В началото на настоящия сезон разпространихте обръщение към зрителите на „Сфумато“, в което твърдите, че е време изкуството да бъде духовна опозиция на злото. Как смятате, че театърът може да влияе на общественото съзнание в кризисната ситуация, в която се намира България днес? По какъв начин „Сфумато“ се позиционира спрямо обществените процеси и дейността на останалите театри?

Много се радвам, че сте приели обръщението като нещо необходимо. С този текст искахме да изразим едно несъгласие, да посочим как то рикошира върху намерението ни за сезона и как се свързва с разбирането ни за предназначението на театъра. Изкуството трябва да си припомни, че неговото предназначение е да бъде духовна опозиция. Ние забравяме това негово призвание, негово предопределение. Контекстът притиска целия живот, включително и териториите за култура, за живи изкуства, и без да си даваме сметка, отстъпваме от същинското предназначение на това, с което се занимаваме и на което казваме, че сме посветили живота си. За да не бъде нашето изявление просто изказване на една абстрактна истина, сме се опитали да подчиним целия си следващ сезон върху това, което пронизва разликите и образува една ос, една тема, една болка, един хоризонт. Винаги за нас е много важно сезонът да е пронизан от нещо свързващо и да образува една цялост, която е пулсираща и дава отговор на контекста през рефлексията на съзнанието. Точно сега, точно тази година какво би трябвало да прави не театърът изобщо, а „Сфумато“, тъй като в крайна сметка това е нашата грижа.

Смятам, че съществуваме в лоши времена. Що се отнася до мястото на културата в обще-житието, наблюдаваме свиване не само в България, но и в световен мащаб, включително в Европа. Същинското пространство за култура, за живите изкуства, все повече и повече не просто се превръща в стока на сергията, в пазарен продукт. Изкуството вече не е същинска част от човешкия живот, а по-скоро допълващ елемент – нещо, без което можем. То се възприема като десерт, забавление или средство за разтуха. Мейнстрийм продукцията се движи в тази посока и ние трябва да се конфронтираме с това.

Публичното значение на театъра днес се определя от съвестта и мислите на тези, които го създават. Обобщения не могат да се правят, защото е ясно, че съществува нужда от индустрии за забавление. Забелязвам, че дори в документи за кандидатстване по проекти, думата „изкуство“ все по-рядко се използва. Става дума за творчески индустрии, които не са пряко наречени „индустрии за забавление“. В тази връзка „Сфумато“ се явява опозиция на подобна тенденция. За мен, това, в което е вярвал Брехт – че театърът може да накара зрителя да мисли и да промени живота, да промени обще-житието – в момента е поставено под въпрос. Нямаме илюзии, но пък си оставаме утописти и вярваме, че театърът може и да не може да промени цялото общество, но битката е вече за всеки отделен човек. Театърът може да променя зрителя и затова ние не казваме „публика“, а казваме „нашия зрител“. Ако театърът е направен наистина като изкуство, самото представление се довършва във възприятието на зрителя. То не e канон, който да внушава едно и също на всички зрители,  а се довършва в индивидуалното, интимното пространство на всеки. Ако гледаме на всеки човек като на свят в света, както казва Бердяев, тогава надеждата е, че в този свят може да се събуди гладът по изкуството, като от друг живот. Да се събуди съвестта, да се събуди индивидуална активност. Именно това е същинската цел на изкуството. Ако то и това не прави, ако успива зрителите като ги забавлява, тогава по-добре да си ходим.

Как „Сфумато“ успява да поддържа модела „отворена сцена“, като същевременно създава пространства за експерименти? Какви предизвикателства срещате и на какво бихте искали да дадете възможност за изява през новия сезон?

Искам да кажа няколко думи за нашия модел, който е по-скоро отворена система, отколкото отворена сцена. Отворени сцени има много – те са места, които приемат идеи, инициативи, спектакли и се грижат за тяхното разпространение, продуциране или продажба. При нас обаче подходът е различен. Още преди много години отворихме системата от чиста лаборатория и авторска стратегия, изградена от мен и Иван Добчев като основна програма. Продължаваме да поддържаме лабораторните формати, които и досега са най-важното в живота на „Сфумато“. Ателиетата, предхождащи всеки процес, както и инициативи като „Малък сезон“, където се срещаме със зрители, са същината на лабораторната ни дейност. Има нещо, което пронизва като изискване тези, които искат да работят в „Сфумато“. Това може да е определена тема. Например тази година темата на „Малък сезон“ беше „Изчезващият човек“, като тя вдъхнови над 50 опита и акции с участието на около 350 души. Ние селектирахме някои от тях за големия сезон.

Освен това имаме и паралелни програми, като „Театър на поезията“. Мисля, че никой друг български театър, а може би и в световен мащаб, не работи толкова активно с поезия. И тук не става дума за рецитали, а за спектакли върху поезия. Става дума да се открие драматургията на поемата или параболата, която образува авторовият монолог. Пример за това е спектакълът по поезията на Миряна Башева „Мислещите тръстики“, който се явява като неин монолог, изречен през двадесет усти, „духове“ на поетесата, създаващи усещането, че тя ни гледа някъде от петия етаж, когато минаваме по кръстовището под нейния прозорец.  Също така вече 10 години се играе  „Актьори срещу поети“, който е отворен пърформанс и непрекъснато привлича нови участници – млади поети и актьори, които се включват в този експеримент. Друг пример е вечерта на Иван Ланджев – „Иван Ланджев. За неизбежната случайност“. Това е спектакъл, изграден около неговата поезия, със сценография, с образ, със замисъл и с участието на самия поет и на още двама актьори.

Тази година това, което ни предстои като основна програма, е почти изцяло посветено на поезията. Да откриваш възможния театър в поезията е истинска лабораторна работа. Тя е много по-вдъхновяваща и дълбока за мен, отколкото да правиш пиеси с ясен сюжет – кой кого обича, къде отива, срещу кого се обръща. Сюжетният театър вече не ми казва нищо ново, не проблематизира и не анализира. Въпреки че може да има добри спектакли върху такава драматургия, ние търсим театрален език на теми, които ни тревожат, на нашите болки, тревоги и на въпроси, за които няма отговор. Колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам, че същинският път е да стигнеш до големия въпрос, а не да даваш отговори на въпроси, които дори не са зададени. Живеем във време на готови отговори на незададени въпроси и затова ние сме опозиция на тази тенденция.

Що се отнася до нашето справяне с „отварянето“ на пространството, ние имаме над 30 живи продукции, към които всяка година прибавяме 7-8 нови. С голяма мъка сваляме от сценичното пространство живи неща, защото идват нови. Ние сме като „дядовата ръкавичка“ и пространствата са ни малки. С голяма болка се разделяме с някои от нещата, а други поддържаме с години – като спектаклите върху Радичков и Достоевски, за да ги има живи на нашата сцена. Хубавото е, че има любопитство към тях. Голямото ни предизвикателство е свързано с нашия статут на лаборатория – нямаме щатна трупа, защото не сме искали да имаме. Събираме екипа за всеки проект през ателиетата, които не са кастинги, а са квалификация, откриване на поетиката, на езика, на закона, по който се живее. Появяват се много интересни опити от участниците, провокирани от мен и Иван Добчев, или изобщо от човека, който води ателието. Трудността идва, когато започнем да правим програма за месеца. Въпреки че работим с около 200 актьори на сезон, е изключително трудно да координираме графиците им. Цялото наше желание да се поддържа нормален ритъм на програмиране е почти невъзможно. Програмирането на репетиции и представления е сложен процес, защото сме на опашката след всичките щатни трупи. И въпреки това успяваме. Чувството за смисъл ни движи. Знам, че зрителите, актьорите, екипите идват тук заради начина, по който се работи, заради процесите и какво се случва в тях.

Имате сериозен фокус върху младите артисти. Около шест спектакъла, представени на фестивала „Малък сезон“ 2024, влизат в основната програма, което показва голямо доверие към младите творци. Виждате ли „Сфумато“ като пространство за откриване и развитие на млади артисти?

Концепцията ни за работа с младите творци се разширява непрекъснато.  И то предимно през ателиетата, в които участват много млади хора, които правят наистина интересни неща. Много от тях не са наши студенти – често ги виждаме за първи път именно в ателиетата. Там условието е те да присъстват през целия процес, а не да идват за ден-два. Провокираме ги с текстове, имаме консултанти и разглеждаме фактологичен и визуален материал, който вдъхновява работата им. Постепенно те навлизат в процеса и развиват своята вътрешна свобода – нещо, което ние се стремим да провокираме, за да направят опит върху конкретната тема. Всичко това дава своите резултати. Ателиетата са едното пространство, където младите имат вътрешната свобода да опитват, да експериментират и да бъдат включени в някой от следващите проекти в основните програми. Аз бих правила до края на живота си само ателиета, но не може, трябва да има и спектакли, трябва да има и разпространение. Всичките ни ателиета са отворени за всеки, който иска да дойде да види какво правим.

Другият важен формат е „Малък сезон“, който съществува вече повече от 20 години. Това е единственият фестивал за най-младите творци от всички изкуства, който няма предварителна селекция и позволява да се покаже всичко, което иска да бъде видяно. Ние сме членове на Съюза на театрите на Европа UTE. През годините фестивалът стана и международен, като получава подкрепа по Културния календар на Столичната община. Комисия наблюдава всички представления и номинира тези, които най-много се вписват в програмата на нашия театър, интересни са като постижения, представят нови имена. Номинираните проекти получават цяла есен за довършване, доработване и ситуираме репетиции, отделят се бюджети за декор, костюми и хонорари за екипите. Така есенният период на новия сезон е зает с премиери на номинираните от „Малкия сезон“ представления, които преминават към основната ни програма. Именно така се появяват нови имена, нови екипи и нови заглавия.

През тази година имаме няколко много интересни премиери. Например променадният пърформанс „Внимание, паднал ангел“, където публиката вижда ангел, заклещен в мазето на „Сфумато“, а след това влиза в Зала Underground, където гледа „Пейзаж“ от Харолд Пинтър. В края на септември имаше премиера на танцовия спектакъл  „Чертеж на съня“. Но това не е танцов спектакъл в буквалния смисъл, а през езика на тялото се представя едно много интересно театрално мислене на две млади артистки. Захранен е от текстовете на Юнг за сънищата. Изпълнителките представят едно откровение, което в продължение на една година са откривали през езика на телата. Това е нещо, което трябва да се гледа. Следващата премиера е на спектакъла „За явленията и съществуванията“ по Д. Хармс с режисьор Ростислав Георгиев и млад екип от наскоро завършили актьори. Целият абсурд на Хармс, наивен, умен, смешен и изненадващ, е облечен в театрална форма, която радва. Както казваше Леон Даниел – „празник на ума“, ето това са направили тези млади творци. Сигурна съм, че това ще е едно от събитията на сезона и надявам се не само за „Сфумато“. През ноември на голяма сцена ще представим „Митове за крал Макбет“ на младия режисьор Дарин Чавдаров, който изследва темата за произхода на злото в човека.

Имаме още една писта, по която младите навлизат в битието на театъра. Става дума за авторите. Пример за това са постановки като „#антитъга“ от Стефан Иванов, „Свлачище“ на Васил Балев и през януари предстои премиерата на новата пиеса на Петър Маринков – „Последна нощ“. В бъдеще ще продължим да работим и с български автори, защото за нас е важно да даваме възможност на младите драматурзи да се развиват и да навлизат в театралното пространство.

Основната програма за новия сезон е базирана на поезията на Цочо Бояджиев, който е енциклопедична фигура. Искаме да открием театъра в неговите поеми върху теми, заради които само духовната личност може да застане срещу тъгата си, срещу меланхолията си и да каже, че това е горчиво познание. Не е страшно да изпитваш страдание, защото който трупа познание, трупа и печал. Ето на такива духовни измерения, които се случват с човека, ще обърнем внимание. Иван Добчев ще започне проект върху Ани Илков и неговата поезия – „Похищението на България“.

Действително през новия сезон основната програма на „Сфумато“ е с фокус върху проза и поезия.  Защо смятате, че именно сега е най-подходящото време за поезия и как тя може да даде отговор на съвременните предизвикателства?

Това е нашата вътрешна опозиция на онова, което контекстът ни причинява – нещо, което се случва независимо от нашата воля и дори въпреки нашата съпротива. Този контекст води до вътрешни усещания за усядане, изтощение, отпускане на ръце, загуба на чувството за смисъл. Но това, което може да събуди човека за живот – не тялото, а духа, душата и личността – е най-вече поезията. Както казва Бродски, поезията е ускорител на съзнанието. Тя не е просто мерена реч. Поезията е като крик, който повдига глада на човека за по-високо живеене. И това не е абстрактно живеене – поезията намира коридора към реалността и го превръща в плът, в истина. Това, което поезията изрича, престава да бъде само преживяване на поета – то става достояние на всеки, който го чете и го преживява. Поезията пречиства. Според мен човек има нужда от пречистване, особено в това тежко време. Дори тъгата има своето място – съществува понятието „светла тъга“, което е висше духовно преживяване, израз на духовна сила.

Включването на нови български драматурзи като Стефан Иванов и Васил Балев, както и новата пиеса на Петър Маринков, за която споменахте, е важна част от програмата. С какво смятате, че „Сфумато“ допринася за развитието на новите драматургични гласове в България?

Въпросът не е само в това да поставяме пиеси, а в това как включваме авторите в процеса. Тоест, как те навлизат в театралния процес – говоря за всички наши автори като Стефан Иванов и Васил Балев, както и за последните няколко български заглавия, които сме включили в репертоара. Те присъстват на всички репетиции и дискусиите са  между автора, режисьора и актьорите. Лабораторията на процеса е непрекъсната, и това, според мен, е от съществено значение. Процесът на работа всъщност се превръща в ателие за самия автор. В рамките на този процес той има възможността да промени текст, да пренареди сцените, да предложи по-точни формулировки или дори да даде режисьорски идеи. Авторите се превръщат в драматурзи вътре в театъра, докато се репетира, докато се правят техните текстове. Така ги „имплантираме“ в дишането на театъра, в самия творчески процес. Разговорите и дебатите с тях, както и срещите с публиката, правят авторите част от екип. Когато се работи по техен текст, те стават неразделна част не само от творческия процес, но и от екипа, който се грижи за съдбата на представлението. Тези предвидени срещи с публиката помагат на авторите да станат част от нас, а ние ставаме част от тях. Това не е обикновен случай, при който текстовете се пишат отделно, а театърът просто ги поставя. След това идват и следващите етапи – в кои фестивали могат да участват тези нови представления, как да се разпространят, каква публика да привлечем, откъде да я намерим и коя е най-подходящата за конкретната пиеса. Тази грижа за живота на представленията, свързани с нови текстове от млади български драматурзи, е от най-важните неща в „Сфумато“. Студентите също присъстват на репетиции, често идват на спектаклите и ги гледат по няколко пъти.

През този сезон „Сфумато“ ще участва във фестивали в Румъния, Хърватия, Гърция и др., както и ще има размяна на ателиета между „Сфумато“ и Националния театър в Порто, Португалия, и Театър „Фатал“ в Стокхолм, Швеция. Какви са целите на тези международни колаборации? Бихте ли ни разказали малко повече за участниците, които ще се включат в тези международни проекти?

Участието ни в Клуж, Солун и Риека е ключово, тъй като това са престижни международни фестивали. Там ще участваме с Бекетовите програми. Представихме „О, щастливи дни“ в Клуж, а сега през ноември ще участваме с „Последната лента. Не аз“. Към това са любопитни и това искат. Също така имаме уговорка преди края на годината да представим там „Платонoff“.Това представление върху най-ранната пиеса на Чехов предизвика интерес не само в Риека, но и във Франция – френски театрали ще дойдат да го гледат, за да обсъдим възможности за по-нататъшно сътрудничество. Размяната на ателиета между „Сфумато“ и театъра в Швеция – това е театърът на Стриндберг. Екипът, с който ще се разменяме, участваше на „Малък сезон“ със Сара Кейн, като проведоха театрално изследване в духа на Арто. От Стокхолм ще дойдат да направят ателие с български актьори, а другата година ще отидем ние и ще направим ателие с шведски актьори. По този начин лабораторията излиза от рамките на нашата вътрешна лаборатория. По същия начин планираме размяна на ателиета с Националния театър в Порто, където също ще работим с техни актьори и студенти, а техният режисьор и директор ще дойдат тук да проведат ателие с български актьори. Подобен тип неща не са често случващи се. Театрални лаборатории в Европа почти не останаха. Последната значима лаборатория беше в Понтедера, Италия, водена от ученици на Гротовски. Но този център се разпадна, фалира по време на пандемията. Това, че „Сфумато“ продължава да съществува като лаборатория, е изключително важно за нас. В същото време сме и продуцентски център с постоянна публика и всяка вечер имаме своите акции. Затова толкова много настояваме да реконструираме пространството и „Сфумато“ да стане Европейски център за театрално новаторство с всичко технологично, което е необходимо за 21. век. Не се изкушаваме да влезем в мейнстрийма, да се откажем от лабораторията, за да имаме представления, които пълнят залата. Ние имаме млада и вярна публика, която оценява нашата работа и подкрепя нашата методика. За нас това беше не просто единственият възможен начин да продължи животът на „Сфумато“, а единственият начин да отворим системата към младите, като запазим лабораторията. Работим, защото сме убедени, че това, което правим, има смисъл. Когато виждаме, че не сме сами в нашата мисия и се присъедини поглед, който цени, това ни дава кураж.

Маргарита Младенова е режисьор, преподавател в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и съосновател заедно с Иван Добчев на Театрална работилница „Сфумато”, чийто директор е от 1989 г. Създала е над 150 постановки за драматичен театър, телевизия и опера.  Заедно с режисьора Иван Добчев са водили над 40 ателиета в „Сфумато“ и на фестивали в България, а от 2006 г. провеждат и международни ателиета. Носителка е на всички национални награди за театър за над 20 свои постановки. Нейна представления са гостували на редица международни фестивали и сцени, където също са отличавани.

 Анита Ангелова завършва театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Автор е на публикации в специализирани издания и е драматург на Театър „Българска армия“.