
Режисьор: Зафир Раджаб
Сценография и костюми: Елис Вели
Музика: Ян Руменин
Жестов език: Борис Бъндев и STRAY SHEEP
Драматург: Анита Ангелова
Участват: Стефка Янорова, Георги Кадурин, Луизабел Николова, Симеон Дамянов, Ели Колева, Ясен Атанасов
Премиера: 31 януари 2024, Театър „Българска армия“
