свободната сцена на фокус
ПЪТЕШЕСТВИЕ ПРЕЗ НЕУЛОВИМОТО.
Eскизи върху Хрома
©Yoshikazu Inoue
Тази есен Международният фестивал за съвременен танц One Dance Week отбеляза в Пловдив десето юбилейно издание. Неговата програма съответстваше на тържествеността на повода и между 23 септември и 15 октомври представи едни от актуалните днес компании и събития на танцовата сцена. Българската публика за първи път се срещна с екстремната сюрреална естетика на белгийците Peeping Tom в „Майка“, с танцовата революция от Африка „Република Калкута“ с хореограф Серж Еме Кулибали (Буркина Фасо/ Белгия); видя и нашумелия след премиерата във Виена спектакъл-концерт „Скулптури“ на Иво Димчев с „непретенциозна хореография“ и провокативно декадентски жест. Светлозара Христова споделя своите впечатления от друго оригинално и силно присъствие на фестивала – японския спектакъл „Хрома“ с хореограф Широ Такатани. Той е вдъхновен от книгата на режисьора Дерек Джарман „Хрома: Книга на цветовете“ и изгражда на сцената своеобразен танц на светлина и сенки с въздействаща дигитална сценография.
Добрите представления, спрямо моята лична субективна категория, са онези, които те разтърсват докато ги гледаш, водят те навътре, изоставят те там, където са твоите „големи въпроси“ и страхове, там, където са сънищата ти и несъзнаваните ти желания, а в мига, в който те свършат, се чувстваш захвърлен, изоставен, разглобен, самотен, леко тъжен, малък.
Не си спомням да съм изпитвала щастие след хубаво представление, а по-скоро меланхолия и благодарност, че някой друг, редом с мен, е пътувал, движил се е, докоснал се е до „тайната“ и сега, всеки със себе си, се прибира към своето вкъщи с надежда за смисъл, а в малко по-смелите вариации на това прибиране може би дори и с воля и малко повече смелост.
Добрите представления не се помнят, те се живеят.
След това отклонение-откровение, може би по-лесно би се разбрало и вълнението ми около събитието Хрома – представление, което остави чудовищен отпечатък в съзнанието ми, случи се, отвя ме и създаде по магичен начин пролука към неуловимото. Защото Хрома се оказа един успешен опит за изграждане на представление-огледало, построено, за да отразява в зрителските очи собствените хроматични представи на застиналите пред него погледи.
Мисля си, че да се занимаваш през призмата и възможностите на едно представление с вселенски казуси, с нишките, които изграждат тъканта на връзките между хората, с природата на вглеждането в себе си, да го правиш във време на пост-индустриализация, свръх-дигитализация, в исторически контекст на нажежена икономическа реалност, пълна с горещи политически въпроси и жадна за нови посоки в сферата на социалните политики, има някаква голяма смелост и дързост, някакво необяснимо величие и красота, някакво мощно завръщане към единицата, към ДНК-то на човека, на което може би само Изтокът е способен точно в този момент.
Но нека започнем от началото, “Хрома” всъщност е … артистично изследване върху природата на цветовете, сенките и светлината, което като крайна форма представлява една безсюжетна територия, една нелинейна плоскост, през която артистичният екип на представлението се стреми да ни покаже как по-надълбоко да виждаме света, който обитаваме. Може би малко по-подготвени за това пътуване бяха зрителите, познаващи творчеството на мултидисциплинарния артист Широ Такатани, на композитора Саймън Фишър Търнър, автор на част от музиката към представлението, както и това на филмовия режисьор Дерек Джaрман, и по-специално неговата книга Хрома: книга на цветовете (1994), вдъхновила заглавието на представлението и заемаща ключова роля в част от композиционните логики на проекта. Може би тези зрители бяха „по-добре въоръжени“ с инструментариум за тълкуване на случващото се, благодарение на познанието си за идеите на споменатите артисти, но в никакъв случай не можем да кажем, че представлението остана „заключено“ за всички останали. Тъкмо обратното дори, достижение на артистичния екип е, че въпреки заложените ясни смислови нишки между различните творби и сътрудничества, не беше въпрос на интелектуално усилие и напън на разума, а на отвореност на сетивата и активиране на специфична връзка със себе си, творбата да бъда разбрана и преживяна.
Така Хрома остана четима от своето начало до своя край за онази публика, която рискува и се осмели да се впусне в дебрите на собствените си интерпретации; за онези зрители, които си позволиха да гледат и някак да разбират говорещото на японски език тяло, ритуално застанало пред рамката на несъществуваща картина, само насред призрачно спускащите се „от небесата“ мебели; за онези зрители, които си позволиха да гледат и съвсем реално да треперят от разтърсващите нива на звуковата среда; за онези зрители, които си позволиха да гледат и да усетят по кожата си топлината на разпалващия се огън, прожектиран в центъра на големия мултимедиен екран…
И ние стоим пред процепите на неуловимото… а „Хрома“ се лее като поток, който не търси едно иконично изображение, което да застине и да бъде, нито пък търси една форма, която да се фиксира и да значи. Хрома настоява да схванем една друга логика на подредба на света, свързана с неговата ефимерност, преходност и непрекъснатата трансформация. И за да настроим на тези честоти своите собствени тела, „на помощ“ идват звуковите и светлинните решения на артистичния екип. В тях хроматични фигури извършват простички действия, подкрепени с поезията, анекдотите и размислите по темата за цветовете на мислители като Аристотел, Леонардо да Винчи, Нютон, Гьоте, Витгенщайн. Сценичната картина прилича повече на съновидение, на непозната ритуална практики, на разкриващо се пред взора ни тайнство, отколкото на танцово представление или друга форма на изпълнителските изкуства.
Не можем да пропуснем факта, че в медийното пространството неколкократно се акцентира върху технологичната сложност на спектакъла, но не съм убедена, че това е толкова важно. Ако приемем, че заслужава да бъде коментирано, то струва ми се, че би трябвало да отчетем друго и то защото водим разказ за естетиката на представлението. (Намирам темата за културната инфраструктура в страната и възможностите за поемане на такъв тип продукции в българските културни сгради за неотменно актуална и нужна, но за мен тя има други адресати и други битки за водене, а оттам и необходимост от писане на друг тип статии.)
Но нека се върнем към представлението – Хрома не е сложен високотехнологичен проект, а по-скоро проект-урок как технологията е инструмент / средство редом до това на текста, звука, сценографията, костюмите, телата на изпълнителите и няма как тя – технологията, сама по себе си да зададе или да удържи смисъла на един артистичен проект. Достижение на екипа на представлението е в удържането на баланса и равнопоставеността на използваните елементи, които изграждат една вълнуваща реалност, която пък, от своя страна, дава пълна свобода на въображението на зрителя да подрежда, разтваря, умножава, разпада, осветлява, замъглява и съгражда светове.
И ако все пак се опитаме да мислим и разглеждаме отделно технологичното ниво на представлението, можем да кажем, че този пласт въздействаше в две успоредни посоки. От една страна, присъствието му помагаше да се събира, сгъстява и концентрира смисъл –например в картината на изключително бързо редуващите се градски и природни изображения, „засилени“ в едно безметежно ускорение или пък в картината на прожектирането-в-реално време на големия екран на действието: „подредба на камъчетата върху пясък“. От друга страна, присъствието му помагаше да се създава чувство за обем и простор, да се разширява перспективата, да се разпръсква жизнена енергия, например в картината на движещото се тяло, поглъщано от една изцяло дигитална среда. Тези два паралелно разгръщащи се потока на съзнание, спомогнаха представите на зрителя за „пространство“ и „време“ да се размият напълно и като следствие да се слеят плътно, образувайки неделимо единно цяло.
И от тази нова позиция на свобода, на едно второ ниво на мисълта, тези две траектории го изправиха пред серия от въпроси, свързани с гледането, виждането и вглеждането: Кога гледаме с разбираме? Кога виждаме ясно? Кога усещаме, че имаме вътрешна яснота за дадено действие и/или процес?
– Когато обектът, образът или възпроизведеното изображение е кристално ясно, видимо във всеки свой детайл и цветно.
– И ако това е така, то какво тогава гледаме, виждаме, в какво се вглеждаме, когато обектът, образът или възпроизведеното изображение е замъглено, нереално и почти безцветно?
– Съществува ли обективна разлика между тези две гледания-виждания?! И тя в качеството на възпроизводимостта ли се заключва? Или пък е в природата на обекта? А може би е свързана пряко със състоянието на гледащия?…
Хрома обаче е представление-призма, което си поставя амбициозната цел да се бори с опитите на съзнанието да чете само през ума, защото… в цветовете, във вибрациите на светлината, очите на зрителя не възприемат просто хроматично усещане… и да очите „чуват“ мисли, но по-важното може би е, че в този момент очите „създават“ пространство за среща с разнообразни сетивни усещания. В този смисъл творбата на Такатани е констелация от хроматични елементи, които далеч надскачат визуалната система и успяват да предадат топлинни усещания, например в споменатата вече картина с разпалващия се огън, тактилни усещания, например в също вече споменатата картина с движещото се тяло, погълнато от информационния поток на дигиталната среда, обонятелни усещания, например в картината с пърформъра и донесеното от него дърво на сцената, и също така акустични усещания, например в картината на разхождащата се, сякаш в ледниково пространство, фигура на пърформъра.
Не можем да отдадем този богат сетивен опит на случайно следствие от добре стикована комбинация от технологични устройства, а по-скоро можем да го определим като търсена цел на артистичното изследване. В случая присъствието на технологичното умело служи за утвърждаването на тезата за непостоянството на материалния свят, за флуидността на реалността и за ефимерността на преживяваното.
– Защото настоящето никога не е само това, което виждаме с очите си, точно в този момент – прошепва „Хрома“.
Светлозара Христова
Материалът е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“
