За българо-немската продукция на сдружението „36 маймуни“ по текст на Гергана Димитрова и Здрава Каменова.

В българската театрална практика има една осезаема празнина, която през последните няколко години се усеща все по-силно. Това е отсъствието на актуалната социално-политическа проблематика, артикулирана на сцената посредством съвременен театрален език. Необходимостта от подобен вид публично изговаряне на болезнени точки от обществения живот се усети особено силно през последните две години на пандемия, като продължава да се усеща болезнено и днес във време на война и все по-крайно разделение на обществото. Театърът някак продължава да отказва да посяга към остри теми, да осветява проблематични места и да отправя ясни политически (в най-широкия смисъл) послания. Въпреки че една от първите стъпки за справяне с даден проблем е ясното му изговаряне и признаване, че съществува, театралната практика продължава да „потапя“ зрителя във фикционални реалности и да интерпретира съвременните теми през утвърдени и добре познати произведения, „придърпвайки“ ги към съвременността. През последните няколко години някак плахо, но все пак започнахме да виждаме опити на театралната сцена, които открито посочват проблеми и поставят въпроси.

Такъв опит е представлението „37 клечки кибрит“ с автори Гергана Димитрова и Здрава Каменова – утвърден театрален тандем, който тук работи с германския режисьор и сценограф Бернхард Ойстершулте. Той е познат у нас и с работата си в „Пепеляшки ООД“, отново в екип с двете авторки. И на двете представления продуцент е културната организация „36 маймуни“, която е една от много активните и устойчиво развиващи се компании на независимата сцена, с траен интерес към международните партньорства и копродукции. Резултат на именно такъв проект е „37 клечки кибрит“. В него са замесени още две организации от Щутгарт и една от Люксембург. Темата, върху която работи международният екип, е изключително болезнена както за немскоезичния свят и западноевропейските общества, така и за източноевропейските реалности и конкретно българската. Най-общо проблематиката засяга социалните неравенства в западните общества, в които много силно се усещат границите между неквалифицираните работещи – предимно имигранти, и местните, заемащи добре платени позиции. Авторките се спират на един специфичен сектор – грижата за болни и възрастни хора, където освен тежки условия на труд са намесени и много силни емоционални отношения. От едната страна са хората, които тръгват да търсят по-добре платена работа и перспективи с техните дилеми, с жертвите, които трябва да направят, за да поддържат два паралелни живота: този в страната, в която работят, и този, където е семейството им. От другата страна са взаимоотношенията им с работодателите, които имат своите страхове да допускат непознати в домовете си да се грижат за, най-често, безпомощните им близки. В тази и без това сложна емоционално натоварена ситуация са намесени и не особено коректните посреднически агенции, които често пъти се възползват от деликатната ситуация на двете страни.

Авторките използват като изходен материал, върху който изграждат сюжета, интервюта с болногледачи, които споделят личните си истории и преживявания, както като процес на търсене и намиране на работа в чужда страна, така и като последствия, които това има за отношенията и връзката им със семейството и близките им, които остават в България. В текста и в представлението Елена – в ролята Снежина Петрова, въплъщава драмата на болногледачката от Източна Европа.

Актрисата е интересен и неочакван избор. Благодарение на обиграните си реакции, поведение и възможности за бърза смяна на емоционалните си състояния, Снежина Петрова успява да жонглира между няколкото реалности, които се преплитат в представлението – включително и по отношение на езика, на който комуникира с останалите артисти на сцената. В рамките на софийската премиера на „37 клечки кибрит” говоримите езици на сцената се покриваха с езиците, които първообразите на персонажите използват. Така болногледачката Елена говори български, нейните работодатели говорят немски, а посредникът (в ролята Нейтън Купър) – английски. Решението за смесването на различните езици е може би най-силният ход в постановката на Бернхард Ойстершулте. Езиковата бариера с лекота създава автентична ситуация, от която актьорите – и особено Снежина Петрова, успяват да се възползват добре, за да обогатят взаимоотношенията си на сцената и да придадат плътност на образите. Езикът предпоставя една естествена граница между действащите лица, която те не могат да прескочат с театрална игра. Тяхното органично неразбиране на конкретния език в живота е пренесено на сцената с лекота, което помага на режисьора и актьорите да постигнат по-голяма автентичност.

Освен езиковия пъзел, който е важна част за изграждането на динамичната структура на представлението, режисьорът Ойстершулте вмъква елементи от няколко различни театрални естетики като кабарето и кукления театър, чрез които успява да изгради колажна структура. В нея музиката има основна роля. Тя е важен емоционален контрапункт на действието. Лошите практики, често пъти на ръба на закона, на посредническите агенции са представени на сцената под формата на поп и рок парчета, изпълнени на живо от Нейтън Купър. Със своите интермедии, актьорът накъсва действието, като рязко сменя настроението в някои от сцените. Така например, когато Елена (Снежина Петрова) се опитва да ползва трудовото си обезщетение, жестоката истина – че на практика такова не ѝ се полага, ѝ е съобщена под формата на рок хит. Тези своеобразни гигове са характерен Брехтов похват, който допринася за изострянето на проблема и подчертава жестокостта и болезнеността на ситуацията. Всички образи в представлението са изградени на плакатен принцип и носят характеристиките на Брехтовия театър, като показват само онези черти и специфики, които работят за извеждането на основната проблематика.

Другият силен образ, който действа като знак в представлението, е куклата в човешки размери, водена от Мануела Саркисян и изработена от Антие Тьопфер. Куклата изобразява болния старец, който трябва да бъде обслужван и обгрижван. Сковаността и липсата на самостоятелни реакции на неодушевеното тяло е решение, което добре работи в представлението и дори само чрез тези физически белези създава нужната атмосфера и усещане за наближаващия естествен край на човешкия живот.

Именно темата за смъртта е лайтмотивът в текста на Гергана Димитрова и Здрава Каменова и в представлението, където сюжети от гръцката митология за подземното царство на Хадес се преплитат с битието на една жена, взела трудното решение да е далеч до детето си, но да му осигури материалното съществуване. Паралелът между прехода от царството на живите към царството на мъртвите с пътя на емигранта е находчива метафора, която опоетизира драмата на битието – човекът, който преминава от емоционалния и житейски баланс към несигурното бъдеще, изпълнено с препятствия. А реките на Хадес са онази междинна спирка, която разделя земното от подземното, и след тяхното преминаване душите вече не могат да се върнат назад. Така и в живота на болногледачката Елена, която, взимайки веднъж решението да замине, скъсва със земния свят – близките и детето си – и се превръща в маргинална душа, която трябва да премине „оттатък“, в полето на забравата.

Колкото и да са точни и находчиви метафорите и поетичният втори план, те притъпяват острия социален конфликт в представлението. Така древногръцката представа за света, където човекът няма власт над съдбата си, а единствено боговете разполагат с живота му, е противопоставена на идеята за личните избори и отговорността, която идва с тях. Тук се намесват и препратките към Андерсеновата приказка „Малката кибритопродавачка“. Аналогията с героинята на Андерсен е очевидна още от заглавието. Докато в приказката обаче клечката кибрит е символ на безизходицата и малката надежда, че докато гори, все още има живот, в представлението драсването на клечките кибрит са метрономът, който отмерва миговете до отмъщението, което изглежда като единствен изход от безизходната ситуация. На финала авторите ни връщат към древногръцките елементи – за разлика от трагичната съдба на Андерсеновата героиня, след като е драснала и последната клечка кибрит, Елена е „спасена“ на принципа на deus ex machina, само че отнесена не от бог, а от немските влакове.

Екипът на представлението извежда темата за отмъщението като човешка необходимост и като средство за пречистване. Идеята, че никое човешко същество не би могло да изтърпи и да се примири с крайното унижение, би следвало да е своеобразна червена лампа за обществото не само в Западна Европа, но и у нас. И въпреки че страната ни е пълноправна членка на ЕС, а гражданите ѝ могат да се движат и да работят свободно, все още възможностите за злоупотреби не са рядкост и за тях следва да се говори ясно и открито.

„37 клечки кибрит“

българо-немска продукция на „36 маймуни“ (София), TARTproduktion (Щутгарт) и театрите Fitz! (Щутгарт), Théâtre National (Люксембург).

С участието на: Снежина Петрова, Мануела Саркисян, Невена Калудова, Нейтън Купър

Режисура и сценография: Бернхард Ойстершулте 

Драматургия: Гергана Димитрова и Здрава Каменова 

Музика: Юлиан Стоичков

Кукла: Антие Тьопфер

Асистент режисьор: Карина Илиева

Асистент сценография: Таня Неделчева

Превод: Александър Зицман – немски език, Александър Гюровски – английски език

Премиера за България: 06, 07 и 09 декември 2022, РЦСИ „Топлоцентрала“

Албена Тагарева е театровед и театрален изследовател към Института за изследване на изкуствата, БАН. Работи и като културен мениджър в сферата на сценичните изкуства.