Пърформансът „Backs boxes towels“ на Мария Кефирова ни приканва да спрем вниманието си на повърхностите – на ивицата тапет, екрана, външните стени на кутията, външността на тялото, флуоресцентна повърхност на забрадката. Хореографката извежда на преден план повърхността, като инсценира прехода или отношенията между вътрешността и външността, които са проблематични или обезпокоителни. Нещата преминават през повърхността само доколкото маркират онова, което не може да се разкрие, което не може да премине, или онова, което може би ни или не ни очаква, ако ние (зрителите) в крайна сметка успеем по някакъв начин да получим достъп до другата страна на нещата.

Плоскостта (тапет, кърпа, екран, бляскава материя, забрадки) драматизира съмнението в наличието на нещо отвъд повърхността, особено когато тези плоскости се оказват обратими: погледната отзад, кърпата представлява просто друга повърхност и нищо друго освен тази плоскост, тази граница. Обърната наобратно забрадкатa променя цвета си, превръща се от матова в бляскава, но от това не научаваме повече за нейната дълбочина. Кефирова прекарва ръката си през плат от пайети, като ги обръща от тъмната към светлата им страна и обратно. Погледът ни се плъзга по бляскавата материя без да прониква.

В началото на „Backs boxes towels“ Мария Кефирова е увита в шал, очите ѝ са скрити зад големи тъмни очила, лицето  е безстрастно, неподвижно, почти смъртно застинало. Между устните ѝ стърчи сламка, която не означава нищо конкретно. Тя повдига микрофона към върха на сламката, ръката ѝ е отделена от останалата част на тялото, чуваме и най-слабия дъх. Този звук маркира по възможно най-оскъдния начин „вътрешността“ на Кефирова. Но само това – не нещо конкретно, ясно и четливо, а „вътрешността“ изобщо. Дъхът й е знак за нещо, до което ние нямаме достъп, като ням пратеник на ограден град. Именно в този смисъл движението между вътрешността и външността в този спектакъл е затруднено: това, което се намира отвъд повърхността, никога не се разкрива в своята пълнота, загатва се, можем само да предполагаме, без да имаме никаква сигурност.

Това не означава, че работата е драматична. Напротив, в нея има особен вид хумор: подценяваният хумор на създаване на очаквания, които не се оправдават, но по един много небрежен начин (в един момент тя отваря кутия с бисквити, за да намери: диктофон?), но също така и спокойния абсурдизъм на мъдрата жена, която не се изненадва, че сърфира из странен и хлъзгав огледален пейзаж.

От определена гледна точка спектакълът разглежда ситуацията на пърформанса като форма. Може да се каже дори, че темата за повърхностите и дълбочините е екстраполирана от определено разбиране за спецификата на пърформанса като медия. Да гледаш и да бъдеш гледан: какво се случва в тази подредба на тела, роли и очаквания? Дали повърхностите не се създават именно в тази практика на показване? Какво търсим там: да гледаме и да бъдем гледани, като артисти или като зрители – каква непрозрачност, каква прозрачност? И до каква степен успяваме в тези си желания?

Западната танцова култура е направила сериозни идеологически инвестиции в понятието за експресивност – движението като екстериоризация на субекта, което преодолява културните и езикови различия, което е по-малко опосредствано от езика и следователно по-автентично и т.н… Експресията е нещо, което обикновено очакваме от танцьорите, особено представена като жест, който предоставя на зрителя достъп до някаква реална и настояща интериорност. Макар че експресивността има по-дълъг исторически път в танца, днес почти същият набор от идеологически предписания се изразява в култа към уязвимостта – съвременна версия практически на същото нещо – която се представя като висша дарба и очевидно рядък талант, нещо, върху което всички трябва да работим, за да се усъвършенстваме. Това колективно желание за уязвимост (и нейния братовчед интимността) издава нещо за суровостта на нашето време и не е изненадващо, че то непрекъснато се повтаря в дискурса за сценичните изкуства, където толкова много фантазии по темата се разиграват и се правят публично осезаеми. Но едно уязвимо, експресивно, интимно изпълнение се случва на цената на определени заличавания: то често разчита на прикриване на театралната хитрост, която неминуемо е в действие, както и на разделението на труда, плод на което са съвременните продукции.

С „Backs boxes towels “ сме на територия, далеч от тази марка романтичен есенциализъм. Нека прескочим една асоциативна верига с Кефирова: първо, тя танцува в тишина на музика, която само тя чува, пусната през слушалки. След това пуска звук от високоговорител, който затваря в немаркирана кутия. Кефирова е като кутията, а кутията е като Кефирова: музика отвътре. Само че има разлика и тя е в това, че картонът пропуска звука навън. Телесната обвивка на Кефирова не позволява подобна прозрачност, нито звукова, нито каквато и да било друга. По-късно тя ни показва на екрана кутия с шоколадови бисквити. Виждаме я от всички ъгли. Кутиите са тела и ето още едно тяло, този път работещо тяло, което продава своята вътрешност (луксозните био-бисквити, рекламирани на повърхността му). Но погледнете вътре: няма бисквити, а само още един високоговорител (или звукозаписно устройство?). Вътрешността не е това, което външността обявява: всяка връзка е частична, ненадеждна, мътна, опосредствана от желанието и комoдификацията.

Тази последователност не се разгръща по директен и хронологичен начин. Но трите ситуации, в които звук се съдържа в/бива излъчван от някаква вътрешност определено резонират помежду си, като тематизират гладния поглед на зрителя, който отчаяно има нужда от истинската бисквитка (интимност, уязвимост, самата изпълнителка като субект), но вместо това получава нещо технически произведено. Всъщност зрителят получава отсъствие: призрачното „другаде“ и „тогава“ на записания звук, който в най-добрия случай е следа от присъствие и определено не е истинската бисквитка.

Би било опростенческо да обясним „Backs boxes towels“ само като критика на субективната интериорност. Тук става дума за нещо повече. Самото заглавие – което излага в списък три групи неща, без да ги свързва, без да ги организира или йерархизира, дори без омекотяващия ефект на запетайката – подсказва това, което представлението до голяма степен представлява: множественост, която не се определя единственo с кохезия. Може да се каже, че то има три части – „А“, която се занимава с танца и въплъщението; „B“, посветена на звука и времето; и „C“, посветена на визуалността и пространството – въпреки че има и много междинни моменти, които не се вписват в тази схема. Отделните части „А“, „B“ и „C“ са поставени една до друга, точно както набора от предмети в заглавието, и въпреки че съпоставянето им води до специфични прочити и въздействия, имаме усещането, че всяка една от тях би могла да стои също толкова добре самостоятелно или че редът на нещата би могъл да се размести.

Захвърлянето на вътрешното единство дава на авторката радостно анархистична свобода в рамките на материала и така ние получаваме: смесица от национални химни; хореография с кърпи, напомняща магическо шоу; косвени препратки към други Марии (Дева Мария, Мария от „Звукът на музиката“); и медитативна звукова баня, допълнена с неидентифицируеми като че ли природни звуци. Танцовите моменти в по-голямата си част са динамични, артикулирани и вертикални – тук няма сантиментална безформеност. Хореографката не е заета и с драматични промени на тежестта: човек има впечатлението, че подобно на изложените материи, движенията тук са обратими, като че ли във всеки един момент тя може да спре танца си и да го изпълни наобратно.

Това, което тази плодотворна свободна асоциативност произвежда, е хореографска творба, която постоянно надхвърля себе си. ‘Backs boxes towels’ е рефлексивна по отношение на собствения си статут на спектакъл, но също така настойчиво отвежда отвъд спектакъла, напомняйки за това, което е извън стените на театъра, за многобройните преплитания и следи, които произвеждат и дават основания на това, което се появява на сцената. Докато пътуваме между различните зони в рамките на спектакъла, повтарящи се мотиви и тоналности ни помагат да се ориентираме. Но главоломното натрупване на материали, препратки, практики и значения прави невъзможно да се спрем на хомогенна интерпретация, която би изчерпила творбата. Вместо това човек има чувството, че „‘Backs boxes towels “ говори с много гласове.

Този анархичен подход към авторството е някак облекчаващ: той опровергава някои скъпи за нас схващания за това как трябва да изглежда една афирмативна интервенция в културната среда. Пърформансът може да съдържа ясни послания, но може да бъде и политически в един по-общ смисъл. Като ни сблъсква с повърхността (на нещата), върху която различни проекции и означавания се завихрят без да се стига до някакво финално разрешение, Кефирова ни напомня за другостта в качеството й на несводимост. Докато ни предоставя момент да обмислим тези динамики, тя ни позволява и да ги почувстваме. „‘Backs boxes towels “ е колкото концептуално, толкова и сетивно, и естетическо начинание. Докато звуците се размиват, движенията резонират, а светлините се сменят, става ясно, че моментите, в които някаква концептуална интерпретация изкристализира, нямат приоритет пред тези, в които интерпретацията ни като зрители се проваля и възприятията ни пропуска целта си. Като се има предвид реактивността и тесногръдието на съвременната ни публична сфера, която работи на базата на бързи преценки, работата на Мария Кефирова се усеща като ободряващ елексир– при това носещ наслада.