Мира Тодорова разговаря с Карла Медер, главен драматург на Дойчес театър в Берлин, за новите посоки и предизвикателства пред водещата немска театрална институция в съвременната социална среда.

Дойчес театър в Берлин (Deutsches Theater Berlin) е национална театрална институция. Как бихте определили ролята му в съвременното немско общество и в глобален контекст?

Името на нашия театър  – Deutsches Theater (Театърът на Германия) – предполага той да бъде държавният театър в столицата на Федерална република Германия. Но това не е така. През XIX в. името е избрано от основателите, за да символизира единствено естетическа програма. Благодарение на особената историческа ситуация през XVIII в. немскоезичният театрален пейзаж, който включва Австрия, част от Швейцария и дори Южен Тирол в Италия, е изключително богат и гъсто населен с театри. Около 150 са субсидирани от държавата, региона или градовете, като много от тях съдържат в структурата си опера, балет и/или детски театър.

В Берлин Deutsches Theater е един от няколкото големи театри с историческо значение и интересен профил: например Берлинер Ансамбъл, Театър “Максим Горки”, Фолксбюне и Шаубюне в Западен Берлин, някои от които са разположени в близост един до друг. Въпреки това Deutsches Theater, в който имам привилегията да работя, несъмнено е един от най-значимите театри в исторически план в нашата култура, както и в контекста на театралното изкуство като цяло. Този театър е писал историята на театъра по много начини, които оказват влияние и днес не само в Германия, но и извън страната: от преоткриването на немските класици (Лесинг, Гьоте, Шилер, Клайст) в края на XIX в. до революционни премиери на противоречиви за времето си автори (Хауптман) или утвърждаването на чужди автори с нови драматургични концепции (Ибсен, Стриндберг) – толкова много неща са се случили тук.

Макс Райнхардт, който е бил изключително напредничав режисьор за първата половина на ХХ век, също оказва формиращо влияние. Той извежда правенето на театър на съвсем различно ниво, въвеждайки технически иновации като ползването на въртяща се сцена, работа със светлината и т.н. В ГДР Deutsches Theater е добре финансиран държавен театър и място на тихо дисидентство. До 1989 г. тук, в сърцето на властта, правителството можеше да бъде критикувано умело, деликатно и особено ефективно с художествени средства  – често недосегаеми за цензурата поради художествените си качества.

Този голям исторически багаж обаче не ни парализира днес, а ни подтиква да отключим добрите неща от миналото за настоящето и бъдещето. Централно място заема ансамбълът, който в момента наброява 36 актьори и е сърцето на театъра. Заедно с трупата и всички останали служители искаме да бъдем място, което предлага естетическо и съдържателно разнообразие, което е гостоприемно за всички, без да изключва никого, което иска да създаде общност от хора, които гледат и обсъждат. Театърът представлява доста скромна сграда от периода Бидермайер, сгушена в голям двор, който  през лятото прилича на малка агора. Това всъщност го илюстрира доста добре: театърът приютява хората, които идват при нас. А вътре е проветриво, има плюш, уютно е и леко пищно – но по един много скромен начин.

От сезон 2023/2024 начело на театъра стана Ирис Лауфенберг. Какви са идеите по отношение на структурата и програмите, които новото ръководство иска да въведе в институцията?

Разполагаме с три сцени, като почти всяка вечер имаме представления и на трите. Билетите, които трябва да продадем, са голямо количество, а репертоарът е много сериозен – в момента имаме около 50 постановки, които събират огромна публика. Това автоматично създава естетическо и съдържателно разнообразие. Актьорите ни трябва да са десетобойци, които могат – и трябва да са готови – да правят много неща: от класика и съвременна драматургия на големите сцени до перформативни експерименти в по-малките зали. Експериментираме с всички видове естетически средства, като всички те внасят отвореност и саморефлексия.

Ирис Лауфенберг, нашият интендант, е постановъчен драматург, а ние, като екип от седем драматурзи, се нуждаем от отвореността и смелостта на трупата, за да не разчитаме на един основен формиращ режисьор, а да можем да работим с множество силни, но много различни режисьорски стилове. Актьорите трябва да бъдат много гъвкави и отдадени.

Мога да го илюстрирам по-добре с един пример: онази вечер имахме три представления едновременно, всички бяха разпродадени и по стечение на обстоятелствата завършиха по едно и също време. Това бяха „Това е само  краят на света“ от френския драматург Жан-Люк Лагарс, режисирана от Кристофер Рюпинг, който е един от най-интересните и търсени млади немски режисьори на голяма сцена, „P*rn“ – работа с млади хора на тема „порно“ на режисьора Лоренц Нолтинг, а на най-малката сцена „Грозното пате“ – вечер по приказки на Х. К. Андерсен на режисьора Бастиан Крафт с актьори от трупата и трима травестити от различни националности, живеещи в Берлин. След спектаклите фоайето беше пълно с много различни зрители – сивокоси господа седяха до колоритни фигури от нощния живот на Берлин, а между тях много млади хора и, разбира се, актьорите. Обикновено сме свидетели на подобно странно съжителство само в берлинското метро, но там хората не си говорят помежду си.

Кои са основните проекти и формати, които разработвате? С какъв тип теми или проблеми искате да ангажирате публиките си?

Участваме в много различни международни проекти, които не е задължително да имат резултат, който да бъде показан на сцена. Един такъв например цели трансформация на начина ни на работа и преминаването към по-устойчив стил; интернационализация на престижния ни фестивал за драматургия, който се провежда всеки юни и др. Всичко това ще отнеме години и едва сега започва. Гледаме на тези усилия по-скоро като на маратон, отколкото като на спринт, и също така мислим за дългосрочните ефекти, които ще окажат влияние в далечното бъдеще, когато нас вече няма да ни има.

Що се отнася до новите неща, които изпробваме в момента, бих искала да подчертая само едно от многото: в началото на сезона основахме нов отдел, сателит, който „обикаля“ около основната програма, така да се каже. Наричаме този отдел и неговата работа „Контекст“. Двама колеги разработват и курират допълнителна програма към представленията, която често е безплатна и се провежда преди или след спектаклите. Освен това в работно време те организират и специални събития за служителите – един вид образователни предложения. Идеята е да контекстуализираме съдържанието на дадената постановка и да я огледаме по-задълбочено,  а от друга страна, да дадем възможност на публиката и екипа на театъра да изразят мнението си. Всъщност хората искат не само да слушат, но и да дискутират, да обменят мнения. Програмата „Контекст“ вече има голям успех.

Какви са стратегиите ви за привличане на зрители? Имате ли специални формати за развитие на публики? 

Имаме голям отдел, наречен DTJung* (DT младеж). Звездичката в немския език обозначава, че се има предвид „всеки“ по отношение на полова идентичност. В този случай, грубо казано, искаме да привлечем всички, които се чувстват млади по душа. В DTJung* работят и театрални педагози, които предлагат образователни модули най-вече за ученици и младежи, но и за възрастни. Те ходят в училищата, предлагат уъркшопи и различни формати, които подготвят публиката преди представление, също така организират дискусии след спектаклите, водят клубове по актьорско майсторство и т.н.

От 70-те години на миналия век насам в Германия има голям опит в този вид работа. И в момента не можем да се оплачем от липса на зрители. В Берлин живеят около 4 милиона души и има много туристи. Да ги информираме и каним е постоянно предизвикателство за нашия отдел за комуникации, тъй като сега има толкова много различни канали – от класическите медии до социалните мрежи, като всяка целева група изглежда се нуждае от индивидуален подход.

Голямото предизвикателство остава отварянето на Deutsches Theater към т.нар. целеви групи на хора, които нямат привилегията на доброто  образование, премахването на елитарния образ на театъра, който ние се опитваме да развенчаем, но очевидно театърът като изкуство все още поддържа в съзнанието на някои хора.

Предефинирането на логото на DT отразява въпроса какво всъщност „Deutsch“ означава днес. Прилагателното Deutsches (немски) стои като своеобразно празно поле за попълване, в което може да бъде вписано всичко, тъй като Берлин е интернационален метрополис. В него се събират много култури, които живеят заедно от много време насам. Между другото, на портала на сградата на театъра все още може да се види старото лого от 50-те години на миналия век, любимо на мнозина, което беше емблема на институцията през целия период на ГДР. То не бива да изчезва тъй като този исторически период е част от идентичността на театъра, а също така все още и на някои негови служители.

През последните няколко години преживяваме обща социално-политическа криза – здравна, икономическа, мигрантска, екологична и т.н. Как тези кризи се отразиха на немското общество и по какъв начин според вас вашата институция отговаря на тези предизвикателства? По какъв начин те влияят на кураторската ви политика?

Настоящето винаги се просмуква в театъра. В нашите разбирания най-благородната ни задача е да предвидим или да усетим трусовете, които може би ни очакват. Според мен особено съвременните автори могат да изиграят важна роля в това отношение. DT винаги е бил авторски театър. Както вече казахме, имаме голям фестивал, посветен на съвременната драматургия, наречен „Autorentheatertage“ (Дни на драматурзите), имаме четирима студийни драматурзи, които са при нас за един сезон, за да работят заедно с трупата и драматурзите на театъра по конкретни свои проекти. Експериментираме с аудиоформати, писане за хора с увреждания и др.

Има голямо любопитство към много неща, за които да се пише. Голяма част от програмата ни, която включва около 30 премиери през този сезон и 20 премиери през следващия, се състои от съвременна драматургия. Лично аз смятам, че е важно да не сме дидактични, други правят това по-добре!, а да предлагаме различни гледни точки към темите, за да повишим собствената си толерантност към многозначността и също така да оставим пространство на чувствителността на сцената и да бъдем интересни от литературна гледна точка, защото литературата е това, което остава от театъра. Шилер е казал: „Отвъдният свят не плете венци за мимическото изкуство“ и по този начин подчертава ефимерния характер на театъра. А драматургът в мен казва, че в този смисъл всички ние сме само акушери на класиката на бъдещето, надявам се.

Възприемате ли театъра като политическо изкуство и ако да, по какъв начин? Каква роля може да играе то в съвременното общество?

Разбира се! Всяко публично говорене е политически акт. Не е ли това целият смисъл на сценичната треска, актьорът да почувства своята отговорност, когато излиза на сцената? Мисля, че има политически смисъл и на съдържателно ниво, който в най-добрия случай прави публиката съзнателна за някакви неща и я активизира. Освен това театърът генерира и енергия, която се предава от сцената надолу към залата. Това доказва, че хората, колкото и различни да са, могат да създадат нещо заедно, като се борят за него. Също така се поражда чувство на сплотеност, което се усеща в залата и във фоайетата, в бара и столовата преди и след представленията.

В идеалния случай вечерта в театъра има дълготраен ефект, разговаряте, може би дискутирате, стигате до общи прозрения или укрепвате собствените си убеждения. Според мен това важи и за самия творчески процес по време на репетициите и в ежедневния работен контекст. По този начин театърът представлява поле на демократичен опит, тренировъчна площадка за продуктивен дебат – това е може би най-ценното, което театърът може да бъде в момента.

Понастоящем сме свидетели на сериозни културни войни, възход на популизма, десни консерватизми, нарастващи национализми, ксенофобска или „национална“ реторика (особено срещу имигрантите, които се разглеждат като заплаха за идентичността и просперитета на нацията) в сърцето на Европа и по целия свят. Смятате ли, че театърът може да формулира някакъв вид съпротива или да допринесе за поддържането на прогресивния политически дневен ред?

Това е много голям въпрос… Позволете ми да отговоря с кратък анекдот. Миналото лято бях точно зад ъгъла (от ваша гледна точка), в Гърция. Тъй като съм роден в ГДР, в детството и младостта си съм бил много пъти в България, но никога в Гърция. И там видях едно представление в Епидавъра. В университета съм учила за античния театър, но оттогава не съм се замислял много за него. А тук, в Епидавъра, рязко разбрах как и защо театрите са били замислени като лечебни места в Древна Гърция. Те винаги са били строени до храма на Асклепий, който е бил нещо като ранна болница.

След като около 300 години тези храмове били използвани като клиники, гърците се замислили, че лечението на тялото може да не е достатъчно. Затова построили амфитеатри с хиляди места до своите храмове-клиники. Идеята била да се лекуват умовете на хората, да се лекува духът им и да се укрепват душите им с представления. Несъмнено 2500 години са дълъг период от време. И въпреки че нашите сгради изглеждат съвсем различно от амфитеатрите на древните гърци и със сигурност правим съвсем различни представления, аз съм убедена, че все още сме свързани с тази първоначална енергия. Тя е дълбоко вкоренена в нашето театрално ДНК.

Мира Тодорова е главен драматург на Народния театър, доктор по театрознание, критик и изследовател.