Единствено актът на любов – ясната, подобна на звезда абстракция на чувство – улавя непознатия момент, плътния като кристал миг, вибриращ във въздуха, и животът е този неизказан миг, по-голям от самото събитие. В любовта асубективното съкровище на момента сияе във въздуха, странната слава на тялото, материя накарана да чувства в трептенето на миговете – и чувството е едновременно нематериално и толкова обективно, че изглежда се случва извън твоето тяло […]”

(Lispector 2012: 4, к.м., П.А.)

Да разказваме за себе си е задължително условие на нашето крехко съществуване. Като същества, непрестанно разказващи собствените си истории и аз-ности, ние винаги вече сме уловени в мрежи от смисли. Смисли, които постоянно се отклоняват от първоначалните преживявания в поредиците от интерпретации и преразкази в хода на времето, а ние се изгубваме в самите себе си и другите в усилието на един мимезис на отминаващото и неговата истина. Именно в промеждутъците на подобна смислова мрежа се вплита и последната постановка на Младен Алексиев „Илюзии“.

Поставена за пръв път от Алексиев през 2013 г. в ТР „Сфумато“, пиесата „Илюзии. Комедия за природата на любовта“ на руския драматург и режисьор Иван Вирипаев се играе отново на сцената на Театър Азарян. Осем години по-късно към нас е отправена нова покана за рефлексия (или преживяване) на този текст в едно така различно споделено настояще, чиито (био)политически контексти прекрачват далеч въображаемото на икономическата криза от 2011 г. Както социополитическите ситуации, така и стилистиката на „Илюзии“ неизменно са други.

След експерименталните проекти „Разхождайки пейзажа“ (2016/2020) – един многократно пренаписван и представян текст за тялото, „Natura Morta“ (2018), разгърнала се в изложба и пърформанс от регистъра на псевдодокументалния театър, и „HYSTER“ (2017), „танц-спектакъл“, базиран на диктуващ действието алгоритъм с 48 ключови думи и изрази – странни хибриди в междините на жанрове и постдраматични техники, то в „Илюзии“ Младен Алексиев неотклонно следва текста на Вирипаев, бягайки от класическия формализъм на драмата. С този ход се разкрива и самият хоризонт на скрити пространства (или може би лакуни), населени от фантазии и неизживявани възможности, илюзии и фантазми, незаобиколими сенки на спомени и техните разрояващи се припомняния. И всички те са пронизани от неизказани чувства, в които реалността окончателно губи своята плътност в множество от мигове, завинаги отминали или никога ненастъпили. Залогът да се споделят тези реалности ни води и към самата гранична възможност да се отварят тези неназовими вътрешни бездни към езика и израза, към света и Другия.

С други думи, на сцената две млади двойки разказват с лекота и през шеги какви са  финалните дни от живота на две 80-годишни приятелски семейства – Дани и Сандра, Албърт и Маргарет. В два паралелни потока на разказ и видео-документация се създава ескиз на техния живот, в който измежду монологичните фрагменти се промъкват въпросите за истинската любов и нейната (не)споделеност, за статута на чувствата и тяхната неуловима природа, за намирането на място „под слънцето“, за преживяването на възвишеното в причудливите му форми, за необходимостта от постоянство в променливия космос, за края на живота и т.н. На сцената неопределено се настанява и трайното усещане за илюзорност от и в разказите на героите, техните движения и жестове, и паузи тишина, с което се открива принадлежащият на самата нейна възможност вътрешен мета-хоризонт (който винаги  е и самата почва) на човешкия опит, процепът, в който неизбежно пропадаме в себе си пред лицето на Другия и света. Неусетно „Илюзии“ отвеждат към собствените ни лабиринти от спомени, чувства и мисли, в които ние винаги вече сме изгубени в несигурността да признаваме смисъла на любовта по продължението на живота: „Любовта е труд, способност да поемаш отговорност.“

С „Илюзии“ Младен Алексиев ни отваря към най-скритите (и тихи) пространства-времена, невидими и безименни, пулсиращи между едно неотминаващо минало и едно никога неузряващо бъдеще, там, където ние сме вплетени в играта на любовта и живота, илюзиите и реалността, където са нашите тайни споразумения със зорите на света, с детството на нашия безмълвен и дълбок живот, и където в своята крайност просто разказваме себе си и се опитваме да разберем онези, които обичаме.

***

„Благодаря ти, че с твоя помощ разбрах какво е любовта, що за сила е тя. Това е такъв дар, такова чудо: нещо да те заставя да се променяш. Да полагаш усилия и да трансформираш онзи, който си. Дошъл си един на белия свят, а си тръгваш друг. Значи действително си живял. Живял си истински. И само любовта ни дава шанс да живеем така.”

***

ИЛЮЗИИ от Иван Вирипаев
комедия за природата на любовта

Участват: Елена Димитрова, Неда Спасова, Васил Читанов, Велислав Павлов
Превод: Нева Мичева
Режисьор: Младен Алексиев
Сценична среда и костюми: Евгения Сърбева
Авторска музика: Калин Николов
Във видео епизодите: Ваня Михайлова, Юлия Калудова,
Русчо Тихов, Христо Буцев, Таня Загорова, Александър Миховски
Оператори: Боряна Пандова, Иван Дончев
Графичен дизайн: What if… / Kontur Creative
Комуникация: Ина Дублекова, Кремена Христова (Култура фондация А25)
Координатор: Славена Зайкова
Продукция на Тихо пространство
В копродукция с Театър Азарян, НДК