Пламен Харманджиев коментира акценти от водещото лятно събития в света на танца – 41-ото издание на международния фестивал „Импулстанц“ във Виена.
Четиридесет години са дълъг период от време. А в света на съвременните изпълнителски изкуства могат да бъдат несвършваща епоха. От четиридесет години насам един фестивал с несравнима притегателна сила превръща Виена в центъра на световния съвременен танц. „Импулстанц“, все още под ръководството на съоснователя си Карл Регенсбургер, отказва да се превърне в канон. От млади и непознати артисти до икони на световната сцена, вече четири десетилетия той продължава да провокира и сблъсква в програмата си противоположни разбирания за това какво може да бъде танцът. Тазгодишното му, 41-о поред издание, включи между 11 юли и 11 август 150 представления, прожекции и представяния на книги, 51 спектакъла на 47 танцови компании от Австрия, Европа и света – те създават един паралелен свят, който се разгръща по сцените, улиците, музеите и галериите на града. Пред имперските си декори Виена танцува в 268 ателиета за професионалисти и любители, наслаждава се на ежедневни партита и концерти, включително закриването на фестивала във вътрешния двор на кметството, част от което бе и концерт на Иво Димчев – артист, свързан от години с фестивала и негов редовен гост. Розовите велосипеди за гостите на фестивала напомнят, че в рамките на един месец градът се превръща в дом на стотици международни артисти, които живеят с него. Прекалено лесно е да се изгубиш в огромния избор от първокласни събития, а този текст отразява фрагменти от моя път през някои от тях, които успяха да оставят трайно впечатление в мен.
В „3S“ световноизвестният белгийски хореограф с марокански корени Сиди Ларби Шеркауи представя в три сола спектакъл, създаден по време на пандемията, което става ясно дори без да прочетем програмния текст. Трите различни фрагмента са свързани в пропитата от самота атмосфера на един предапокалиптичен свят, в който танцьорите Кацутоми (Тцуки) Коцуки, Жан Мишел Синестера и Кристина Гуйеб се движат из истории, разказани чрез танц, жива музика, прожекции и текст, свързвайки държавите, в които са родени. Видеофрагментите от ядрени тестове създават усещането, че гледаме архивни документи отпреди настъпването на катастрофата. Коцуки разказва история, разгръщаща се между писането на прощално писмо преди изразеното през повтарящи се турбулентни движения самоубийство. То е последвано от документални кадри от призрачния японски град Фукушима, а изпълнителят завършва солото си в антирадиационен костюм. Синестра обвързва войната между бунтовниците от ФАРК и правителствените сили в родината си Колумбия с гражданската война в Сирия в един по-скоро хаотичен разказ за насилие и оцеляване по време на военна операция. Краят все пак ни предоставя една по-оптимистична и естетизирана поетичност в солото на Гуйеб, което успява да ни грабне със силното ѝ присъствие и с поемата на младата австралийска аборигенска поетеса Алис Йитър, която прозвучава на запис в различни моменти и говори за борбата ѝ като екоактивист. Макар нерядко красив и интересен в опита си да изрази тези трудни усещания, споделяни от много от нас преди няколко години, „3S“ не успява да излезе от ролята си на архивен документ от пандемичното време, а хаотичната му драматургия е огледало на чувството за изгубеност, което го олицетворяваше.
Ако обаче сме готови да се изгубим доброволно в един сценичен хаос, то можем да станем свидетели на опасната реакция между театър, танц, музика и воуг в „(M)imosa“ – спектакъл, с който Тражал Харел, Сесилия Банголеа, Франсоа Шино и Марлене Монтейро Фреитас взривиха виенския театър „Одеон“ (спектакълът бе представен на One Dance Week в Пловдив през 2015 г. и е повторно поканен на „Импулстанц“ след първото му гостуване през 2011 г. вече като „класика на съвременния танц“ – бел. ред.). В рамките на три часа четиримата изпълнители размиват почти всички рамки на театралния спектакъл и прескачат с наелектризиращо удоволствие исторически и жанрови граници в един опияняващ дионисиев празник. Движенчески фрагменти, лични истории, воуг, диво парти, пантомима, концерт и диалог с публиката са поднесени с автентичен хумор и чаровна себеирония. Това е спектакъл, който е преди всичко любовно писмо, отправено към сцената. В него великолепните изпълнители създават ситуация, следваща само и единствено собствената си перформативна логика, в която могат многократно да вземат решение кога да дадат всичко от себе си и кога да се отдръпнат отстрани, откъдето небрежно продължават да следят колегите си или се подготвят за следващото си условно излизане. Привилегия, предоставена и на зрителите, които са освободени от нуждата да търсят и разчитат многобройните подводни течения, които движат случващото се, и вместо това могат да потърсят своя път из това грандиозно събитие, което си заслужава да бъде видяно.
Изглежда, че древногръцката митология, представена през призмата на дисфункционално семейство, се очертава като една от темите на 2024 г. От сериала на Нетфликс „Хаос“ до „Infamous Offspring“ на легендарната танцова компания „Ултима Вез“ и нейния създател, белгийския хореограф Вим Вандекейбус, образите на олимпийските богове са осъвременени чрез психологически семейни връзки, които така поднесени изглеждат повече от абсурдни. Макар и да успява да представи мита по нов и по-достъпен начин, текстът на поетесата Фиона Бенсон, написан специално за спектакъла и нейна първа работа за сцена, често остава в рамките на битова драма и търси въздействието си в прекалено патетични сблъсъци между персонажите. Срещу него обаче застават виртуозните изпълнители на „Ултима Вез“, които са достатъчно впечатляващи, за да ни накарат да забравим всички слабости на драматургията. Сценичната среда с два огромни екрана, от които Зевс и Хера се появяват на запис в брачното си нещастие заедно с фламенко артиста Израел Галван в ролята на слепия прорицател Тирезий, комуникиращ чрез ритмични движения с изпълнителите на сцената, напомня на декор от фантастична дистопия, която би могла да се развива и в близкото бъдеще. В нея ставаме свидетели на сблъсъци, насилие, омраза, любов, ревност и интимност, изразени чрез типичния стил на „Ултима Вез“, който черпи от различни форми и техники на танца – от класически до съвременен. Обединява ги в нов език, който танцьорите владеят до съвършенство. Летящи по сцената като фурии, те приковават цялото внимание върху себе си. Едно гледане просто не е достатъчно да проследиш всеки един от тях. Ако търсите лек нов прочит на античната митология, то може би сериалът на Нетфликс е достатъчен, но ако искате да гледате впечатляващ танц, то тогава едва ли бихте сгрешили с този спектакъл.
В пълен контраст на динамиката в „Infamous Offspring“, Корейската национална компания за съвременен танц ни кани в медитативния и поетичен поток на енергии „Jungle“ („Джунгла“). Сцената е покрита от дълбока мъгла, в която плавно се появяват и скриват движещи се в кръг сенки. Флуидните им движения нямат ясно начало и край, а следват бавно променящите се енергии на отделните изпълнители и групата. Фокусът постоянно се мести между индивидуални сола и движението на ансамбъла. Художественото осветление е ключово за спектакъла като задава и променя емоционалната атмосфера, а непрестанната игра на светлина и сянка създава усещането за един мистичен свят, който се разкрива и отново се отдръпва от нас тъкмо когато сме започнали да разпознаваме неговите кодове. След обрат в осветлението, което вече смесва сянката с цветове върху бял екран зад изпълнителите и напомня на почерка на режисьора Робърт Уилсън (гост на миналогодишното издание на „Импулстанц“ в сътрудничество с Лусинда Чайлдс), спектакълът прави обрат към групово движение на ансамбъла, изградено върху ескалиращ конфликт. Новонамерената експресивна енергия на това различно колективно тяло напомня на групов ритуал и макар по-конвенционален от зададените в началото принципи, остава впечатляващ за гледане. „Jungle“ показва, че компанията на Корейския съвременен танц има да предложи много повече от добре подготвени изпълнители. Сливането на красивата поетичност на сценичния свят с автентични съвременни движенчески търсения и форми го прави един от моите фаворити на тазгодишното издание.
Темата за формите и подходите към архивирането на танцовото изкуство се обособява като все по-ключова в рефлексията на артистите и институциите, които го създават. В първия си самостоятелен спектакъл „Unfolding an Archive“ („Разгръщане на архива“ ) Зоуи Демустие, млада изпълнителка от компанията „Ултима Вез“, решава да се сблъска с темата за архива не като тяло на исторически натрупвания, а като интроспективно търсене на следите, които някои от световните военни конфликти са оставили в нейното тяло и начините, по които са променили живота ѝ. Спектакълът започва със запис на разговор между нея и баща ѝ, който е дългогодишен военен фотограф, прекарал дълги периоди от ранното ѝ детство в документиране на конфликтни зони по цял свят. Демустие разпръсква фин бял прах по пода, с който създава отделни възли по него, свързани с линии към голям център в средата на сцената. Тази карта ще представлява места и моменти, отключващи различни спомени в нея, представени чрез специфичен движенчески език, обвързан с дадена позиция на сцената и подсилен от манипулирани документални звуци, най-често от медийното отразяване на даден конфликт. В хода на спектакъла линиите на картата от бял прах се заличават, а изпълнителката търси нови начини да миксира звуците и движенията, като свързва отделните моменти в различни комбинации. Всички те се размиват в центъра, където тя преминава през различни части от отделните си кратки сола в какофонията на миксираните звуци. Този подход бързо се изчерпва, а разговорът с бащата в началото предполага, че архивът може да бъде още по-богат. Все пак това интимно свързване на личната история и тъга по липсващия баща с медийния архив на неспирно разрушение и смърт по света и тяхното преживяване през собственото тяло са един интересен експеримент.
През 1974 г. немският концептуален артист Йозеф Бойс пристига със самолет в Ню Йорк. Посрещнат е от двама асистенти, които го обвиват в животинска козина, качват го в линейка и го откарват до галерията „Рене Блок“, където в три последователни дни той ще прекара по осем часа на ден, заключен в клетка с див койот. „I Like America and America Likes Me“ („Харесвам Америка и Америка ме харесва“) изследва накърнената връзка на съвременния човек с дивата природа и прави препратки към личната история на Бойс. Документален запис от пърформънса върви на телевизор докато влизаме в пространството на „SPOTSHOTBEUYS“. Австрийската хореографка и изпълнителка Силке Грабингер-СИЛК носи дълга руса перука и свободна ленена рокля, до нея лежи куче-робот на американската компания „Бостън Дайнамикс“. Усещането, когато роботът се събуди и се изправи с неочаквани лекота и координация на фона на проверяващата пулса си СИЛК, е смесица между ентусиазъм и дискомфорт. Те започват дуото си с йога движения, които са последвани от вървене в права линия, изпълнявани от двамата с обезпокоителна лекота. Какво става в „черната кутия“ на машината? Какви процеси се случват в нея в реално време? Какво мисли компютърът? Ами човекът? Дали се страхуваме повече от камерите на робота, срещащи погледа ни, или от очите на СИЛК? И все пак таим надежда за топлина, прикрита зад „сензорите“ на себеподобния. Двамата започват да се движат свободно в пространството, като създават моменти на кратки конфликти, в които се борят за него. Роботът издава механични звуци, а тя диша учестено. Човекът, ръководещ робота, се появява с дистанционното на сцената и разбива илюзията, че той е способен на самостоятелни решения в този спектакъл, но и ни остава чудещи се за техните граници и за автономията на самия артист в ситуацията. Роботът бива изключен и батерията му сменена, докато СИЛК лежи около и върху него, провокирайки мисли около връзките в един свят, дефиниран от технологията и все по-съзнателен за присъствието на постчовешки участници в него. Когато роботът отново се пробужда, вече наблюдаваме себе си през неговия поглед, предаван на живо от телевизор. Макар към края спектакълът да започва да изглежда все повече като ситуация, в която човекът-изпълнител демонстрира силата си върху обезвластения предмет и демонстрира възможностите му в удоволствие от собственото надмощие, то в тази среща има нещо дълбоко поетично зад привидната ѝ студенина. Нейните качества са много отвъд просто едно заиграване с естетиката на сериал като „Черно огледало“ и преживяването ѝ е горещо препоръчително.
Пламен Харманджиев завършва театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и следва в магистърската програма по театрознание, кинознание и медийни науки на Виенския университет.
