Марта Буджо споделя внимателния си прочит на част от тазгодишния Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.
Фестивалът за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ имаше своето 17-то издание от 14 до 23 май 2024 г. 17 спектакъла, 3 лекции и премиерата на шестия брой на „Списание за танц“ бяха сред събитията, които съставляваха програмата на това издание под мотото „Повече от един танц“. То отправи покана за разпознаване на широтата на танца, разнообразието на неговите форми, жестове, теми и възможни начини за взаимодействие. Танц, който е в състояние да създава реалности, поводи за размисъл и взаимовръзки.
Тук предлагам своя отзив от представленията, които гледах.
Радикални мажоретки
Силно начало на фестивала даде представлението „Радикални мажоретки“ (Radical Cheerleading) на Зуфит Симон, хореографка от Франкфурт, която познаваме от предходно нейно участие на „Антистатик“ през 2022 г. със Strange Foreign Bodies. Петима изпълнители по къси панталонки и тениски пляскат с ръце, скандират лозунги и се движат в типичния за мажоретките стил с динамични съчетания на ръцете и краката и ритмични подскоци на място. Координацията им е перфектна, изражението им – сериозно, а лозунгите – феминистки: „Моето тяло, моят избор, не ми отнемайте гласа“, „Мълчанието е насилие“, „Използвай тялото си, използвай гласа си, направи избор“. На сцената са радикалните мажоретки, които манифестират срещу насилието, сексизма и стереотипите. Хореографията, базирана на симетрия, повторение и синхронност, постепенно се усложнява, докато музиката и светлините засилват визуалното и слуховото преживяване на представлението. Лозунгите, които са непрекъснатият саундтрак на всички движения, резонират по различни начини: те ту звучат изключително тържествено, ту иронично.
Във времена, в които протестите, шествията и кампаниите в социалните мрежи в подкрепа на правата на жените и малцинствата изглеждат все по-широко разпространени и все още необходими, е интересно да се види какво могат да добавят изпълнителските изкуства към тази дискусия. Творбата на Симон действа на няколко нива: тя отразява специфичната динамика на масовите протести, например когато танцьорите се събират, превръщайки се в едно цяло, подобно на участниците в протеста. Тя руши сексуализацията на телата на мажоретките чрез вмъкване на подбрана голота и прикрепване на помпони към гърдите на изпълнителките. И озадачава зрителите, когато в централната част на представлението танцьорите си слагат глави на животни. Според мен този драматургичен избор може да има няколко значения. На първо място, той има отчуждаващ ефект: напомня ни, че гледаме представление, а не истинско мажоретно шоу; на второ място, загатва за стремежа към честна и справедлива общност, която не се състои само от жени или човечество, а включва животни и природа; и накрая, фактът на съчетаване на частична голота с животински глави може да се отнася до странността и сложността на световните проблеми, които трябва да посрещнем такива, каквито са. Въпреки спада на енергията и напрежението след тази част на представлението, намирам „Радикални мажоретки“ за много силна творба, добре завършена и способна да говори на всеки.
Критична маса
В рамките на тазгодишното издание на „Антистатик“ се проведе и четвъртата Българска танцова платформа – витрина на представления от местната сцена от последните две години, замислена и като възможност за създаване на бъдещи сътрудничества с културни организации, фестивали и артисти от различни страни. „Критична маса“ беше от представленията, представени в нея. Негов хореограф е Силвия Чернева и тук тя съчетава съвременен танц с циркови елементи. В интервю заявява, че представлението е вдъхновено от срещи между приятели, които около маса обсъждали актуални политически въпроси, а това често се случвало на хореографката през лятото на 2020 г. – период на големи улични антиправителствени протести в България. И в представлението началната ситуация е именно на група хора около маса, с един ефектен детайл: тримата изпълнители висят във въздуха, поддържани от специални колани и въжета, и придържат масата с ръце. Във въздуха на танцьорите често се случва да ритнат масата, да се блъснат един в друг, изглеждат някак непохватни и агресивни. Останах с впечатлението, че нещо не е наред, и се зачудих защо висят във въздуха и не се възползват по-добре от това обстоятелство. Но си отговорих на този въпрос, след като масата падна: освободени от този товар, който може да представлява нашето его или материалните препятствия, срещани в живота, танцьорите можеха да докоснат земята и да започнат да използват настилката като основа за скачане, плъзгане и създаване на красив полувъздушен танц. Освен от безупречната им техника и координация, бях впечатлена и от погледите и жестовете на изпълнителите, които показваха вслушване в нуждите на другия, разбиране и лекота, създавайки специален микрокосмос без бариери с публиката.
Моят прочит за „Критична маса“ е, че обсъжданията около маса са важни както в една връзка, така и в едно общество, но също толкова важно е да се направи място за другите и да не се съсредоточаваме прекалено върху личните си цели: само ако постигнем това, ще можем да живеем смислен живот.
Metch
Иво Димчев се завръща на „Антистатик“ с Metch, самостоятелен концерт- изложба, в който той говори, представя картините си, рисува и пее. Публиката взаимодейства с автора по различни начини – чете на глас реплики и въпроси към изпълнителя, които се прожектират на стената, гласува за най-добрите картини на Иво, за които след това той провежда търг и т.н. Иво разказва за конфликтните си отношения с живописта, която мрази, но пък има потребност от нея, както и за странния език на тялото, който използва в това представление, като някои от зрителите са поканени на сцената да го изпробват.
Гледах Иво Димчев за първи път преди шест години на „Антистатик“ в AVOIDING deLIFEath, друг пърформанс, в който той смесва различни артистични дейности, и сега не можех да не забележа някои прилики и разлики между двете творби и да не направя изводи за неговия артистичен път. Бих казала, че силната провокативност на първата творба отстъпва в Metch пред повече ирония, както показват забавните взаимодействия с публиката и лекият тон на диалозите. Освен това в Metch песните останаха почти странично занимание, като в центъра се настани представянето на живописта на автора, което може би е начин да се потвърди, че Иво Димчев е много повече от невероятен певец, докато в AVOIDING deLIFEath песните му имаха по-значима роля и дори пеенето по масите на клуба, където се провеждаше пърформансът, беше негова кулминация. И накрая, в Metch картините поеха ролята да предадат интимно усещане за вътрешен дискомфорт и социално послание срещу избиването на невинни животи в Газа. С този спектакъл Иво Димчев доказа, че е артист, който продължава да се развива, да експериментира и знае как да общува с публиката.
One Two
Приятелят и сътрудник на Иво Димчев – Христиан Бакалов, известен със своите потапящи пърформанс инсталации, представи One Two, пърформанс с петима изпълнители и максимум 40 зрители. След като подписахме формуляр за съгласие, получихме луминисцентна гривна и камера за нощно виждане, един по един влязохме в тъмно пространство, водени от асистентите на автора. В него можехме да се движим свободно и сами да решим къде да фокусираме камерите си, които всичко записваха.
Звук от дълбоко и бавно дишане, вдишване и издишване (или едно – две) пронизваше пространството и докато свикнах с това, започнах да фокусирам камерата си към неговия център. През черно-белия екран видях очертанията на петима мъже на различна възраст и с различна структура на тялото: те лежаха на пода, телата им се разтърсваха, докосваха се един друг и променяха ритъма на дишането си. Разпределението на изпълнителите в центъра и публиката наоколо, заедно със звука от дишането, тъмнината и първичните телесно поведение на изпълнителите с понякога ритмични, друг път някак диви, сексуални и животински движения, създаваха впечатлението, че сме част от някакво племе, което наблюдава ритуал около огъня. В същото време зрителите бяхме и като филмови режисьори, които избират накъде да насочат камерата и под какъв ъгъл, или като режисьори на документален филми, които снимат със специални камери диви животни през нощта. В One Two Христиан Бакалов умело съчетава първични емоции с технологиите, създавайки много дълбоко общностно ритуално преживяване.
Тела на предела
Следващите три представления, които ми се иска да коментирам, бяха част от проекта SEEDS (South-East European Dance Stations), координиран от Националния център за танц в Букурещ и осъществен в партньорство с Brain Store Project (София) и Stanica – Service for Contemporary Dance (Белград). Основната му цел е да свърже сцените за съвременен танц в тези градове чрез образование, продуциране, разпространение и обмен на представления.
„Тела на предела“ на румънската хореографка Йоана Марчидан е честна, меланхолична и иронична творба, изградена върху реални истории на петимата млади изпълнители. Чрез смесица от актьорско майсторство, пеене и танц те ни разказват без филтър какво е да си танцьор на свободна практика в сегашния свят. Всичко започва от един разговор по време на вечеря: те сякаш са съгласни, че готовата супа от супермаркета е най-доброто ястие, което могат да си позволят и което все още им дава усещане за „дом“. „Колко струва да живееш прилично? Колко струва това на година?“, пита Анка. Липсата на икономическа стабилност се отразява и на психичното здраве и на самочувствието на артистите, но това не е единственият проблем, с който те се сблъскват. Втората много често дискутирана тема сред артистите на свободна практика е необходимостта да отделят време и енергия за цял спектър от други дейности. По този въпрос ентусиазирано говори Варга, който винаги вижда чашата наполовина пълна: „Това е страхотно! Имаме шанса да бъдем не само изпълнители, но и светлинни дизайнери, администратори на социални медии, ръководители на проекти, видео артисти, счетоводители, дистрибутори! Това е страхотно!“.
Минималистичната естетика на представлението, определена от бяла светлина, спортни дрехи и никакви специални ефекти, отразяваше идеално решенията, свързани с ниския бюджет на работата на един фрийлансър.
Тренираните и гъвкави тела на танцьорите функционираха като живи реквизити и изградиха прекрасна, динамична сценография при нулеви разходи. Танцовият сеанс, който изпълниха, ми изглеждаше като метафора на качествата, от които се нуждае един артист, работещ в независимата сцена: сила, баланс, тренирано тяло и доверие в останалите колеги.
„Тела на предела“ не е оптимистична творба, но заявява, че споделянето на трудностите и неуспехите, както в изкуството, така и в живота, е правилната стратегия, за да продължим напред.
Нестабилни другари
Сръбският хореограф Игор Коруга представи в София спектакъла „Нестабилни другари“ за куиър културата в източноевропейските и в западните общества. Докато публиката заемаше местата си, петимата изпълнители вече бяха на сцената, осветени от червеникава светлина, като жива картина в ретро стил: те носеха старомодни дрехи или рокли, имаха слънчеви очила и дъвчеха дъвки. Един по един всеки се отдели от групата и започна да се движи – един се влачеше по земята, друг умело скачеше, трети коленичеха и ходеха. След това се разгърнаха различни дуети, сола или групови хоерографии, които дадоха възможност на танцьорите да демонстрират своята страхотна техника и изразителност. От време на време се чуваха прожектирани на заден план изказвания за куиър културата по времето на капитализма или на комунизма, в които се споменаваше, че докато в екскомунистическите общества догматичната доктрина е била против изразяването на различни идентичности, в капиталистическото общество всичко е подчинено на печалбата и консуматорството и следователно всичко може да бъде изразено, обявено за готино и продадено.
В разговора след представлението Игор Коруга разказа подробности за изследователската си работа при подготовка на продукцията и сподели, че някои от източниците на вдъхновение са били пънк сцената в Любляна, както и няколко сръбски артисти. Макар и темата да беше изключително интересна, трябва да призная, че ми беше трудно да я проследя в самото представление и да направя връзката между прожектираните и изречени думи и хореографията. Предполагам, че едно по-просто структуриране на елементите би помогнало за по-голяма разбираемост на творбата. Въпреки това осветлението, музиката и великолепните изпълнители поддържаха през цялото време вниманието върху случващото се на сцената.
Transformability: Forever
Третият хореограф в проекта SEEDS, представен на „Антистатик“, беше Вили Прагер, който тази година постави обновена версия на спектакъла си Transformability от 2012 г. с петима млади танцьори и го преименува на Transformability: Forever [донякъде мюзикъл]. Оригиналното заглавие е заимствано от статията Transformability. Performing Society and Contemporary Conditions of Dance (Перформативното общество и съвременните условия на танца) на философа Боян Манчев, в която той разглежда връзката между съвременното консуматорско общество в контекста на капитализма и глобалната пазарна икономика. Вили Прагер преработва този текст за основа на неговото представление.
В центъра на сцената изпълнителка с руса къдрава перука и цветни дрехи седи на стол с кръстосани крака и сериозно изражение, подпряла брадичка с ръка. Постепенно тялото ѝ започва да подскача на място, а после и из пространството, преминава от единия край на залата до другия с последователно разширяваща се усмивка, насочена към публиката. Без да спира скоковете и без да снема усмивка, тя изважда от джоба си парче тебешир и изписва на пода едно име. Един по един останалите изпълнители излизат на сцената и правят същото. Всички те са с пъстри перуки, еклектични дрехи и огромни усмивки на лицата си. Всички те подскачат без прекъсване, дори когато са седнали или са на четири крака. Това са Мария, Кучето, Исус, Алис и Тони. Но тук няма история, няма пеене и – освен няколко минути – няма музика! Как така този спектакъл се представя за мюзикъл? Всъщност могат да се проследят немалко елементи.
На първо място, хореографията: танцьорите се движат като едно цяло, те са много добре координирани и заемат ефектни или секси пози. На второ място, израженията им са преувеличени точно както в мюзикълите. Както и в спектакъла на Игор Коруга, но през съвсем различен подход, виждаме критика на капиталистическото общество, което може да представи всичко като продукт, прекрасен като лъскав мюзикъл. Характерни за тази сценична форма са атрактивните костюми, бляскавото осветление, зрелищното естетическо преживяване и структурираната история, която е лесна за проследяване и идентифициране. По същия начин, чрез сложна маркетингова стратегия, която представя всичко като най-доброто нещо в историята, постоянно ни се предлагат (в замяна на пари) продукти и услуги. В противовес на тази музикално-танцова форма, която олицетворява капиталистическата логика, твърдението „Съвременният танц разкрива възможност за съпротива“, изказано от Исус по време на представлението, може да означава, че съвременният танц е символ на простота, минимализъм, безвъзмездност и несигурност. Съвременният танц поема риска да не бъде съвършен, но предизвиква въпроси и размисъл, които са в основата на всяка форма на съпротива.
Въпреки липсата на музика, която в началото считах за потенциален риск за единната концепция от представлението, Transformability поддържа динамичен ритъм чрез подскачането и се превръща в последователно изградено и забавно представление, което запазва множество (и вероятно по-философски) възможности за интерпретация.
***
В заключение бих казала, че в представленията, които формираха разнообразната и с високо качество програма на фестивала „Антистатик“ тази година, може да се разпознае една обща основа – идеята за солидарност и сплотеност: да се борим заедно за човешки права (Radical Cheerleading), да възпираме свръхкапиталистическата система (Transformability: Forever) или да се противопоставяме на безконтролното насилие (Metch); да се изслушваме, да си помагаме и да се приемаме заедно с нашите различия (Критична маса, Тела на предела, Нестабилни другари); да се събираме заедно като общност, тъй като в това се корени в нашата човешка природа (One two). Може би знак, че това са най-настойчиво проявяващите се потребности в историческия период, в който се намираме.