За моноспектакъла на Явор Костов-Йондин, сценична версия на едноименния роман на Томас Бернхард, създадена съвместно с Елена Димитрова.

Това е, поне за мен, едно ценно, необходимо и изненадващо представление. Ценно е, защото изразява ценностите, позицията и артистичния ангажимент на създателите му, без да преминава в дидактика или опростенчество. Необходимо е, защото прави това последователно, сериозно и задълбочено, лабораторно и отдадено, бавно и с нужната експертиза и талант. А е изненадващо, защото с лекота се радва на вниманието на публиката. Впечатляваща работа на целия екип. Надявам се да бъде забелязана освен от зрителите, но и от комисиите за театрални награди.

Представлението се отличава със спокойна и овладяна прецизност още от самото си начало. Явор Костов седи в кресло, осветен е и визуално напомня на оживял цитат на маслен портрет от Франсис Бейкън. Постепенната оркестрация на темите в представлението започва бавно и тихо, почти смълчано. Отваря се бутилка шампанско и се налива в чаша. И потокът от думи, истории, болка и травми потича на капки, докато с течение на сценичното време набира мощ и се ускорява до силата на потънали в пяна бързеи, преди да дойде оглушителният рев на приближаващия водопад. На ниво енергия и ритъм структурата на представлението се родее с „Болеро“ на Равел, любимо на самоубилата се Йоана, стара приятелка на героя на Явор Костов.

Но за какво става дума в представлението? Най-вече за магията на преувеличението и хиперболата, без които изкуството, само по себе си, е невъзможно. Отделно от това, става въпрос за една артистична вечеря между хора, които не са се виждали от двайсет години. Това е рамката, в която тече моноспектакълът. Тя позволява на Томас Бернхард виртуозно да продължи да разработва познатите си теми. А на Явор Костов да докаже ценността и опита си в полето на камерния експериментален театър, натрупан с работа върху Самюъл Бекет.

Целият спектакъл може да се възприеме като истинския отговор на въпроса „Как си?“, който би могъл да отнеме около два часа. Как да си, когато си заобиколен от фасадно и лицемерно общество на хора на изкуството? Изпълнен от тежка фрустрация и безпощадни равносметки и оценки. Това е сатира от най-висока проба, образец на пародийна литературна социология и арт патология. Това би могло и да е и форма на паресия, безстрашно „говорене на истината“ в лицето на тирана, понятие анализирано пространно от Мишел Фуко към края на живота му.

Но кой е, в случая, тиранът и какво е подложено на критика и присмех? Противността на австрийския културен елит от 50-те до 80-те – да. Естетически и етически фалиралите и банкрутирали актьори от виенския Бургтеатър – да.

Какво записва на диктофона си героят на Явор Костов през цялото време и по този начин предизвиква отчуждение, удвояване на думите и ехо, микрофония и объркване в себе си и зрителите? Горчивината и разочарованието си – да. Детайлно проследява и каталогизира прегрешенията на не една и две смехотворни и посредствени личности – да. Неоправданата самовлюбеност, нарцисизъм и себебоготворене до символен канибализъм на едно самодостатъчно съсловие – да. Представлението е и отговор на въпроса „Кажи, от колко време сме умрели?“ приживе, поставен в стихотворението на Георг Тракл.

Това би могло и да е черна и смешна комедия, но материалът на Бернхард, меко казано, надскача жанра. Времето е спряло за героите му. Те са сноби („ние – скапани сноби“ пише Георги Рупчев, именно „ние“, не само „те“), а Явор Костов е трагичният шут и рапсод, който разказва от колко точно време са спрели и са застинали в маските си. И какво точно най-много вълнува (суета, пари, признание, разбира се) тази гротесково обрисувана паплач. И как тя е принудена постоянно да дърдори и да изиграва, разиграва и проиграва живота си.

Нужно е да се подчертае, че това не е тежко и мрачно представление. То е до голяма степен живително и има облекчаващ и терапевтичен, откровено катартичен ефект. Зрителят съчувства на главния герой, на болката и отвращението му, но и си дава сметка, че и той не е невинен. Ни най-малко. Той е част от това, което критикува, не е безгрешен и неопетнен. Неговото себеотвращение е лечебно. И всъщност смешно и (само)иронично. Бремето от неизбежното сплитане на вина и съучастие, на любов и омраза на персонажа на Явор Костов на финала се трансформира в необходимост от споделяне и среща, която вече се е състояла.

За актьора, по собствените му думи, ключово е отношението към времето, остаряването и отговорността. Забележителна е и откровеността на Елена Димитрова, когато тя деликатно, но ясно обяснява личната си мотивация за създаването на представлението. Налична е голяма нищета, тъга и болка в артистичните среди на България. Толкова извънмерна е тя, че нейни близки и приятели актьори и актриси отнемат живота си. За Димитрова съществува и голяма близост между описваната Виена от края на миналия век и днешна София. Близостта е в ригидността на институциите, обслужващи сами себе си, в ръждясалите и ретроградни, откъснати от автентичността общуване и изкуство.

Логично идва въпросът какво би било вниманието към български текст и представление, фокусирани директно върху това? Нужно е, може би, да се припомни историята на романа „Сеч“ в австрийски контекст, защото реакцията е знаменателна.

Прототипите на някои от персонажите са се разпознали, книгата е конфискувана и в скандала се намесва и съдът. Това не пречи в. „Ди Цайт“ да назове романа една от знаменателните книги в литературата след Втората световна война. А Бернхард със сигурност е един тримата или четиримата най-важни писатели, родени в Австрия, редом с Кафка, Музил и Цвайг.

Бернхард е ценен и за българските читатели и зрители по няколко причини. Една от тях е назована ясно от Александър Андреев, преводач на книгата: „В България има толкова непреработено минало, че Бернхард може да бъде истински пророк за тукашната публика“. Това е така. И това непреработено минало, което болезнено преминава в настояще, води до разкъсване на социалната тъкан и допълнителна поляризация и разпад на обществото и на базовото доверие в него.

Естествено, може да се каже и че разчистването на сметките на Бернхард с австрийския елит, но и с австрийските маси, с мегаломанската носталгия и оглушително мълчание за идейното, културно и военно надмощие и империалистки амбиции на немския свят нямат общо с България. Да, може. Но имат, защото България е в криза и срив от прекалено дълго време. Толкова дълго, че смятаме това за даденост и за нещо в реда на нещата. Уви, нормално това не е. Да, на част от публиката, изкушена от социалните медии и мрежи, представлението може да се стори и просто като поредната хейтърска „Фейсбук“ тирада. Може и така да е.

Но важното е, че тя се случва на живо, в някаква общност и стига до висока литературна и сценична крайност и интензивност. И назоваването по такъв начин е ключ за въздействие, от което завъртане може и да има последствия. Но може и да няма.

Бернхард не се ангажира с това да дава конкретни отговори, да проследява обективно процеси или да дава решения за проблемите. Той единствено слага на масата изличаването, изчезването и унищожението. И после ги осветява с ослепителните светлини на маниакалното преувеличение и повторение в едно главозамайващо езиково натъртване. Или както Марин Бодаков пише в рецензията си за романа „Сеч“: „В своите „Записки 1970-1993“ Константин Павлов обяснява: „Някои думи не ги изговарям нарочно. Убивам ги чрез премълчаване.” Друг велик мизантроп – Томас Бернхард (прочее, две години по-възрастен от Павлов), обаче, предпочита да убива чрез назоваване. Още по-точно: чрез злорадо преповтаряне на казаното.“ Парадоксално, такова убийство води след себе си като последствие живот. И надежда.

В „Моите награди“ Бернхард споделя нещо, с което ми е лесно да се съглася и още по-лесно да не се съглася. Той казва, че „населяваме една травма, боим се, имаме право да се боим, вече виждаме, макар и все още смътно, някъде в дъното: великаните на страха. Всичко, което мислим, е премислено, всичко, което чувстваме, е хаос, всичко, което сме, е неясно. Няма защо да се срамуваме, ала ние самите сме едно нищо и не заслужаваме нищо повече, освен хаос.“ Сигурен съм, че е така, но съм още по-сигурен, че е нужно да вложим силите си в противодействие на хаоса.

Бих си позволил да опиша и жеста на представлението „Сеч“ по друг начин. Такъв театър, особено в контекста на българската култура и общество, е израз на „инстинкт за неприспособимост“. Това са думите, които Георги Рупчев, друг легендарен и алтернативен български автор използва, за да назове какво за него е поезията.

Това е свободен, смел и независим театър от най-висока проба и се радвам, че съм негов зрител. По текст (а и като конкретен житейски факт) накрая ликува лицемерието. Съществуването на такова представление е доказателство, че има място и за честността. И това вдъхва много кураж.

Особено на фона на цялата системна, законна и незаконна сеч, унижение и унищожение, на които е подложена не само българската култура. Не, въобще не само тя. Спрямо самата природа на очевидната истина, ценност и смисъл се води, осъзнато или не, унищожителна война. И такива представления са от страната на губещите. На губещите с достойнство и без компромис. Бернхард би бил доволен.

Сеч. Една възбуда

по едноименния роман на Томас Бернхард

моноспектакъл на Явор Костов-Йондин

сценична версия и постановка: Елена Димитрова и Явор Костов-Йондин

превод: Александър Андреев

сценография, костюми и дизайн осветление: Ралица Тонева

композитор: Любомир Брашненков

Представлението е реализирано от Сдружение „Форс Минор“ с финансовата подкрепа на Министерство на  културата и Австрийското посолство в София.

Премиера: 27 септември 2022 г., РЦСИ „Топлоцентрала“

Стефан Иванов е поет и драматург, автор на многобройни журналистически и друг вид материали в десетки различни по вид медии. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“, магистър е по културология и доктор по философия.

Материалът е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.