Диригентът и писателят Герган Ценов за аудио пърформанса на Мартина Новакова и за мястото на експерименталния театър в България.

На 10 ноември тази година, точно в 15.45 ч. престъпих за втори път през живота си прага на Квадрат 500 на Националната галерия в София. Първото ми посещение беше през далечната 2016 г., само няколко седмици след като бях прекосил с кола Америка от единия до другия океан и след като по пътя си бях посетил всички най-забележителни художествени музеи. Спомням си, че въпреки пищната американска променада, останах искрено възхитен от поместената в Квадрат 500 наистина внушителната постоянна колекция от нови и стари шедьоври на българското изобразително изкуство. Но сега второто ми посещение в Квадрата бе напълно различно от първото и една от причините бе тази странна и дълбоко интригуваща конспиративност, в която бе забулено това, което ми предстоеше да видя. Единствената предварителна информация, която имах преди да пристигна в Националната галерия, бе, че трябваше да си нося телефон и „възможно най-хубави слушалки“, като няколко часа преди началото на „нещото“ получих аудио файл с изричното указание „в никакъв случай да не го слушам предварително“.

Няколко минути преди началото на това, което ни предстоеше да видим и чуем, аз и останалите гости получихме кратки указания как да боравим с аудио файла и към кого да се обърнем в случай на технически проблем, и когато най-сетне всички имена от списъка с гостите бяха отметнати, бяхме вежливо поканени да се съберем пред малката цветна градина пред централния вход на галерията, където след дадения сигнал всички едновременно натиснахме копчето „СТАРТ“ и всички едновременно чухме в ушите си тайнствен глас:

„Представям си група хора пред художествена галерия.

Тук са, защото някой ги е повикал.

„Дъщерята на рамкьора“ е „аудио-пърформанс“ под авторството и режисурата на Мартина Новакова, която с помощта на предварително записан аудио материал и с участието на трима актьори (Димитър Николов, Евгения Ангелова и 10-годишната Валерия Георгиева) ни повежда из коридорите на Квадрат 500 в една приказна феерия от думи, картини, жестове и музика в опит да се потопим в един виртуален свят на интимни спомени, мечти и фантазии.

По мое мнение творците се делят на две основни категории – творци с постижения и творци с мисия. И ако за твореца с постижения най-важно е да създава спектакли, изложби, филми, концерти и литературни произведения, които развиват самото изкуство и отварят нови хоризонти и възможности пред него, то за твореца с мисия на преден план като че ли стои по-скоро създаването на нова публика, пред която да бъдат открити нови хоризонти и нови възможности за възприемане на създаденото за нея изкуство. Мисля, че Мартина Новакова определено спада към втората категория творци, като най-скорошното потвърждение на нейния мисионерски дух бе именно състоялият се между 10 и 12 ноември в Квадрат 500 на Националната галерия в София неин пърформанс, озаглавен „Дъщерята на рамкьора“.

Все още ми е трудно да охарактеризирам и категоризирам това, което всички ние видяхме (или по-точно проследихме) из коридорите на Квадрат 500. Самата Мартина Новакова определя своето творение като „аудио-пърформанс“, което според мен рискува да създаде у нас малко едностранчивата представа, че в нейното начинание водеща е звуковата страна. Аз бих си позволил да използвам по-скоро „интерактивна разходка“, в която текст, изобразително изкуство, актьорска игра, музикално оформление и звукови ефекти са почти напълно равнопоставени в опита да се създаде у нас едно синтетично усещане за многопластовост, многоизмерност и многопосочност на цялостното преживяване. И казвам „почти напълно равнопоставени“, защото по мое мнение в края на краищата водещият елемент в този комплексен проект е текстът, и това няма как да е другояче, тъй като всеки, който познава по-отблизо работата на Мартина Новакова, предполагам би се съгласил с мен, че като творец тя е преди всичко поет и чак след това драматург и режисьор. Лично аз през последните няколко години имах възможност да се запозная по-детайлно с нейните творчески търсения и поне за мен е повече от очевидно, че за нея като творец най-важно е посланието, било то тематично, сюжетно или идейно. Или с други думи, за Мартина Новакова много по-важно е не „как“, а „какво“, въпреки че като активист на документалния и експериментален театър в по-голямата част от своята дейност тя борави предимно с неконвенционални похвати и формати, които лесно биха могли да отклонят вниманието ни от съдържанието към форма̀та. В Ню Йорк имах възможност да гледам нейния пърформанс „Веднъж прекосиш ли океана / Once You Cross the Ocean“, който бе основан на метода вербатим. В него интервюта, взети от седем различни български творци в Ню Йорк, бяха претворени буквално дословно (verbatim – „дословно, буквално“) от самата Мартина Новакова в интерактивен моноспектакъл. И въпреки че един не дотам опитен зрител много лесно би се подлъгал по екстравагантната форма и мултимедийните инсталации в този и в други проекти на Мартина Новакова, във всеки един от тях (продължавам да настоявам) най-важно и централно си остава именно поетическото послание.

Човек би си задал въпроса: кое отличава пърформанса на Мартина Новакова в Квадрат 500 от един конвенционален аудио гид, какъвто почти всеки музей от ранга на Националната галерия предлага на своите посетители? Отговорът е много прост и той е, че ако в един стандартизиран музеен аудио гид в центъра на представянето стоят музейните експонати, а ние сме само неми и безучастни наблюдатели, то в „Дъщерята на рамкьора“ конфигурацията е диаметрално противоположна – наблюдателите се превръщат в център на „спектакъла“, а произведенията на изкуството около нас придобиват ролята на магически огледала, в които всеки се оглежда и открива себе си. Не напразно самият аудио материал започва с думите „представям си“, в първо лице – именно защото в този пърформанс, както между впрочем и в много други проекти на Мартина Новакова, нейната главна цел е да ни накара да застанем в центъра на събитието. Нека не се лъжем, повечето хора (не само у нас, но и навсякъде по света) отиват на културно събитие с предварителната нагласа, че нещо ще им бъде показано, изсвирено или изиграно, и единствената им задача е да видят, чуят или проследят чинно и безучастно това, което ще им бъде представено. С риск да бъда упрекнат в прекомерна претенциозност, бих си позволил да кажа, че в 2023 г., след имена като Пирандело, Брехт, Бекет, Гротовски и Пинтър би трябвало да има нещо дълбоко неудовлетворително в това да отидем на театър единствено в качеството си на наблюдатели. В своето есе „Театър и бъдеще“ големият писател Георги Марков пише: „…представете си, че актьорите успеят да увлекат публиката сама да вземе участие в представлението. Тогава вие ще имате театър на участието.[…] Да се разтърси публиката, да се накара да заживее с проблемите на пиесата и сама да се качи на сцената, за да вземе участие в нея, съобразявайки се с основната идея – това е наистина грандиозна възможност.“[1] Има нещо дълбоко революционно в това зрителят да се превърне в главно действащо лице и използвам думата „революционно“ съвсем умишлено, защото какво друго е една такава радикална размяна на ролите и отговорностите между изпълнител и наблюдател, ако не абсолютен еквивалент на това например един френски жирондист да разбие портите на Версай и да се настани на трона на Луи XVI? И преди да инициираме масов терор и да издигнем гилотини из площадите на българския театър, нека бързо отново цитирам Георги Марков, който малко по-нататък в същото свое есе казва: „Нужен е много деликатен и тънък подход, за да се получи не механична сплав между зрители и актьори, а да се стигне до истинско свързване, превръщане на публиката в актьори и може би на актьорите в публика.“ И именно такъв „деликатен и тънък подход“ демонстрира Мартина Новакова в своя променаден пърформанс с тази малка разлика, че в него не зрители и актьори, а зрители и картини разменят своите роли и отговорности. Гласовете на тримата актьори и тяхната симултанна пантомимно-жестикулативна игра в синхрон с великолепната атмосферна музика на композитора Александър Евтимов – Шаманчето нито за миг не ни позволиха да бъдем просто разхождащи се, а всеки един от нас премина през своята лична и дълбоко интимна разходка, из своята лична колекция от образи и картини и из своите лични спомени, мечти и фантазии. Всъщност симбиозата между чуто и видяно в „Дъщерята на рамкьора“ е толкова естествена и непосредствена, че на мен лично ми бе трудно да преценя доколко картините са илюстрация към текста на Мартина Новакова или доколко текстът е поетически коментар към българските художествени шедьоври. И ако в самото начало на разходката всичко наистина изглеждаше (поне на мен) като образователен аудио гид, много бързо и съвсем неусетно Мартина Новакова ни въведе в един свят на свободно въображение, свободни асоциации и бих казал свободна комуникация с картините около нас. Този свят все повече и повече придобиваше характера и очертанията на интерактивен театрален спектакъл, в който като че ли по някакъв свръхестествен начин ние, хората от „публиката“, се превърнахме в главни действащи лица, а лицата от картините и скулптурите около нас се превърнаха в наша публика, която тайно наблюдаваше действията и реакциите ни. По време на тази необикновена разходка същите трима актьори от аудио записа плътно ни съпровождаха със своята няма игра, която бе ту безмълвен коментар към изрисуваните и изсечените лица и фигури, ту бе дискретен контрапункт на техните собствени думи.

Една седмица след събитието в Квадрат 500 се свързах с Мартина Новакова, за да си поговорим за нейните лични впечатления от подготовката и реализацията на проекта ѝ. Ако през последните години основен предмет на разговорите ни бе предимно творческият аспект на нейната работа, то този път ме интересуваше много повече как нейният пърформанс бе посрещнат и оценен от българската публика. Тук може би се налага да уточним, че по-горните думи на Георги Марков са написани преди цели пет десетилетия и ако в редица страни с развити и напредничави театрални традиции идеите на експерименталния театър отдавна са се установили като малко или много стандартни жанрове, то в България, поне по моя лична преценка, те все още се намират в най-отдалечената периферия на културния ни живот. Затова и нямаше как в разговора ни да не стане въпрос за редица естествени и изкуствени бариери в нашия театрален (а и не само) живот, които все още не позволяват на българския театър да се обогати и разнообрази откъм тематика и формати, но и не позволяват на българската публика да се издигне до качествено нови нива на художествено възприятие.

На първо място, Мартина Новакова посочи тази много странна и сякаш първосигнална опозиция от страна на нашите културни институции, които като че ли винаги по презумпция са скептично настроени към по-различното и по-предизвикателното. Всеки от нас е наясно с пагубните български думи „Това няма да стане!“ или „Това няма да се приеме от публиката!“. Нека си го кажем направо – напредничавият театър и по принцип напредничавото изкуство в България са вносни.  И колко още пъти трябва да ни посетят творци като Робърт Уилсън или Йерней Лоренци, за да констатираме за пореден път, че българската културна публика е напълно в състояние да разпознае и аплодира предизвикателното, но стойностно изкуство? В България съществуват редица талантливи (и много от тях млади) творци, които притежават и творческия потенциал, и техническата подготовка да творят на световно ниво, но някой (кой ли) постоянно и настоятелно се опитва да внуши на същите тези творци, че българската публика е едва ли не недорасла или не достатъчно подготвена за подобни „експерименти“.

Но ако всички тези чисто институционални и системни кривици са малко или много известни на всички ни, то за мен много любопитни бяха едни други наблюдения от страна на Мартина Новакова, като например по отношение на честата липса на творческа солидарност и колегиална съпричастност между творците от един и същи бранш. Представянето на „Дъщерята на рамкьора“ на 10 ноември премина с огромен успех, но… Българските режисьори отказват да посещават постановки на свои колеги-режисьори. Българските писатели отказват да четат книгите на своите колеги-писатели. Българските художници не минават през галериите да видят творбите на своите колеги-художници и българските диригенти отказват да посетят концертите на своите колеги-диригенти. Нещо много по-страшно – българският творец сякаш се страхува да похвали или окуражи своя колега, което създава една токсична атмосфера, в която единствените губещи са само и единствено българските творци. А може би и именно тази липса на творческо опрашване между българските творци и българските културни институции е една от основните причини българската култура практически да не присъства на световните сцени.

Друга тема на разговора ни бе този на пръв поглед необясним страх у българската публика в ситуации, в които от нея се очаква да вземе участие в една интерактивна среда. Много лесно е този страх и тази вътрешна несигурност да бъдат обяснени единствено с типичната българска недоверчивост и подозрителност, но аз съм по-склонен да открия нещо много общо между страха у българина в условията на един експериментален театрален пърформанс и неговия страх в условията на едно демократично общество, като според мен и в двата случая става въпрос за страх от предоставения избор, страх от предоставената свобода и страх от отговорността.

В края на разговора ни като че ли напълно едновременно и напълно спонтанно и двамата с Мартина Новакова достигнахме до неизбежния и до известна степен риторичен въпрос: „Защо българинът много често отива на театър, концерт или изложба с такова огромно недоверие, практически неспособен да се възползва от предоставената му възможност да се наслади на преживяването?“ Аз лично не се наемам да дам точен отговор на този въпрос. Единствено мога да се надявам, че повече творци като Мартина Новакова ще продължават и за в бъдеще да скъсяват дистанцията между сцената и публиката, да размиват границите между театъра и живота и да подменят страха и предразсъдъците със смелост и непредубеденост.

Мартина Новакова е магистър по театрално изкуство от Университета „Карлос III“ в Мадрид с ръководител Хуан Майорга, а през 2022 г. завършва втора магистратура по социален и образователен театър в Нюйоркския университет (NYU) като стипендиант на Фондация „Фулбрайт“. Работи приоритетно в сферата на експерименталния театър с по-специален акцент върху вербатим театъра, аудио пърформанса, сайт-специфик и театъра на предметите. Нейни спектакли са поставяни в България, Западна Европа и САЩ, като в края на миналата пролет нейният авторски вербатим моноспектакъл „Веднъж прекосиш ли океана / Once You Cross the Ocean” бе представен в 10 града в САЩ и Канада с участието на самата Мартина Новакова в главната роля. През 2019 г. Мартина Новакова и испанският драматург и режисьор Мигел Валентин създават своя собствена театрална компания „Новакова и Валентин“, а две години по-късно двамата в съавторство получават Първа награда на „Конкурса за нова пиеса“ към Нов български университет за пиесата „Урок по самота“ (издадена от НБУ). През есента на тази година Мартина Новакова учредява Фондация за перформативни изкуства и образование „Паноптикум“, чиято основна мисия включва създаването на условия за проекти във всички сфери на изкуството, както и поощряването на културния обмен между България и света.    

„Дъщерята на рамкьора“
Аудио пърформанс

Текст и режисура: Мартина Новакова
С участието на: Димитър Николов, Евгения Ангелова и Валерия Георгиева
Музика и звуков дизайн: Александър Евтимов – Шаманчето

11 и 12 ноември, Квадрат 500

Част от образователната програма „Гледане с разбиране“ на фондация „Изкуство – дела и документи“. Събитието е финансирано по проект „Слушане с разбиране“ към Столична община – Програма „Култура“. С партньорството на Национална галерия. Годишната програма на „Гледане с разбиране“ се реализира с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

 

Герган Ценов е роден в България, но от двайсет и пет години живее в САЩ (Ню Йорк). По образование е музикант, като в България е завършил Националната музикална академия „Проф. П. Владигеров“ в София, а в САЩ е завършил Университета в Монклер в Ню Джърси и Джулиард Скуул в Ню Йорк. Автор е на два сборника с разкази („Накрая авторът умира“, „Портрет на мъж без тяло и душа“), сборник с театрални пиеси и сборник със стихове „Реквием“. Негови статии и материали са публикувани във водещи български културни издания.

 

Водеща снимка: „Дъщерята на рамкьора“ Фотограф: Илиян Ружин

[1] Марков, Г. До моя съвременник. Есета. София: Фондация „Комунитас“, 2015.

Публикацията се осъществява с подкрепата на Гьоте-институт България.