Интервю на Мира Тодорова с Барбара Брайън, изпълнителната директорка на Movement Research, Ню Йорк, за ситуацията на изпълнителските изкуства в Ню Йорк, за новите предизвикателства пред артистите и за ролята и дейността на организацията Movement Research днес.
Разкажете за организацията Movement Research. С каква идея и мисия беше създадена и как се разви през годините?
Създадена е през 1978 г. от група артисти. Идеята по онова време беше да се обединят артистите, чиито практики произлизаха от „Джъдсън Данс Тиатър“. Те бяха това, което наричаме „децата“ или второто поколение на „Джъдсън“. Много от тях работеха с артистите от „Джъдсън“, като правеха с тях представления или семинари. В Movement Research те започнаха да установяват свои собствени практики, да създават свои собствени представления, да изследват в студиото начини на работа, базирани на тялото и соматиката, като така се родиха нови перформативни практики. Идеята на Movement Research (MR) e да се даде пространство за изследване на еволюцията на базираните на тялото практики и новата соматика. Мери Овърли вероятно е най-известната сред тези артисти, която започна да развива техниката „Шест гледни точки“ (The Six Viewpoints). По това време в Ню Йорк много хора живееха в лофтове в Сохо, Трайбека, в центъра на Манхатън и организираха свои собствени семинари. Беше трудно да се разбере за тези събития, хората разлепваха листовки, обаждаха се по телефона или пускаха гласови съобщения на телефонните секретари. Идеята на MR беше да се създаде контекст, който предполага и общо физическо пространство, където хората да се срещат, да провеждат своите ателиета, да обменят идеи и практики. По онова време много хора идваха в Ню Йорк от други места. Организацията наистина започна от тези уъркшопове и практики. Това е контекстът, в който се роди нашата мисия, като остана устойчива програмна стратегия за повече от 40 години. Към края на 1980-те и началото на 1990-те години започнахме да правим ежедневни танцови класове. В средата на 1990-те стартирахме програмата за интензивни семинари през лятото и зимата, която остава важна част от нашата работа. С течение на времето инициирахме и програми за артистични резиденции. В по-ранните години те бяха неформални, артистите се канеха и получаваха пространство за работа. Впоследствие това се превърна във формализиран процес, двугодишна резиденция за артисти, живеещи в Ню Йорк, за която се кандидатства, а външна комисия подбира резидентите. Тази резиденция осигурява пространство за работа и други ресурси, диалог с колеги, възможности за представяне в Джъдсън Чърч. През 1991 г. започнахме да правим в църквата поредицата „Понеделник вечер“, която представя спектакли на млади артисти веднъж месечно. Преди това Movement Research използваше пространства в Центъра за етнически народни изкуства, който се намираше в Трайбека. Там имаше възможност да се представят спектакли, а когато това пространство беше загубено, Movement Research се обърна към църквата, имайки предвид, разбира се, историята на „Джъдсън Данс Тиатър“ и нашата връзка с това наследство като организация. Така че тази поредица продължава от 1981 г. до днес с прекъсвания единствено по времето на ковид и на ремонта на църквата. Също така поддържаме програмите Work in progress (Работа в процес) и Open performances (Отворени представления) във вторник вечер, която също датира от 1990-те. Oтношението ни към представлението е изцяло фокусирано върху процеса, акумулирането и споделянето на идеи, като не ни занимава толкова финалната продукция. Артистите получават пространство, време и ресурси, но от тях не се изисква да създадат спектакъл или някакъв краен продукт. Това е отличителният белег на Movement Research, който през годините не винаги е бил популярен сред финансиращите организации. Но в това отношение наблюдаваме бавна промяна, която след ковид се ускори. Имаме онлайн издание Critical Correspondence, което започна преди около 10 години с идеята, че публикуването онлайн се случва по-бързо и в по-кратки срокове. То основно отразява контекста на нюйоркската танцова общност, но понякога умишлено насочва фокуса си навън, както в национален, така и в международен план. Има ротационна структура на съ-редакторство, за което каним артисти. Всеки от екипите има 18-месечен период. Списание за танц и пърформанс Movement Research започва да излиза в края на 1980-те години. Редакцията на списанието от началото на 1990-те винаги се е водила от артисти. Обикновено издаваме два броя годишно, но по време на ковид правехме само по един. Това издание е важно място за артистите, в него те развиват практиката си на писане, като много от тях вече са се утвърдили в това. Като погледнем назад в годините, това издание представлява архив на една общност. По онова време никой друг не пишеше за тези неща, освен може би Contact Quarterly, но то имаше специфичен контекст. Когато търсите информация за артисти особено от 1990-те години, а също и в по-късния етап на кризата със СПИН в Ню Йорк, това е мястото. Други неща биха съществували единствено в личния архив на хората.
Смятате ли, че е важно практиките и дискурсивните подходи да се развиват паралелно?
Да, абсолютно! Когато се обръщаме към финансиращи организации, често разделяме програмите си на две области. Едната е представяне и процес, която включва и резиденциите. А другата област е дискурсивната ни програма – това са публикациите, поредицата ни за международната мрежа GPS chats и изследователската ни поредица Studies Project, започнала в средата на 1980-те. Сега всички поддържат формата „разговори с публиката след представление“, но по онова време нямаше такива модули, в които да се събират хора, за да обсъждат определена тема, която не е непременно свързана с конкретния спектакъл, който са гледали. А сега това се е превърнало в много разпространена практика в Ню Йорк и в световен мащаб. В по-ранните години това беше рядкост, поне в Ню Йорк.
По какъв начин се промени ролята на организацията в по-широкия културен контекст? Контекстът на 1970-те и 1980-те години е много различен от съвременната социално-политическа и културна среда.
Да, това е наистина добър въпрос. Мисля, че едно от нещата, на които наистина останахме верни, е опитът да бъдем организация, ръководена от артисти. Всички наши служители, с изключение на мен, са работещи артисти и много от структурите ни се водят от артисти. Например кураторите на фестивалите ни са гостуващи артисти; водещите класове са артисти, като те преподават това, което ги интересува, а не определена учебна програма. Някои от тях преподават Body Mind Centering, тъй като са сертифицирани в тази техника, или преподават развитие на хореографски практики от лична гледна точка. Те не трябва, както в академията или университета, да създават учебна програма, която се одобрява от нас. Бих казала, че през годините със сигурност сме станали по-внимателни по отношение на идеите за разнообразие, равенството и приобщаване. В ранните години на организацията в програмите ни участваха цветнокожи артисти, но не бяха много. По принцип в тези по-експериментални практики имаше по-малко цветнокожи творци. Както нашата организация, така и други партньорски организации и структури в Ню Йорк, свършихме доста работа, за да се създаде по-приобщаваща среда за пърформанса като жанр. За нас, като наследници на тази „бяла“ форма на пърформанса и експеримента, беше важно да мислим какво е експеримент във връзка с форми, които имат друга история, и как можем да разширим този контекст, за да бъде по-приобщаващ.
Кои са най-големите предизвикателства в момента за вас като организация и за общността като цяло?
Нещата бяха много трудни покрай ковид пандемията. Но и това, което се случи с движението за социална справедливост, по-конкретно с движението за расова справедливост, стана важен фактор за средата като цяло. То беше допълнително разпалено от случая с Джордж Флойд и достигна до нива на неотложност, които бавно се наслагваха с течение на времето. Мисля, че за нашата общност е много важно да осъзнае какво се случва. В момента има много стабилно преместване на фокуса в посока подкрепа на цветнокожи и BIPOC[1] артисти, а също и към търсене на начини да бъдем по-приобщаващи към общността на хората с увреждания, като мислим за справедливост и по отношение на тези хора, като се опитваме не само да участваме, но и да развиваме тези практики. Според мен това са най-належащите проблеми в нашата общност, като те носят и някои от най-големите предизвикателства. Като преимуществено „бяла“ организация ние трябва да помислим как да привлечем тези артисти, които се нуждаят от достъп. Трябва да мислим как да се справим с расизма и ableism[2]-а не само в нашите собствени структури и организации, но и в цялото поле. И винаги има един момент, в който като се занимавате с практики на приобщаване, тези, които са се чувствали включени, започват да се чувстват изключени. Мисля, че това е предизвикателството за нас – как да разширим спектъра на хора с достъп, без да отчуждим голяма част от общността, с която работим от 20, 30, 40 години.
Понятието „криза“ е нормализирано през последните може би 10 и повече години покрай различни социо-политически явления като Black Lives Matter, Брекзит, Тръмп, ковид, а сега и война. По какъв начин според вас това влияе на естетиките, темите, мотивацията и подходите на артистите?
Мисля, че трябва да мине известно време, за да разберем това, което се случва днес. Аз дойдох в Ню Йорк в началото на 1990-те, когато кризата със СПИН все още беше актуална. По това време течеше разговор за това какво се е случило с Ню Йорк в началото на 1990-те, но той някак си идваше от външния свят. Когато си в разгара на криза, не можеш да разбереш какво точно се случва. Но смятам, че едно нещо, което ясно се променя в непосредствената общност, с която работим в Movement Research, e, че започва да изчезва идеята за танц, който има формалистична експериментална структура без връзка с човечеството, а единствено с естетиката, общността или конкретен проблем. Не че такива представления все още не се създават, но те просто не достигат до сцената. Те може да не се отнасят конкретно до социалната справедливост, обстоятелствата около ковид или екологичните проблеми, но загрижеността нараства и артистите я включват в работата си. Това, което виждам в Ню Йорк, особено на театралните сцени, е много по-различно от това, което съм гледала преди две години, като тези импулси идват както от артистите, така и от кураторите.
Смятате ли, че начинът, по който независимата сцена развива нови практики и начини на мислене – естетически, социално-политически – влияе на популярната култура?
Мисля, че да, въпреки че е косвено и незабележимо. Но в Ню Йорк особено защото сме една от световните медийни столици по отношение на рекламата, е имало ситуации, в които си видял нещо в танцов спектакъл и две години по-късно го виждаш някъде на билборд. Независимо дали става дума за отделен човек, който улавя нещо, но определено го има този слаб косвен трансфер на идеите, които се развиват в този по-експериментален контекст и после преминават в масовата култура. Понякога те се изваждат от оригиналния контекст и се поставят в нов. Когато бях по-млада, си мислех, че просто на различни хора на различни места им хрумват сходни идеи, сега съм по-скептична към това.
Вярвате ли, че изкуството наистина може да донесе социална и политическа промяна?
Не мисля, не. Наистина ми се иска да не е така, но мисля, че изкуството е много активен и необходим участник в промяната и понякога може да бъде искрата на промяната. Но не мисля, че то може да доведе до промяна само по себе си. Контекстът тук е различен от този в Европа. В САЩ, извън Ню Йорк, има хора, които през целия си живот нямат досег до изкуство или връзката им с изкуството е с изкуството на 18. век, или през приятел, който живее на долната улица и рисува пейзажи. Те нямат никаква връзка със съвременното изкуство. И също така нямат непременно връзка с някои от естетиките, които срещаш в Ню Йорк, докато вървиш по улицата. Мисля, че когато говорим за политическа промяна, не говорим за това, което се случва в нашия квартал, говорим за това, което застрашава гражданските свободи в страната. Помислете за делото „Роу срещу Уейд“[3]. Преди 50 години хората, които бяха против решението на съда тогава, започнаха борба за отмяната му. Това отне 50 години, но се случи. Тази борба беше жива всеки ден в продължение на 50 години.
Не сте много оптимистично настроена за бъдещето?
Всъщност съм оптимист. Знам, че звуча мрачно, но имам вяра и надежда в младото поколение, тези, които скоро са навършили пълнолетие. Израснах през 80-те години на миналия век, когато излишъкът беше това, към което се стремяхме, особено в Щатите… Да имаш, да имаш, да имаш…Мисля, че тази нагласа се променя. В днешно време има съзнание, че на всеки трябва да се даде пространство да изяви своята индивидуална идентичност. И на хората, които не се вписват в доминиращата норма, се дава много повече пространство да бъдат такива, каквито са. Това не беше така, когато аз израствах. Пени Аркейд[4] каза в едно свое представление: „Преди около 20 години дойдох в Ню Йорк, защото всички „ненормалници“ идваха тук. И всички се вписвахме. Сега в Ню Йорк се появяват нормални хора. А това беше моето място.“ И беше права. Точно това се случва. Артистите и „ненормалниците“ биват изтласквани все повече и повече, а с ковид много от тях дори напуснаха града. Но наистина вълнуващото в това поколение е, че то се чувства свободно да се самоопределя. Оптимистка съм, че те ще имат по-светло бъдеще. И вярвам, че работата, която вършим в нашата област, е наистина важна, въпреки че не смятам, че непременно ще доведе до политически промени, но със сигурност влияе на социалните промени. За нас е важно да подкрепяме хората, които са дълбоко ангажирани с това.
[1] BIPOC – black, indigenous and people of colour (чернокожи, местно население и цветнокожи)
[2] Ableism – от „able“ (способен), тоест дискриминация на основата на човешките способности; към хората с увреждания
[3] Роу срещу Уейд (1973) е решение на Върховния съд на САЩ, в което Съдът постановява, че Конституцията на Съединените щати като цяло защитава „свободата“ на бременната жена да избере да направи аборт.
[4] Пени Аркейд (1950 г.) е американска актриса, пърформанс артист и драматург, живееща в Ню Йорк. Известна е с комедийното си остроумие, откровения си изказ и дръзко сценично присъствие. Представленията й се занимават с различни социални и лични теми, известна е с връзката си с андърграунд изкуството и културата.
