Под седалките на зрителите нещо бушува. Като че ли цял оркестър се е настанил под платформата за публика. Из процепите до ушите на зрителите достигат, прецизно разделени по групи инструменти, звуците на композицията на века – „Пролетно тайнство“ на Стравински.

Пролетно тайнство на Ксавие Льо Роа и И тогава на Естер Саламон са две от десетте продукции, поканени през февруари 2008 г. на Танцовата платформа в Хановер. През две години Танцовата платформа представя най-важните танцови продукции от Германия, селекционирани от специализирано жури. И двете представления са образци на промените, които бележат немската танцова сцена вече повече от десет години. Тези промени се отличават първо с разширено понятие за хореография, което далеч надхвърля определението „ритмична композиция от телесни движения”, а с това и границите на танца в по-тесен смисъл като форма на изкуство. Саламон хореографира не само движения, а и видео, думи и светлина. Това е свързвано и с разширяване на разбирането за движение. Танцовото движение вече не се разглежда като естетически оформено и плавно изпълнено. Много от съвременните хореографи се фокусират най-вече върху социалното движение, което свързва телата на сцената с телата в общественото пространство.

Фактът, че в много от показваните танцови представления въобще не се танцуваше, не може повече да е просто повърхностна констатация. Това, което на повечето зрители им се струва липса, при по-точно наблюдение се оказва размножаване на възможностите за движение, а също и на контекстите, в които движението на тялото има значение. В началото на 20 век класическият балет се възприема като нещо закостеняло и е подложен на критика от страна на „свободния” танц. 100 години по-късно понятието за танц отново се изменя. Подтиквани от глобализацията и бедността миграционни потоци разпускат националните граници. В много части на Западния свят новите дигитални медии позволяват комуникация посред нищото. Движението, бързите реакции и мобилността се превръщат в норма за нашия глобализиран свят. Не можем да избягаме от свръх-сексуализираните и мощни тела, засипващи ни от всяко телевизионно предаване и от всяка реклама.

Поставянето на тялото в общественото пространство изведнъж взема надмощие над неговата автономна подвижност. Разбирането на тялото като пресечна точка към други обществени телесни практики и различни (телесни) култури, го превръща в поле на обществени конфликти. При това на танца като форма на изкуството се придава изключителна роля, що се отнася до неговата обществена функция и значимост. Следователно промените на понятието за танца са следствие от променените обществени условия, в които той се случва и върху които реагира, защото те формират рамката и материала за неговото изкуство. Мит на модерността е, че то се основава единствено върху чисти автономни движения.

Във времена на разпадащи се социални договорености, артистичното дуо Томас Плишке и Катрин Дойферт търси посредством хореографията нови възможности за постигане на нов тип взаимосвързаност между хората в рамките на времетраенето на едно представление. Работата им directory: Tattoo, показана и в Хановер, се опитва да създаде ситуация, в която чрез точни взаимно наблюдение на танцьорите, както и на зрителите, възниква интензивно преживяване на съвместност.

В Натюрморти – Хановер (Still Lives – Hannover) Изабел Шад кани на сцената жители на града, за да сблъска техните обикновени групови движения със записани интервюта, в които хора на улицата трябва да опишат някаква картина. По този начин се образува моментна снимка на града и неговото настроение.

Ф.А. Вьолфи и неговата група Нов танц (Neuer Tanz) ни показват в 12/… в лявото задно огледало на паркинга на Woolworth полирани бисери на популярни забавления от красиви певчески изпълнения до малки хореографски форми. Но лакираната повърхност на нашата медийна култура се обръща неизбежно срещу самата себе си, когато става ясно, че при продукцията става въпрос за радиопредаване на британски военен канал, който изпраща поздрави и пожелания до войниците си в Ирак. Всички описани представления позволяват различни гледни точки към тялото, а и към движението, като по този начин правят възможно да се промени възприятието за неговите практики в обществото.