Световноизвестната пърформанс изпълнителка и режисьорка Фей Дрискъл и нейната драматуржка Дейджес Кеатес гостуваха за пръв път в България през м. октомври 2024 г. по покана на Платформа „Нови драматургии” и Народен театър „Иван Вазов”, който беше домакин на тяхната творческа резиденцията. По време на престоя си в страната, носителката на награда „Оби” за 2023 г. за представлението “Weathering” започна съвместно с Дейджес Кеатес предварителна изследователска фаза на работата по бъдещия си сценичен проект “Ghost Light” („Призрачна светлина”). По време на резиденцията двете проведоха и еднодневен уъркшоп за актьори, танцьори, хореографи и режисьори от българската изпълнителска общност. Резиденцията на Фей Дрискъл в София приключи с нейно публично представяне на 18 октомври под формата на пърформанс-лекция, последвано от разговор с нея и Дейджес Кеатес, воден от Мира Тодорова. Споделяме откъси от лекцията и разговора, които позволяват да надникнем в идеите, движещи хореографския свят на Фей Дрискъл.

Фей Дрискъл за бъдещото си представление “Ghost Light” („Призрачна светлина“):

„Родителите ми бяха артисти от хипи поколението – любящи, даващи свобода, небрежни, често под въздействието на опиати. Бяха се отрекли от строгото си католическо възпитание, затова и аз не бях отгледана с никаква религия, но жадувах както за рутина и граници, така и за възможност да общувам със същности, по-големи от мен. И това, което не намирах вкъщи, открих в класовете по танци – общност, преданост, ритуал, правила и структура. Всички дори носеха едни и същи дрехи.

До ден днешен създавам строги, ритуализирани структури – трудни представления, които са на ръба на хаоса. Творбите ми често биват наричани дионисиеви. Те са чувствени, гротескни, опасни, екстатични телесни ритуали. “Ghost Light” ще бъде най-мащабният ми обреден пърформанс досега, а стипендията „Принстън Ходър“ (Princeton Hodder Fellowship) ще подпомогне изследователския и подготвителния процес. Той ще бъде създаден на местата, на които е бил почитан бог Дионис, ще мисли през ритуалите, които са се извършвали там, и ще бъде вдъхновен от действията, за които се говори, че са в началото на (западния) театър.

В настоящото хипермедийно време живото изкуство е радикално и необходимо. За разлика от агорaта в Древна Гърция, която насърчава събирането и ритуалите, нашият съвременен свят е изпълнен с враждебна архитектура и онлайн пазаруване. Събирането става все по-рядко, по-лесно е да се избегне; докосването – нещо подсъдимо и изпълнено с недоверие. Ние сме самотни, нерегулирани, постоянно комуникираме, но рядко общуваме. Вярвам, че обредите на прехода са своеобразен кръгов ритъм на живота – те ни напомнят, че съществуваме и в какво време живеем. За мен пърформансът винаги е бил начин да пресъздам този ритъм. “Ghost Light” ще бъде изваян, хиперзвуков, мултисензорен ритуал, създаден за широката публика.

Интимността, споделеният риск и усещането за взаимозависимост са етосът на моите проекти – да държа публиката близо, да е малка и да е въвлечена. С “Ghost Light” искам да разширя този обсег, като разрасна обхвата на творчеството си до огромни пространства и по-многолюдна аудитория с намерението да постигна по-голямо въздействие. Идеалното място за премиера на тази творба е Античният театър на Епидавър в Гърция като част от фестивала Епидавър.”

Из лекцията на Фей Дрискъл и разговора ѝ с Мира Тодорова.

„Мислейки за настоящата пърформанс-лекция си зададох въпроса защо въобще започнах да изпълнявам неща на сцена и знам, че поне отчасти отговорът е защото имах нужда от внимание. Съставени сме главно от вода, минерали и сол и сме като едни малки батерии, който се зареждат чрез насоченото към нас внимание. Като дете не получавах много внимание, детството ми беше малко самотно, но в класовете по танци открих общност, която ми даваше увереност, чувство за свързаност и „отразяване“ – в танцовите класове има учител, който подобно родителска фигура показва движението и ти изпълняваш абсолютно същото нещо обратно към него или нея. Учителят служи като голямо огледало, в което се оглеждаш, докато се саморегулираш и самоконтролираш. Всички сте в едно общо пространство, пълно с хора, които са облечени точно като теб, повтарят същите неща – именно това е огледална практика…

По време на представление огледалните неврони на всички просто греят. Стъпиш ли на сцената, влизаш в поле на възприятие. За мен това е поле, в което вниманието е истински интензифицирано. Изисква се много смелост, за да излезеш на сцената, защото всички маркери на твоята идентичност стават много ярки. Например твоята красота, грозота, всяка част от тялото ти, която смяташ за дефектна, всеки ъгъл, от който можеш да бъдеш видян или да си представиш, че си гледан. Публиката е там със своята топлина, енергия, със своите мисли и чувства, тя те слуша и съди. Смисълът, който тя генерира, също е в залата – това е едно голямо поле на внимание, това е заряд, който се движи през цялото ти тяло и е вид терористичен екстаз, сякаш всички тези очи са слънчева светлина, която ти поглъщаш в тялото си и изпращаш обратно към вселената. Като изпълнител се интересувам именно от тази вихрушка от внимание и как то може да бъде първичната сила, която разтягам, забавям, поддържам, тренирам, усилвам, но далеч от времената, в които тренирах тялото си да се самоконтролира в огледалото. Сега работя с хореография, която до голяма степен се основава на енергията на вибрациите…

Преживяването между публиката и изпълнителя е общуване, усещане за съвместното създаване, за обща вина – това е, което наистина се опитвам да извадя в представленията си. Този вид общуване може да бъде определено с термина intra-action (вътрешно-действие“), въведен от феминистката и физичка Карен Барад. Intra-action се различава от взаимодействието (interaction). Взаимодействието предполага двама отделни индивиди, които участват в общуването поотделно, докато „вътрешното действие“ ни въвлича не толкова като индивиди, колкото като динамично възникващи енергии, които неразривно действат заедно. Съществува свят на взаимно конституиране на преплитащи се същности, така че по същество всичко е съвместно възникващо. По принцип целият свят непрекъснато си общува, а огледалото не е отражение, то е актът на преобразуване…

***

Мира Тодорова: Говорейки за огледалото и това да бъдеш видян, и мислейки за началата на западноевропейския театър, се сещам за една теория на Хана Аренд, която гласи, че човек съществува в общност само когато е признат, разпознат, видян. Самата дума „театър“ идва от древногръцки термин, означаващ „гледам“. Коренът на „theasthai“ е “thea”, което означава „гледка“ или „виждане“. Хана Аренд говори за приликите между театъра, ритуала и политиката – те са свързани със събирането на хора, които обсъждат, обменят информация, договарят общото си същестуване чрез думи и действия. В този смисъл театърът и политиката са силно свързани, особено в древността.

Фей Дрискъл: Наистина се променяме в прехода от култовото преклонение пред всичко, което Дионис символизира – онези стихии, които идват от варварите, които в света на трагедията са далеч от Атина, центърът на Аполон; това хаотично, диво, пиянско, оргиастично, мистично място на смъртта и възраждането, което се помества във фигурата на Дионис. И теорията за появата на западния театър, който физически се локализира в пространството на амфитеатъра. В този театър се обсъжда живота на гражданите, на обществото, този театър се „справя“ с оргиастичната дива енергия на Дионис. Но ето, че театърът отново се превръща в пространство, където означаемите могат да се изплъзват. Мисля, че в ”Weathering” виждаме това изплъзване на звука, дъха и движението, които се превръщат в нещо анархично, катарзисно, където едновременно стоим дълбоко вътре и извън себе си. “Weathering“ се превръща в онова място на парадокс и на уплътняване на възможностите на гражданското.

Мира Тодорова: Споменахте ритуалите във връзка с работата си. В ритуала хората се отказват от индивидуалната си воля, за да се предадат в ръцете на една по-висша и по-голяма, трансцендентална същност. Смятате  ли, че днес страдаме от недостиг на вяра и доверие в нещо по-голямо от самите нас? Дефицит на сакралност? И какво може да направи изкуството по този въпрос?

Фей Дрискъл: Да, определено. Ние вярваме в много по-големи от нас неща, вярваме в Google, в Google Earth, всички работим за Марк Зукърбърг и сме избрали да преотстъпим всичко на тази по-висша сила. Но дали, ако можехме да избираме каква искаме да е нашата висша сила, театърът можеше да е това място? Това е въпрос, който си задавам. Може би бих поставила и въпроса за неизбежността, за намирането на свещеното и неизбежното, което е било отречено, за да послужи на материалното. В съвременните ни ритуали нищо не е изтласкано, зарядните за телефони са част от ритуалите ни, те са на олтара, заедно с цветето и чувствеността, и празничния дух. Мисля, че това е предложение за друг начин на навлизане във времето и пространството.

Мира Тодорова: Твърдите, че в настоящото хипермедиализирано общество живото изкуство е крайно необходимо. По какви начини хората се свързват с живото присъствие в изкуството днес, особено в контекста на повсеместното проникване на технологиите и AI?

Фей Дрискъл: Мисля, че колкото по-механизиран става светът, толкова по-голяма ще е жаждата за живо изкуство. Не можеш да говориш с никого на летището, в магазина за плодове и зеленчуци, не можеш да се чуеш по телефона с друг човек, за да ти реши проблема. AI ни превзема и аз се надявам, че живото присъствие ще става все по-нужно, но това е и голям въпрос за мен. По някакъв начин AI е един фалшив прародител, споделяме идеята, че той е вид колективен интелект, но всъщност той произлиза от едни мащабни езикови модели, език, идващ от Wikipedia, генериран от бели мъже на определена възраст от Средния Запад. И също така той винаги е в миналото, няколко секунди назад, така че е един несъвършен прародител, който не е особено умен. В този смисъл AI просто ни разкрива част от несъзнаваното на интернет, но телата съдържат цялото несъзнавано на човечеството, реалността на тялото не е виртуална, а физическа реалност. Жаждата и поривът към този тип отражение, оглеждането в плътта, вече нараства в нас и аз изпитвам отчаяна нужда от нея.

Мира Тодорова: Представлението ви “Weathering” беше отличено с престижната награда „Оби” за режисура през 2023 г. То е много впечатляващо произведение, което описвате като мултисензорен пърформанс, започнал като движеща се човешка скулптура, съставена от тела, звуци, аромати, течности и предмети. Разкажете малко повече за идеята на този пърформанс, който аз имах огромното удоволствие да гледам на живо.

Фей Дрискъл: В “Weathering” десет изпълнители са разположени върху много малка, мека и нестабилна платформа. В началото върху тях има много дрехи и чанти, приличат на хора в метрото или някаква друга тълпа. Постепенно до края се появяват различни предмети – кабели за телефон, храна, различни билки и миризми, така че е много мултисензорно, всички сетива са ангажирани. Наричам го мултисензорна скулптура от плът. Изградена е от безкрайно много детайли. Работи с мои търсения и философии, които развивам от години и сякаш “Weathering” кондензира всички тези процеси и практики на работата ми с образа, с обектите, с присъствието и енергията. Публиката е съвсем близо и буквално усеща движението на въздуха. Десетимата изпълнители падат, хващат се, припадат, протягат се един към друг, осъществяват контакт, който е интимен и мек, но и агресивен. В усещането за допир има нещо амбивалентно, тъй като е доста трудно да се дефинира научно, защото това е едно от най-многокомпонентните сетива. Няма конкретна точка на включване, а има множество взаимодействия, които се обединяват, за да създадат това, което наричаме докосване и по-специално епидермално докосване, което идва от кожата. А за всички други сензори като натиск, болка, температура, сърбеж, удоволствие, форма, вибрации, има конкретни точки за начало. Кожата сама по себе си не е сетивен орган, но тя съдържа в себе си множество различни сетивни системи. Аз мога да те гледам, без ти да виждаш мен; ти можеш да ме чуваш, без аз да чувам теб; даже би било възможно да те подуша и опитам на вкус, без ти да ме подушиш и вкусиш; но ще е почти невъзможно да те докосна, без и ти да ме докоснеш. Тази крехка ситуация, това „вътрешно-действие”, на което и двете страни сме едновременно активни и пасивни носители, които откриват собствените си действия сами по себе си, но им е много трудно да различат действията, себе си и въздействията на другите – именно това е, което Ерин Манинг нарича „политика на докосването”. Това състояние, тази ситуация се опитвам да изследвам в пространството и в творчеството си. Когато ходя на дълги разходки, за да се свържа със себе си по някакъв начин, си мисля, че онова, което действително се случва в тези моменти е, че докосвам света, вървейки през него, и той също ме докосва.

Фей Дрискъл (САЩ) е хореографка, изпълнителка и режисьорка. „Ню Йорк Таймс“ я нарича „поразително оригинален талант“, а „Вилидж Войс“ я определя като „една постмилениум постмодерна дива жена“. Тя е носителка на редица престижни награди за хореография и режисура, включително „Оби“ и Голямата награда за танц на Монреал за последния ѝ спектакъл “Weathering” (2023 г.). Дрискъл е стипендиант на музея „Гугенхайм“ и други водещи артистични институции. Работата ѝ е представяна в САЩ в престижни институции като Центъра за изкуства Wexner към Щатския университет на Охайо (Wexner Center for the Arts), Арт-център Уолкър, Институтът за съвременно изкуство/Бостън (ICA/Boston), Музеят за съвременно изкуство на Чикаго (MCA Chicago), Бруклинската академия за музика (BAM), както и на редица международни фестивали като Tanz im August, Kunstenfestivaldesarts (2021, 2024), Венецианското биенале за танц, Festival d’Automne à Paris (2015, 2023), Melbourne Festival, Belfast International Arts Festival, Onassis Cultural Centre, (Атина), Centro de Arte Experimental in Buenos Aires, Festival Dias da Dança in Porto, Théâtre Garonne (Тулуза), Le Lieu Unique (Нанси), Festival TransAmeriques (Монреал).

Дейджес Кеатес (Швеция/САЩ) е артистка, която работи с и чрез материалността на тялото като соматично пространство, изпълнено с парадокси. В стремежа си да изучи вътрешната картография на телесното, психоаналитичното и отвъдчовешкото познание, в творбите си тя прилага перформативна и поетична методология. Преподавателската и практичната ѝ работа се фокусира върху куир, интерсекционалното, феминистко изследване на субективното тяло като натрупване на въпроси без отговор; телесен, поетичен, ефимерен архив, оплетен “в” и “с“ „другите“. Нейната трансдисциплинарна работа обхваща пърформанс, драматургия, писане и преподаване. От 2011 г. насам синкретичният й стил на преподаване е силно повлиян от обучението й при Невин Мишан, основател на Катона йога. Дагес води обучения по цял свят. През 2018 г. тя издава първата си книга „Radical Acts of Embodiment: Teaching and Practices of Katonah Yoga.“.

Проектът се реализира с подкрепата на програмата GPS/Global Practice Sharing на Movement Research, Ню Йорк с финансиране от Trust for Mutual Understanding.

Материала подготвиха Ина Дублекова и Мира Тодорова.

Превод: Ина Дублекова