Албена Тагарева представя акценти от тазгодишното издание на престижното международно изложение и отваря въпроси за перспективите на националното участие в него.

На всеки четири години от 1967 г. насам Прага е домакин на най-големия и авторитетен форум за сценография в света – Квадриналето за сценография и театрален дизайн. Създаден като място за срещи, обмяна на опит и професионални дебати, той прераства в платформа, която изследва артистичните области на сценографията, дизайна на представлението и пространството във всички техни аспекти – от сценично изкуство с костюми, осветление, звук и архитектура на пространството до site-specific събития, приложна сценография, добавена и виртуална реалност, технологии като Motion Capture и много други. Вече близо 60 години форумът събира артисти от цял свят, а България е сред страните, които участват със свои експозиции през всичките му 15 издания.

Тазгодишното издание се проведе между 8 и 18 юни и в него участваха експозиции на 59 страни и региони, а темата, която ги обединяваше, беше RARE или „Рядък“. Кураторите мотивират избора си със засилената в последно време необходимост от нови възможности за създаване и преживяване на изкуството, но и от истински контакт между хората, който преди пандемията всички приемахме за даденост. Непосредствените срещи през ковидните години на изолация бяха редки, дори уникални. Тъкмо на това човешко, лично, просто, уязвимо, интимно ниво се ражда изкуството, според организаторите. Стремежът към личното общуване и персоналната среща между артисти и публика действително беше от силно изявените тенденции на 15-ото Квадринале – както в основната изложба на страните и регионите, така и в студентските експозиции.

Именно такава кураторска концепция, акцентираща върху общуването и споделянето, спечели и наградата за „Активиране на общността“ – една от 20-те награди тази година. Това беше експозицията на Сърбия, наречена „Moonshine Piano“[1].Непретенциозно изградена конструкция от метални тръби, която събира в себе си мини театрален форум, домашен уют и малка, дори миниатюрна дестилерия. Заедно с разглобеното пиано и естествено протичащите процеси по дестилацията на етерични масла и традиционни спиртни напитки, в интимното пространство се задават и отправните точки на разговора между кураторите, специално поканен гост-артист и публиката, която е подтикната да създаде/открие собствено произведение или просто да изследва границите на дебата. Всички тези елементи формират машината за разказване на истории на Миодраг Куч – куратура на павилиона, която във всеки от дните се трансформираше в различна посока и тема. В подобен ключ на демократичен разговор-дебат бяха решени павилионите на Ирландия, Обединеното кралство, Белгия и др., които също формираха свои групи от публики и активисти.

Включването на публиката, нейното активиране, провокиране, насърчаване да навлезе смело в различните експозиции, инсталации и пърформанси, да докосне и да стане участник в тях, е онзи момент, който всъщност прави сценографията жива, формираща значения и придаваща смисъл на формите. Именно перформативността, заложена в голяма част от павилионите, и търсенето на средства за потапяне, включване на зрителите в конкретната среда и поставянето им като основно действащо лице – като актьор на сцената, е онова взаимодействие, което придава театралност на материалната среда. Имплементирането на театрално-перформативни ходове и жестове е и основен ключ за голяма част от експозициите, които вече не се възприемат като статични произведения на изкуството сами по себе си, а се превръщат в такива чрез присъствието на зрителите/артистите, които взаимодействат с тях.

В тази посока на търсене на редкия, уникален човешки контакт, който се случва само тук и сега, беше решен и българският павилион. Комисар на националното участие беше сценографът Петя Боюкова, която беше избрала един интересен поглед към работата на театралния художник. Фокусът на павилиона падна върху театралния костюм и реквизитите или малките театрални предмети, които сценографите изработват за представленията, а актьорите активно използват. В експозицията участваха театрални обекти и костюми на 30 сценографи, а за тяхното активно представяне пред публиката в Прага (не само изложени по стелажите), Петя Боюкова и Марий Росен създават един непретенциозен, но в същото време зареден с деликатно чувство за хумор и дори самоирония, пърформанс. Като основа за неговия сценарий (дело на Иванка Могилска) стават предварително направени интервюта с авторите на обектите. А актьорът Александър Митрев всеки ден представя по трима от тях. Любопитният ход тук е, че след всяко дефиле, предмети от експозицията се продават на реален търг и публиката е предизвикана да им придаде ново значение. Чрез акта на покупката или показвайки, че конкретен обект има стойност за някого, той вече се превръща в самостоятелно произведение, престава да е част от „големия“ образ на спектакъла и заживява нов живот. В пърформанса на живо, освен Александър Митрев, участват още режисьорът Марий Росен, сценографът Невена Георгиева, дигиталните артисти Албена Баева и Момчил Алексиев, както и писателката Иванка Могилска, всички те – в поддържащи роли, представящи и играещи с отделните предмети.

Този, на пръв поглед, дори наивен пърформанс повдига важни въпроси, свързани с другата страна на спектакъла. А именно какво се случва с цялата материална част: декор, реквизит, предмети, костюми, след като сценичният живот на представлението е приключил? Тези предмети имат ли смисъл и стойност за някой друг, освен за създателите си? Част от тези обекти попадат в театралните музеи – там, където съществуват такива. Историците обикновено им придават стойност, като ги поставят в различни експозиции и по този начин представят част от веществения свят на спектакъла – физическите следи, които той е оставил. По тях могат да бъдат проследени развитието и тенденциите в даден исторически период, както да се видят естетическите процеси, от които са повлияни сценографите. Какво се случва обаче с всички останали материални свидетелства от театралното представление, които не могат да попаднат в музея и да бъдат съхранени? Някои вероятно биват преизползвани в други спектакли, други рециклирани прилежно, а трети вероятно продължават да престояват в мазетата и таваните на сценографите, докато един ден не бъдат изхвърлени като обикновен боклук. А биха могли да се превърнат в произведения на изкуството в нечий дом или да се рециклират в красива мебел или нещо друго.

Преосмислянето на театралната вещественост чрез изваждането ѝ от сценичния контекст и поставянето ѝ в нова среда я пренася от театралната сцена в сферата на дизайна, на изящните изкуства, които вече нямат нужда от актьора и режисурата, за да съществуват, но все още имат нужда от своята публика, която да им придаде стойност. Перформативният подход към тези важни теми, поставя въпроси не само пред театъра, но и за обществото – как се отнасяме с непотребните ни вещи се оказва добра изходна точка за една по-широка дискусия. Именно такава дискусия предизвика „Късни находки от антропоцена“ сред публиката на Квадриналето. Всеки ден през павилиона преминаваха десетки посетители, които наддаваха за буркани с театрална магия, златни кутии за важни мисли и какво ли още не. Различни професионалисти сред публиката споделяха своя опит и практика за това как в страните, от които идват, и театралните компании, в които са ангажирани, се справят с тези предизвикателства.

Дори и без да получи някоя от наградите на Квадриналето, българският павилион може да се гордее с едно достойно и адекватно на актуалните тенденции представяне. За краткото време, в което беше организирано участието, екипът, събран от Петя Боюкова, положи креативност и усилия, за да направи всичко това възможно, а доказателство са над 3 500-те души които в рамките на 10-те дни на форума са преминали през българската експозиция.

Въпреки това успешно представяне, въпросите за бъдещите участия в подобни национално значими форуми е необходимо да бъдат поставени и решени, за да може процесите по подготовка и реализация да бъдат обезпечени и най-вече – стартирани достатъчно навреме. Един от тези въпроси е решението за това как и кой ще представя страната на подобни мащабни форуми. До момента българските участия в Пражкото квадринале с малко изключения са били групови изложби, решени през различни творчески ходове. Другият възможен подстъп, който се оценява изключително високо от международното жури, е концептуалният подход към експозициите, когато отделен артист или група творци заедно работят върху формата и съдържанието на павилиона и той на практика представлява инсталация, изразяваща една обща визия, рефлексия върху темата на форума. Такива бяха примерите с повечето наградени експозиции, като тази на Кипър (голямата награда), Чехия (с две награди), Бразилия, Франция и др. В тази посока, но на базата на едно конкретно театрално представление, неговата сценография и театрални ходове, бяха решени павилионите на Унгария (с награда за най-добър дизайн) и Естония, който беше пример за сливането на човека и природата чрез дигиталната среда.

Очевидно вече отдавна е отминало времето на груповите изложби, представящи различни автори и тяхната работа, които са събирани по някакъв формален принцип. За създаването на концептуално представяне, което да е издържано както в темата на форума, така и да отразява актуални обществени процеси и проблеми, обаче са нужни значително повече усилия и ангажираност на много нива – най-вече институционални. От формирането на креативен екип по подготовката в самия край на четиригодишния цикъл до провеждането на национален конкурс за избор на концепция (например) и разбира се, не на последно място, навременното финансиране и устойчивата държавна политика в подкрепата на националните участия в подобни значими форуми.

А резултатите от подобен вид планиране са видими не само сред отличените национални и студентски експозиции, но и по мащаба, размаха и отзвука, който голяма част от експозициите предизвикват както в рамките на форума, така и след неговото приключване. Голяма част от тях ще продължат своя живот в други международни фестивали или ще бъдат изложени в музеи и галерии.

Албена Тагарева е театровед и театрален изследовател към Института за изследване на изкуствата, БАН. Работи и като културен мениджър в сферата на сценичните изкуства.

[1] Moonshine в заглавието препраща към нарицателното за домашно произведен алкохол, обикновено високо градусово уиски. Това значение на думата води началото си от сухия режим в САЩ, когато хората са произвеждали уиски нощем.