Какъв беше твоят личен път през сценичните изкуства и кое те насочи към толкова специфична ниша като работата с деца? 

Това, което ме тласна към театъра, беше, от една страна, липсата на ясна идея с какво точно искам да се занимавам, а от друга – желанието да уча нещо коренно различно от това, което са ми преподавали 12 години в училище. Така някак естествено попаднах в театралната среда. Реших, че е изключително любопитно и създава възможности за срещи с много хора. А аз съм силно социален човек, с дълбок интерес към човешката природа.

Казах си: „Това е моето място! Ще пътувам, ще имам поле за изява, ще играя“. Дотогава водех свое авторско предаване в радиото, но театърът ми се стори една нова, по-голяма трибуна, чрез която да изразявам себе си.

Когато започвах обаче, дори не знаех какво е етюд. Родена съм в Сандански, а там няма професионален театър – само гостуващи постановки, които не бяха нещо впечатляващо. Но щом осъзнах колко силно ме влече това изкуство, започнах самостоятелно да се ограмотявам – да се подготвям, да чета пиеси. Първият проект, в който участвах, беше куклено представление. Там рязко открих света на куклите и се запалих истински.

Продължих да следвам любопитството си към човешките истории. Преди години се срещнах с режисьора Елена Панайотова, която създаваше проект, свързващ театъра с антропологията. Започнахме да изследваме бита на хората в село Широка лъка, за да разкажем техните истории. По време на теренната ни работа там се срещнахме с деца, лишени от родителска грижа. Така попаднах в пилотния екип, с който създадохме Лятната театрална академия в Широка лъка – инициатива, която продължи цели 15 години.

Именно там успях да развия сетивата си и усета си към детската душевност. Тогава се събуди интересът ми към децата – по онова време самата аз все още нямах свои. Видях, че това е един необятен свят, неизчерпаем извор. Вече играех професионално, като гост-актьор в Шуменския театър и беше съвсем естествено да насоча енергията си към работата с деца – и то не само от социални институции, а изобщо.

Как от работата с отделни групи деца се стигна до идеята да създадете своя организация и каква е основната мисия, зад която заставате?

Фондация „Пространства“ е организация, която работи на пресечната точка между театъра, образованието и общността. Създаваме пространства за творчество, учене и среща за деца, млади хора и възрастни. Работим чрез театрални и артистични практики, образователни програми, творчески резиденции и проекти, които насърчават личното развитие, активното участие и свързването между хората. За нас изкуството не е само краен продукт, а начин да разбираме себе си, другия и света около нас. 

Каква стои зад проекта „Театър в училище“? Защо решихте да пренесете театъра в училище, а не да водите учениците на театър?

„Театър в училище“ е една от концепциите, чрез които Фондация „Пространства“ работи за по-жива и човешка образователна среда. Създадохме я с убеждението, че театърът има място в училище не само като изкуство, а като начин децата да се учат да общуват, да мислят критично, да разбират емоциите си и да намират своя собствен глас. В заниманията не търсим „правилното“ изпълнение. Даваме на децата пространство да експериментират, да грешат, да измислят и да бъдат чути. За нас най-ценният резултат не е детето да стане актьор, а да излезе от театралното занимание малко по-уверено, по-любопитно и по-свободно да бъде себе си. Ние не сме театрална школа, не подготвяме децата за НАТФИЗ – подготвяме ги за живота.

Работата с деца с по-специфичен житейски опит е изключително деликатна. Как самата ти стигна до нужната експертиза?

Тогава ги наричахме „деца в риск“, но аз за себе си установих, че всяко дете по някакъв начин е уязвимо. Пътят, по който израства, много зависи от това в каква ситуация попада, в каква среда и в какво семейство се формира.

Работила съм с деца със специални образователни потребности, с деца, които растат без родителска грижа, с деца с преживени тежки ситуации и травматичен опит, както и с деца с много различен житейски опит. Но в работата си ние по-скоро търсехме да видим детето като дете, а не неговата житейска ситуация. Всяко дете носи със себе си своя история, своето въображение, има какво да разкаже и има нужда да бъде чуто. Именно театърът създава такава специфична среда, в която детето може да експериментира и да намери свой начин да се изрази.

Ние в никакъв случай не сме специалисти, които работят терапевтично с травмата. Това не е нашата роля. Нашата задача е по-скоро да дадем на детето усещането, че то е значимо, че е личност и че неговата история не определя границите на това, което може да бъде. 

Кой ви съпътстваше в навлизането в тази материя и трупането на опит? 

Аз не бях сама в този път, а и театърът като цяло е комплексно и екипно изкуство. В навлизането ми на професионалната сцена постоянно бях съпътствана и придружавана от мои колеги.

Ние всички тогава попаднахме в нова ситуация, нова за нас реалност, която трябваше да преоткриваме. Правихме регулярни супервизии, в които се срещахме с психолози и психодраматисти и им споделяхме опита си. Те, от своя страна, ни показваха как да изградим свои защити от такива уязвими деца, как да сме сигурни в това, че отиваме да правим изкуство с тях, а не да ги осиновяваме. Това беше много тежък период – ние бяхме наистина младежи на по 20–21 години.

Това си беше дълъг път на съзряване, с „проба-грешка“ понякога, но винаги ползвайки методи и подходи от психодрамата, плейбек театъра и помощта на нашите супервизори, които ни съпътстваха в тези процеси. Там някъде изградих сетива да мога да виждам отвъд физическото дете – по-скоро да станем едни „археолози“ на техните души и интереси. Това безспорно много помогна да изградим тази опитност и тази програма – в колаборация с психолози, педагози и вече от наша страна – артистичната част.

Как всъщност изграждате връзката с децата по време на самите занимания?

Трябва да бъдеш изключително любопитен към детето. Трябва наистина да слезеш на нивото му, да го погледнеш – колкото и клиширано да звучи – през неговия поглед, през неговите очи. Много е важно то да не те разпознава като: „О, този е поредният, който знае повече от мен.“ Напротив, матрична е системата на общуването с децата. То е изключителното, то трябва да е поставено на пиедестал.

Понякога виждам сред децата, които са привикнали да бъдат „отличници“, нещо, което бих нарекла метафорично „увреждане“ – силен стремеж да не сбъркат, да се справят правилно и постоянно да отговарят на очакванията на възрастните. По някакъв начин те трябва да запазят своята автентична природа. Можем да ги култивираме, можем да слагаме рамки, но едно дете трябва да има това поле за изява и свобода. Задължително детето трябва да се чувства добре там, да има своето пространство, да може да бъде чуто, да може да сподели какво мисли, независимо от оценката за „грешно“ или „правилно“.

Тогава се поражда истинският диалог. Тогава може да стане тази химия. Обаче ти трябва да забравиш своите години и своята опитност. Ти можеш да я ползваш само дотолкова, че да помогнеш на себе си в трудна ситуация спрямо дадено дете. И пак не е сигурно дали правиш правилния ход, понеже всеки гледа през своята перспектива.

Подрастващото дете наистина е притиснато от системи, изисквания и наложени норми. На по-късен етап именно поради това се отключва бунтът. И то има нужда от такова място, в което да може да се почувства свободно и да изрази себе си. Затова, в контекста на разразилата се напоследък дискусия за проблемите на подрастващите у нас, трябва да кажа, че когато едно общество оставя младите хора без достатъчно места за среща, творчество, разговор и смислено прекарване на времето, то пропуска много важна възможност – да предотвратява проблемите, преди те да възникнат. Превенцията не започва тогава, когато вече има конфликт, агресия или усещане за изолация. Тя започва много по-рано – със създаването на среда, в която младия човек има с кого да разговаря, има място, към което да принадлежи, и има безопасен начин да изразява гнева, несигурността, различието си чрез преживяване.

Театърът може да бъде точно такава превантивна среда. Затова вярвам, че инвестицията в такива пространства е инвестиция в превенция. Защото когато дадем на младия човек място, в което да бъде видян, чут и приет, ние му даваме алтернатива – на изолацията, на агресията, на усещането, че няма къде да отиде и с кого да говори. Понякога това е разликата между проблем, който тепърва ще възникне, и проблем, който никога няма да се случи. 

Откъде започва процесът при една нова група и как децата се превръщат в съавтори?

В нашите занимания по-скоро няма предварителна готова програма. Понякога процесът тръгва спонтанно. Някое дете влиза с дадена тема и ние адаптираме игри спрямо това – театрални игри, в които да разчоплим темата. На по-късен етап по този начин се поражда и самата драматургия: „Какво би казал ти от името на този герой?“.

Винаги тръгвам от нуждите в самата група, диагностицирам я и после виждам с какво най-много мога да ѝ бъда полезна. Независимо дали става въпрос за екип в някаква съвсем друга сфера, с който правим нещо под формата на тиймбилдинг, дали са децата от „Театър в училище“ – в първите седмици имаме дискусии за това кой какво е прочел, кой от какво се вълнува. Започваме да философстваме около дадена тема, обединяваме се около даден въпрос и започваме да правим проучване около него.

Ако децата предпочитат повече да се изразяват с тяло, тогава правим повече движенчески театър и други съвременни театрални форми. Ако са много обременени и имат някакъв проблем, тогава използваме в началото нашата голяма 2D кукла. Така куклата се превръща в посредник – детето създава чрез нея свой персонаж и постепенно намира свой начин да се изрази. След като премине етапа на израстване, то вече може и без кукла да излезе и да се заяви. На следващ етап преценяваме дали ще пишем сценарий, дали ще направим работилници по изработка на костюми и т.н.

Самите деца също ни дават заявка. В повечето случаи, в които сме се опитвали с готова драматургия да им кажем какво ще правят, не се е получавало. Те винаги се насочват към темите, които ги вълнуват. Имахме едно представление – „НИЕ“, което децата създадоха на база на техни истории от първата до дванайсетата им година. Бяхме се вдъхновили от „Бяла приказка“ на Валери Петров и тя стана „Споделена приказка“ – темата за приятелството е в основата, но вътре се прокарва тяхната житейска история. Спектакълът „Птича земя“ например се роди от една дискусия за това дали черното е задължително лошо и бялото задължително добро – какво ще стане, ако се смесят, и дали не носи всеки бялото и черното в себе си.

На кой етап включваш екипа – сценографи, хореографи, психолози?

В началото имаме единствено посока, дотолкова, че да знаем дали ще направим нещо съвсем ново или ще доразвием нещо, което сме правили преди. Не включваме целия екип още от самото начало, защото при нас няма предварително зададена програма, която да бъде изпълнена. Първо се срещаме с групата, наблюдаваме какви са децата, как общуват помежду си, какво ги провокира и от какво имат нужда. След това, в зависимост от посоката, която се появява в процеса, включваме конкретни специалисти – сценограф, хореограф, музикант, психолог или друг професионалист. Така екипът се формира органично около проекта, а не обратно. 

Каква е обичайната времева рамка на един такъв проект и по какъв начин поддържате ангажираността и мотивацията на децата за толкова продължителен период? 

Процесът по създаване на концепцията продължава около 9 месеца и това е същността на работата ни – този процес. То е символично като износването на едно дете. След това ни трябват поне още 3 месеца, в които децата да изградят образите и, ако има хляб в темата, да развием драматургията и да вдигнем проекта на професионално ниво.

Успяваме да задържим децата. И тази година дори по-големите ще трябва да ги изнесем в нова група, защото тя се разрасна. Ние работим и със смесени групи. По-големите помагат на по-малките да действат. Става много приятна и хубава симбиоза. Единствено логистиката е нечовешка – с графика на родителите и с ангажираността на децата. Но все повече самите родители гледат на нас като на силно и значимо присъствие в техния живот. Най-хубавото е, че има доверие и съдействие.

Как намирате баланса между образователния, творческия и терапевтичния елемент? Кой от тях е водещ?

За мен водещ е творческият елемент. Вярвам, че когато дадем на децата пространство да играят, да измислят, да експериментират и да бъдат чути, образователният и личностният ефект идват естествено. Театърът развива умения за общуване, работа в екип, изразяване и критическо мислене, без това да се превръща в урок.

Не бих нарекла това терапия в професионалния смисъл на думата. По-скоро театърът създава сигурна среда, в която детето може да изрази емоции, да изпробва различни роли и да погледне на себе си и на другите от различна перспектива. Когато процесът го изисква, можем да потърсим и подкрепата на психолог, но той не е заместител на терапевтичната работа. 

Паралелно с това в момента се стремим да разпространяваме нашия форум-спектакъл „Когато (НЕ) КАЖА „НЕ“. За нас това е важна посока, защото не искаме един спектакъл да приключва с премиерата си. Искаме да го срещнем с различни публики и общности и да създадем пространство за разговор по теми, които засягат децата и младите хора – личните граници, способността да казваме „не“, натискът от средата и отстояването на собствената позиция. 

Какви са основните страхове, въпроси и теми, които вълнуват съвременните деца и как театърът им помага да ги преработят?

Според мен темите не са по-различни от нашите теми на възрастните. Страховете се пораждат основно от липсата, от непознатото. Страхът дали следващото поколение ще се справи с новата реалност е фундаментален. Всяко следващо поколение се страхува за бъдещето си. Те не се осмеляват да споделят тревогите си, а в тяхното съзнание всичко е огромно.

Когато дадем на децата пространство да играят, да измислят, да експериментират и да бъдат чути, образователният и личностният ефект идват естествено.

Дори в „Птича земя“ те казаха, че искат в спектакъла да има смърт. И ние започнахме да мислим финал със смърт. Защото всичко по принцип свършва с принцеси, хепиенд и т.н. Започнахме да мислим как да го направим така, че да бъде приемливо за аудиторията и за родителите. Накрая го написахме така, че символично тийнейджърът, който се изпепелява, да разцъфне като нов Феникс. Той умира, обаче после го съживяваме. Това е израстването – „вече съм голям, а не този, който търси себе си“. Така го извъртяхме, за да обслужим тяхното желание да има мор и погром на сцената.

Темата за смъртта много ги вълнува. Темата за вярата, за религията – това са много философски теми, които ги занимават. Това са най-хубавите вдъхновения за драматургия – разказите им от реалния живот, техните страхове, притесненията им, обидите.

Нека поговорим за театралната педагогика и образованието. Какво е мястото на изкуството изобщо в съвременния образователен модел у нас? 

За съжаление, все още в нашата държава изкуството често се възприема като нещо допълнително, като нещо по-скоро препоръчително. То е нещо много хубаво, но не е задължително. Аз вярвам обаче, че именно самият творчески процес е от изключителна важност за развитието на децата.

Резултатът и представлението са важни за родителите. В процеса обаче децата формират уменията за общуване, за приемане на другия. Често идва дете с някакви задръжки, с притеснение, с неумение дори да общува – процесът му помага да изгради любопитство към другия отсреща. Това доста помага за тяхното формиране и личностно израстване. Не изключвам спорта, не изключвам образованието, но колаборацията между тези три сектора формира човека. Те създават среди от изключителна важност. Визирам театралното изкуство, защото то е комплексно – в него има и визуална част, има движение, има ритъм, всичко може да се мултиплицира вътре в него. И се чудя защо все още не може по никакъв начин да се припознае изключителната му важност в образователната ни система.

Как реагират родителите на вашата работа?

Родителите в началото са много объркани – това школа ли е, какво е, защо децата толкова рисуват, защо има толкова говорене, толкова споделяне… Представата им за театъра е, че ние трябва бързо да дадем текст, който децата да научат. Разбират едва накрая какво точно правим. Някои родители много добре ни проучват, но това е много малък процент. Все още на този тип работа и услуга се гледа като на забавление, а не толкова като на нещо съдържателно и необходимо.

Разговаряла съм с родители, които веднага питат дали работим с кастинг агенции: „Детето ми е много талантливо, активно, мисля, че много ще ви пасне.“ И когато им кажа, че при нас няма кастинги и че деца със специални потребности попадат в една група с всички останали, те се изненадват. Всяко дете има право да дойде, да опита и да си намери мястото. Практиката показва, че много деца, които имат проблеми в училище, идвайки при нас, се мотивират и вдигат успеха си.

Каква е динамиката във взаимодействията ви с учителите?

Учителите ни възприемат като артисти и хора, които вземат децата и ги занимават. Не казвам, че проявяват нулев интерес, но любопитството към нашата работа е безкрайно малко. Трябва наистина да се натрупа общуване, да дойдат да гледат един спектакъл, след което да проявят изобщо интерес.

Аз съм имала случаи, в които учители са ме молили да им обясня накратко как да направят театрален проект в училище. Няма готова рецепта. Въпреки това тези театрални проекти се възлагат у нас на самите учители. И изобщо представата за театър у нас е много объркана, защото театърът не е текст – той е преди всичко действие. Но за това как да бъде направено това действие – ето за това си трябва специалист.

В страни като Германия например учителите работят много интензивно с театралните педагози. До колко образователната система у нас е отворена за такъв тип партньорство? 

Ние сме много далеч от тази практика. Тук на театралните педагози се гледа като на хора, които не са се реализирали в театъра – че това са хора от независимия сектор и начинът, по който се гледа на работата им, е все едно тя е непрофесионална, независимо от ангажираните хора. 

С навлизането на изкуствения интелект в образованието, все повече се говори, че личната среща и досегът с изкуството развиват у детето емоционална интелигентност и когнитивни възможности, които трудно се преподават. Педагозите в момента са в голяма реорганизация как да предават знания, защото имат проблем с това. Как стоят нещата в България?

Изкуството е прекрасен медиатор за това. И не мога да разбера защо в България то не може да се оцени като необходимост и като инвестиция в бъдещето. Завършват маса хора, професионални артисти, които могат да преминат през подобно обучение за театрална педагогика и да им се подсигури подходяща работа. Да не трябва да работят някаква допълнителна работа, за да оцеляват, а да надградят знанията си, да използват креативните си умения и да бъдат в полза на обществото. Не е ли това един от начините да формираме будно и отговорно общество? Но явно стратегията е да не се формира такова общество – да не мисли, да не задават въпроси. Стадото да си остане стадо.

Как стигате до подрастващото поколение днес, което расте в дигитална среда? Те имат ли отношение към театъра? 

Не ходят на театър – ние ги водим. На представлението в Столичния куклен театър „Ние, врабчетата“ с режисьор Катя Петрова съм водила две поколения деца. Аз по никакъв начин не искам да се конкурирам с дигиталния свят – това си е техният свят, той си съществува. Мостът към тях е най-вече родителят. Учителите се губят в общуването. Ако става въпрос за деца със специални потребности или други етнически групи, тогава връзката става чрез учителите.

Тук ми е най-големият смисъл да работя с тези деца – наистина да ги извадя от стандартния контекст, да могат да отсяват, да развиват усет, да вникват вътре и да четат кодовете. Защото това е смисълът. В политически аспект културата се подменя, превръща се в разменна монета, което е изключително обидно за всички хора на изкуството – без значение дали са в независимия сектор или на държавна позиция. Това са хора, посветили живота си на това. Вижда се, че винаги в трудна ситуация спасяваме човешките души благодарение на изкуството. 

Какъв е статутът на театралната педагогика в България и доколко държавната рамка припознава тази професия?

Първо, ние нямаме официализирана такава професия. Ние си се наричаме театрални педагози, но това не е легитимно. Второ, театралната педагогика в България няма достатъчно ясно място в образованието. Има изключително добри практици, които работят и развиват школи за подготовка в НАТФИЗ и в други висши училища. Но подобни инициативи зависят главно от ентусиазма на отделни хора или организации. Например, ако даден директор на училище симпатизира на идеята, той подкрепя даден проект, но липсва подкрепа на национално ниво.

Ние имаме много познания и разработваме STEAM програма – как театралното изкуство взаимодейства с образованието и с конкретна тема от училище. Реализирахме програмата по проект Mimesis от Erasmus+. Това е международен проект, в който театърът, движението и изкуствата се използват за преподаване и преживяване на научни и математически теми. Насочен е към деца в начална училищна възраст и към учители/педагози. По същия начин развихме и модула „Шекспир на върха на езика“ (Shakespeare On The Tip Of The Tongue), създаден в рамките на международния проект TOtT (на музей MUBA, Милано  и Музейко) – модул за това как тийнейджърите четат и разбират Шекспир и как го превеждат на съвременен език. Базирайки се на този модул, те накрая направиха късометражни филмчета. Обратната връзка беше наистина много хубава, но тези методологии си остават затворени в нашите организации, вместо държавата да ги приложи масово.

Как се финансират подобни проекти в България и възможно ли е да се изгради устойчивост, без да разчитате единствено на проектно финансиране и личен ентусиазъм?

Сега имаме голям проект по Creative Europe (Creative Europe / Erasmus). На този етап там влизаме като партньори. Имаме реализирани големи проекти към Министерството на културата, Free Spirit Art, както и Национален фонд „Култура“ до миналата година – към фонд „Любителски изкуства“, а също и към Столична община. Останалото е през дарения и таксите на децата.

Търсим постоянно и допълнително финансиране. Иначе някак успяваме да бюджетираме и да се справяме с минимума. Големият проблем идва от тежката администрация и от това, че сме само двете с Вероника Петрова и не можем да наемем екип. Проектното финансиране позволява да направиш проект. Но не позволява непременно да създадеш организация. А между двете има огромна разлика. Парадоксът е, че сме започнали да работим с деца, защото искаме да правим театър, а огромна част от времето ни днес отива в това да доказваме, че имаме право да го правим – пишем проекти, търсим финансиране, правим бюджети, отчети, комуникация. Трудно е и граничи с лудост 

Какво конкретно според теб трябва да се промени в образователната система и в подкрепата от държавата?

В момента детето е разделено между образователна система, социална система, културна система и системата за младежта. А самото дете е едно и също. Ние обаче финансираме тези сфери поотделно и очакваме те да решават проблемите на едно и също дете. Трябва да се реформира образователната система, трябва да се обучават учителите, да навлязат новите практики в България.

Имам усещането, че ентусиазъм не липсва, но има една посредственост. Тя не се дължи само на липса на финансов стимул – просто не можем да излезем от социалистическите модели. Например, напълнихме училищата със STEM кабинети, но проблемът е, че инвестираме в инфраструктура, без да инвестираме в хората, които трябва да я използват. Същото се случва и с изкуството. Имаме прекрасни отделни инициативи, но нямаме достатъчно хора и устойчиви механизми, които да ги превърнат в система. Няма план как културното образование да достигне до най-малката социална единица.

Ние правихме един проект, в който децата рисуваха и правиха изложби. Повечето от тези деца никога не бяха ходили на изложба, не знаеха какво е това, не бяха ходили и на кино. А то по Конституция им се полага! Как ще внушиш на някого колко е важно изкуството, ако той изобщо не го познава? Детето не знае кое му е важно, но когато дойде в театъра и прекрачи прага, усеща, че с него се случва нещо различно. Защо няма политика, в която достъпът до изкуство да бъде част от образованието? Защо децата да не ходят безплатно на театър? Ние работим на прага на бедността, гледаме да печелим проекти, за да си осигурим минимален хонорар и паралелно с това да направим заниманията достъпни за децата.

Кои са следващите проекти, с които продължавате да развивате дейността си?  

Продължаваме да развиваме „Театър в училище“, като ни се иска да разширим работата си с училища и да влизаме все по-дълбоко в образователната среда. В момента работим по два проекта, които са много различни като формат, но и двата разширяват начина, по който мислим за изкуството и образованието.

Единият е ТУМБА -творческа резиденция, която създадохме като пространство за деца и възрастни, извън обичайната среда на училището и града. Там съчетаваме изкуство, природа, приключение и общност. 

Другият проект е NewSteps, проект по програма „Творческа Европа“, който е насочен към подкрепа на професионалния преход на танцьори. Интересува ни какво се случва с артистите, когато една професионална роля се променя, и как можем да създаваме нови възможности за развитие отвъд традиционната сценична кариера. И двата проекта всъщност са част от една по-голяма посока на „Пространства“ – да създаваме условия хората да развиват потенциала си чрез изкуство, независимо дали са деца, млади хора или професионални артисти. 

„Театър в училище“ съществува вече от 10 години. Kакво се промени през този период и какви са твоите сюжетни линии за бъдещето?

За тези десет години успях да отгледам две свои деца. Поглеждайки назад, поколенията се променят, интересите и темите се променят, средствата, с които работим – също. Имаме доста базисни стандартни методи и средства от театъра, които са ясна константа, но все повече мултимедията и медиите като цяло навлизат в изкуството ни. Децата се ограмотяват по различен начин. Програмата ни претърпя големи метаморфози и става все по-разпознаваема – не само от родителите, но и от учителите и институциите.

А за бъдещето – виждам две сюжетни линии:

Черният сценарий: Представям си една Росица, която води битки, опитва се да се доказва, но в рамките на една година не успява да намери проектно финансиране и започва да подрежда рафтовете в някой супермаркет, за да изплати новата си кола. Това е черен сценарий, който не е за изхвърляне, защото все пак живеем в много нестабилна среда.

Светлият сценарий: Научили сме се да плуваме в това море (или по-скоро блато). Качвам се на някоя водна лилия, поглеждам напред и си представям (това граничи с мечтите ми), че има утвърдена програма за ранно детско развитие и програма за младежи. Положени са основите и изобщо съществува такова нещо на системно ниво. Представям си как в следващите 10 години поне 1% от тези деца, които са преминали през нашите „пространства“, се връщат и продължават тази хуманна работа. И дай Боже някой от политиците да я припознае, за да разширим този контингент.

Кажи ми накрая какво научи ти от децата през всички тези години?

От децата съм научила, че може да се гледа и по-леко на нещата. Това с прошките например – взела съм си го от тях. Научиха ме да преминавам леко през нещата, без да ги задържам. Спонтанната радост също съм си я взела от тях – да можеш да се зарадваш на един камък, когато си го открил, нищо че е потънал в кал. Малки, простички неща, но са голямо огледало. При тях не можеш да играеш на шеф или на йерархия. Има си ритуали и хитринки – например когато децата викат, не им викаш „Тихо!“, а правиш един жест, те го повтарят и заедно стихват. Тези неща работят и при възрастните.