Хореографът Коста Каракашян за творческите предизвикателства в създаването на имерсивни (потапящи) танцови представления в несценични пространства.

Създаването на имърсив представление е пъзел, който изисква равни части интуиция и познания, за да бъде нареден успешно. Подреждането на този пъзел е бавна задача, която ангажира целия ни творчески колектив и се различава от усещането за белия лист, пред който можем да разгърнем личната си фантазия като автори. Както при решаването на истински пъзел с картинка, започваме с парчетата, които ни изглеждат най-познати или носят най-много информация за целия пейзаж. В пъзела на имърсив спектакъла парченцата са с различни размери, нюанси и често някои от тях изцяло липсват и се налага да ги изработим сами. Опитите ми като режисьор и хореограф досега в тази посока показват, че последното парче пък се оказва публиката, която реагира на създадената идея и обживява пространството по неочаквани за творческия екип начини. В процеса на работа винаги имаме предположения за поведението на зрителите, но чак когато те влязат в контакт със средата, наблюдаваме, че проявяват креативност наравно с нашата.

На първо място обикновено е срещата между идеята и локацията. Възможно е една идея да чака години да срещне своята среда или спонтанен досег с ново пространство да стимулира идея за спектакъл. Създаването на въздействаща концепция за имърсив спектакъл не може да се случи, без да се вземе предвид какви са конкретните асоциации, които пространството носи. Ако имаме късмет с локацията, тя ще съдържа в себе си разнообразни по-малки пространства, които са подходящи за по-широка палитра от емоции. Извън рамките на сцената, за мен сценографията губи пълната си сила да трансформира пространството и ѝ се налага да се подчини на особеностите на локацията и да се вплетат всички ограничения в ефектна част от цялостната визия.

За да бъде наистина имърсив едно преживяване, то трябва да предложи достатъчно възможности за разкритие и изненада, подобно на истинско пространство в ежедневието. Когато вървим по улицата или влезем в голяма сграда, ни липсва контекстът на цялото пространство в детайл и всеки наш преход през различните гледки ни дава възможност да установим контрастни усещания като студено-топло, близко-далече, уютно-коварно. За разлика от сцената, където черната кутия поставя отговорността върху артистите и сценографията да изнесат промените  в състоянията, при имърсив преживяванията тези контрасти са заложени в локацията и трябва да вземем решение как да ги използваме.

В спектакъла ни „КУХНЯ“, който пресъздава нажежената обстановка и психологическото напрежение в професионалната кухня, преходът през пространствата бе изграден на принципа от познато към непознато. Публиката бива въвлечена първо чрез уюта на топъл ресторант, преди да стигне до професионалната кухня, нажежена от човешки конфликти, преди да се изгуби в дълъг коридор от стилизирани, сюрреалистични кухненски пространства, допълнени с дискомфортно осветление. След като премине през най-мрачното и кошмарно пространство, започва обратно преминаване през тези етапи, докато не завърши отново в приятния ресторант, този път с допълнение на десерт. Възможността да се насочва публиката през една локация с разнообразни пространства позволява да заложим разнообразните сцени на местата, които най-добре подкрепят емоционалното им състояние.

След първоначалната среща с мястото и анализ на връзката между него и желаната идея, следва създаването на карта на движението през неговите пространства и тест на всички възможни пътища за движение през тях. Преходите в имърсив преживяванията са изключително важни, както за артистите, така и за публиката. Сцените нямат ясно начало и край, защото многото гледни точки на публиката често ѝ позволяват да преследва изпълнителите дори когато те мислят, че са „зад ъгъла“. При създаване на предишната ни работа „Последният залез“ из пространствата на Регионалното депо за отпадъци в Габрово, всяко „завършване“ на сцена от танцьорите означаваше още пет минути, в които публиката може да наблюдава как танцьорите ходят в далечината към следващата си сцена. За да се запази потапянето в преживяването, като екип изградихме походки за танцьорите, които да са в съответствие с емоционалното им състояние от предната сцена. Така се обособи един втори слой хореография на присъствието и поведението, който да върви паралелно с класическото ни разбиране за хореография.

Изграждането на езика на движение на персонажите се уповава на идеята за навлизане в личното пространство на публиката чрез погледи, близост и физически контакт. В нашия опит, с екипа от танцьори сме изградили начини за насочване на вниманието на публиката, като погледът е най-леката форма, промяна на близостта спрямо публиката е втора степен, а физическият контакт с нея е най-силното средство. Когато искаме да променим фокуса на публиката, изпробваме вариант, в който един или няколко от изпълнителите отчетливо поглеждат към новата притегателна точка. Ако това изглежда прекалено минималистично, експериментираме с варианти, в които или изпълнителите се доближават и навлизат в пространството на публиката, или се отдръпват, създавайки нов „коридор“ за движение. Когато гоним силна емоционална реакция, допускаме и изпълнителите да докоснат публиката и да я поведат, като отделяме време да хореографираме физическия контакт, така че да е комфортен и за двете страни. Докато репетираме такъв тип интеракции, останалите изпълнители влизат в роля на публика и изпитват физическия контакт, за да дадат обратна връзка на изпълнителя дали са се чувствали в безопасност, дали е било приятно, дали не са били придвижвани през пространството прекалено бързо и т.н. Когато избираме член от публиката за по-динамична солова интеракция, следим за езика на тялото им, докато наблюдават. Най-добре е да се насочим към човек със силен език на тялото, който изглежда ангажиран и концентриран в случващото се пред него.

Изграждането на тези моменти с публиката отнема най-много време от репетициите ни и изисква фини промени, които пък радикално променят преживяването. Боравейки с тези три нива на интеракция, винаги се стараем действията на изпълнителите да изглеждат „естествени“, за да се създаде силен драматургичен контраст с моментите, в които танцуват хореография, която е стилизирана и конкретна. Когато между фрагментите виртуозна хореография са вплетени тези по-човешки моменти, тогава е успешно усещането за потапяне в среда, която наподобява ежедневието ни, но всеки момент може да случи нещо драматично. Стараем се тези физически стратегии да стъпват на естествени човешки навици, в които езикът на тялото инстинктивно ни подсказва какво да направим като публика. Например, преди един от танцьорите да започне сцена, може да тръгне да обикаля бавно в полукръг с гръб към публиката – ясен сигнал, че може да се сблъска с нея и зрителите са приканени инстинктивно да поемат няколко стъпки назад. Стараем се тези сигнали да не са театрални, а да провокират естествените физически реакции.

Следващото предизвикателство пред нас е развиването на много на брой индивидуални сцени и интеракции в голямата цялост на спектакъла. Колкото повече опит натрупват изпълнителните да навигират групи само с поглед или насочване на енергията към публиката, толкова по-смели започваме да бъдем в процеса. Ключова част от чара на имърсив представленията е шансът за един зрител да има самостоятелно и уникално преживяване. Затова възможността да се сегментира публиката и да се предложат леко различни преживявания за всеки в един общ наратив е много ценна за динамичното и устойчиво развитие на имърсив представлението.

И разбира се, за да се завърши пъзелът на такъв тип спектакъл, публиката играе ключова роля. Само когато зрителите влязат във въртележката на преживяването, можем да преценим кои инстинктивни решения са проработили и къде сме подходили по неестествено поставен начин и това е нарушило натуралната динамика на преливане на сцените в преживяването. С всеки следващ проект научавам по нещо ново за поведението и инстинктите на публиката и така продължаваме да се изненадваме – ние тях, а после те нас. И така решаваме пъзела, поне до следващото изиграване.

Коста Каракашян е режисьор, хореограф и писател, създател на Studio Karakashyan. Проектите му изследват развиването на емпатия в обществото чрез танц, кино и образование. Сърежисьор и хореограф е на имърсив спектаклите „КУХНЯ“ и „Последният залез“ (в копродукция с Гьоте-институт), създадени съвместно с Антония Георгиева и с подкрепата на Национален фонд „Култура