Мира Тодорова за горещите теми за бъдещето на театъра, които бяха във фокуса на Международната конференция на Европейската театрална конвенция в София в началото на ноември.

Между 5 и 8 ноември 2026 г. Народният театър „Иван Вазов“ беше домакин на Международната конференция на Европейската театрална конвенция (ETC) – най-голямата мрежа на публични театри в Европа с над 80 членове от повече от 30 държави, основана през 1988 г. Дейността ѝ има три основни посоки: творческо сътрудничество – международни копродукции, обмен на спектакли и съвместни творчески проекти; дейности, насочени към професионално развитие – обучения, форуми и обмен на опит между театрални директори, режисьори, драматурзи и други театрални професионалисти; застъпничество за театъра – представяне на интересите на европейските театри пред европейските институции и защита на художествената свобода. Народният театър е член на ETC от 2022 г. и за първи път е домакин на конференцията на мрежата, която се провежда два пъти годишно в различни европейски театрални институции. Следващата конференция ще се състои през пролетта на 2027 г. в Teatro Arriaga Antzokia, Билбао.  

В София дойдоха близо 150 театрални професионалисти от всички институции-членки на мрежата. Мотото на конференцията беше „Touchpoints: Artistic Freedom, AI & Collaborative Futures in Theatre“, което се опитва да адресира едновременно както съвременните социо-политически и технологично-естетически реалности, така и да утвърди като успешен модус на съществуване на европейския театър  сътрудничеството, солидарността и непрекъснатия диалог. Форумът постави във фокуса си някои от най-съществените въпроси пред съвременния театър: свободата на художественото изразяване, влиянието на изкуствения интелект върху творческия процес, обществената отговорност на публичните театри и възможностите за нови форми на международно сътрудничество. За място като България и като Народния театър участието в подобни мрежи е от изключително значение, не само за да разбираме какво се случва по света, но и да можем да участваме; да следим театралния дневен ред на Европа, но също и да сме на масата, когато той се съставя; да намираме приятели и съмишленици за общи каузи; да имаме достъп до повече възможности за професионално развитие във всички сфери на театралното занимание; да бъдем част от един по-голям, по-културен и по-цивилизован свят (за огромно мое съжаление това е все още абсолютно валидно!) и да участваме в диалога за общото ни бъдеще. 

Поради естеството и ролята на институцията на националния театър, възникнала, за да консолидира чувството за национална принадлежност, да утвърди идеята за нация и национална култура, да култивира национална идентичност през език и художествени практики, много трудно се преодолява инерцията на консервативното схващане за утвърждаване на националното през изолация и самовъзпроизвеждаща се самобитност. Още в зората на институционализирането на българския театър, европейската перспектива е бил в основата на идея за изграждането на първата национална сцена. Просветният министър проф. Иван Шишманов в своя доклад до княза от 1903 г. пише, че „въздигането на страна е основано върху идеята за национално-патриотично възпитание и утвърждаване на културната идентичност като част от общоевропейската цивилизационна общност“. Той продължава: „От категориите на институтите от културно-възпитателно значение, за които има да се грижи министерството, поставям на първо място Националния театър…Разбира се, че като измени цялата форма на управление в нашия театър, министерството има да създаде и ония материални условия, без които развитието на театъра въобще ще бъде спънато. Трябва да се построи час по-скоро специално здание за театъра на определеното място и по изработения вече план на архитекта Фелнера, без каквото дълго време и външни европейски артисти няма да се решават да гостуват в София…“ Тоест съзнанието, че сме част от едно общо европейско културно пространство, е изходната точка, от която започва физическото и идейно изграждане на Народния театър, така че инициативата за членство на театъра към най-голямата европейска театрална мрежа почти 120 години по-късно е просто завръщане към духа и завета на основателите, съвременен опит да сме верни на самата конституция на Народния театър. 

Именно затова значението на домакинството на подобна среща, бих казала, се простира далече отвъд конкретното събитие. Тя е не само възможност за обмен на опит и професионални практики, но и завръщане на театъра в естествената му среда и опит да мислим за него отвъд границите на отделната институция, националната култура и непосредствения творчески процес. Театърът е едновременно художествено пространство и обществен институт, който създава смисъл и ценности, общи културни референти отвъд художествените. То е място, в което едно общество осмисля и полемизира себе си в цялата си сложност и противоречивост, но и полага общи полета на разбиране и възможност за общо бъдеще. 

Затова преди да стигнем до разговор за новите технологии, художествената свобода и международното сътрудничество в съвременния театрален контекст, трябва първо да се огледаме в света, който обитаваме, и да си зададем въпроса каква е ролята и необходимостта от театър днес. Една от най-силните формулировки на този въпрос прозвуча в откриващата реч на режисьора Галин Стоев, озаглавена „Допирни точки“ (Touch Points). Той предложи радикално преобръщане на отношението между театъра и действителността: вече не става дума за изкуство, което наблюдава, анализира, представя, критикува света отвън. Самата действителност е придобила характеристиките на антична трагедия, а ние сме уловени в нея – участници в сюжет, върху който нямаме нито авторство, нито контрол. Както каза Галин Стоев, думите на Шекспир: „Светът е сцена и всички ние сме актьори“, се актуализират с небивала валидност – загубили сме контрола върху общия разказ за света и вече самият разказ контролира нас. Войните, политическите и социални поляризации, нарастващата агресия и усещането за загуба на контрол върху процесите, които определят живота ни, създават своеобразна криза на реалността. Гръцката трагедия е актуална не като историческа драматургична форма, а като модел на човешкото съществуване, което е отвъд индивидуалната воля и разбиране. В този смисъл античният хор се превръща в особено продуктивна метафора за съвременния човек. Хорът наблюдава и коментира действията на сили, върху които няма власт, и същевременно е част от самата трагедия. Днес сякаш сме именно в тази позиция: наблюдаваме събитията в реално време, преживяваме последствията им, опитваме се да ги осмислим, но все по-често оставаме безсилни пред механизмите, които ги произвеждат. Възниква парадоксът: светът, който някога театърът се е опитвал да представи, започва да напомня художествените образи на най-мрачното му въображение. Големият смисъл да се прави изкуство днес е чрез въображението да се изплъзваме на алгоритмите, които управляват света и нас. Както пише Тимъти Снайдър в книгата си „За свободата“, един от елементите на свободата, който той нарича „непредсказуемост“, представлява именно силата да се противопоставяме на дигиталните алгоритми и авторитарния контрол чрез творчество. Друго същностно важно нещо за Галин Стоев е способността на театъра да променя начина, по който общуваме, като създава споделено пространство на чувствителност, уязвимост и реална среща с другия. 

Въпроси, които са особено важни в контекста на развиващите се технологии и масовото навлизане не изкуствения интелект в живота ни. Втората публична реч беше на френската изследователка и преподавателка в университета Sciences Po в Париж Сара Никол, която се занимава с техническото и политическо управление на изкуствения интелект и темата за критическото мислене и човешкия суверенитет в епохата на бързия и качествено различен технологичен напредък. Как изкуственият интелект променя начините, по които правим театър? Това беше един от въпросите, които се обсъдиха на специалния панел, посветен на темата как театрите могат да отговорят на технологичните промени, без да загубят онова, което ги прави незаменими. Изкуственият интелект вече променя начина, по който създаваме, разпространяваме и възприемаме съдържание. Той поставя нови въпроси за авторството, творческата автономия, етиката и границите между човешкото присъствие и неговата технологична симулация. Но за театъра този разговор има и друго измерение: какво означава да споделяме едно време-пространство, да присъстваме телесно и емоционално в преживяване, което се случва тук и сега. Технологиите могат да разширяват художествените възможности, но не могат да отменят необходимостта от критическо мислене и човешка отговорност. Предизвикателството пред театъра е не просто да възприема новите инструменти, а да участва активно във формирането на културата, в която те ще бъдат използвани.

Не по-малко важен беше разговорът за свободата на изкуството и ролята на публичния театър в една Европа, изправена пред политическа поляризация, обществено недоверие и различни форми на натиск върху културните институции. Свободата на художественото изразяване не е абстрактен принцип, който можем да приемаме за даденост. Тя изисква постоянна грижа, институционална независимост и солидарност между хората и организациите, които я защитават. Публичният театър има особена отговорност в този процес: той трябва да осигурява пространство за сложни въпроси, неудобни теми и различни интерпретации на действителността. Неговата обществена мисия не е да предлага готови отговори, а да създава условия за среща между различни позиции и свободно изследване на света.

Този въпрос придоби особена тежест в София. Провеждането на конференцията точно две години след атаките срещу Народния театър през ноември 2024 г. по време на премиерата на „Оръжията и човека“ на Джон Малкович превърна самото събиране на европейската театрална общност тук в символичен жест. Театърът, който беше окупиран в опит да се осуети премиерата на спектакъла, се превърна в място за международен диалог, професионален обмен и солидарност. Това не е просто въпрос на институционална устойчивост. Става дума за утвърждаване на принципа, че художественото пространство трябва да остане отворено за критика, различие и свободно мислене. В този смисъл присъствието на колеги от цяла Европа беше важно не само за Народния театър, но и за по-широкия разговор за мястото на културата в демократичното общество. В общество като нашето, в което повече от половината българи оправдават руската инвазия в Украйна, винаги е добре да си напомняме какво означават понятията за свобода и демокрация и кои са ценностите, които българското общество би искало да припознае като свои. И каква е ролята на културата и изкуствата в тази непрекъсната битка за свобода, защото, както пише Тимъти Снайдър в споменатата книга: свободата не е естествено състояние или наследство, а изисква постоянни усилия, добри институции и солидарност. И също така не можеш да бъдеш свободен в самота. Конвенционалната представа за свободата е индивидът срещу света. Снайдър обръща тази логика: индивидът става свободен чрез отношенията си със света и с другите хора. Ако се изолираме, ставаме по-уязвими – към страха, пропагандата, манипулацията, икономическата зависимост, алгоритмите, авторитарните наративи. Така че имаме нужда от другите, за да бъдем свободни. 

В този смисъл идва и следващата голяма тема на конференцията – за международното сътрудничество. Съвместната работа на всички тези европейски институции, (отвъд конкретния обмен на художествени идеи и практики, общи проекти, съвместни продукции и пр.), има и по-голям смисъл – да позволи на различните култури със собствени езици, чувствителности и исторически опит да участват в разговор за общо бъдеще, което ще е възможно само ако се въобрази от общност и в режим на солидарност.

А бъдещето на театъра зависи не само от способността му да се адаптира към променящия се свят, но и от готовността му да поставя под въпрос неговите очевидности. Във време, когато технологиите променят формите на общуване, а политическите и социалните разделения затрудняват диалога, театърът може да остане пространство, в което различието не е заплаха, а условие за среща. Пространство, в което човешкото присъствие не е заместено от симулация, а се превръща в основание за споделено преживяване и отговорност. Защото театърът не е само място, където представяме света. Той е място, където продължаваме да търсим начини да живеем в него заедно.

Мира Тодорова е доктор по театрознание, театрален и танцов критик и анализатор, главен драматург на Народен театър „Иван Вазов“. 

Публикацията е част от проекта „Съвременната изпълнителска сцена на фокус“, финансиран от Столична програма „Култура“.

Privacy Preference Center