В края на април по покана на РЦСИ „Топлоцентрала“ в София гостува световноизвестната британска театрална трупа, емблема на колаборативния съвременен театър Forced Entertainment. Актрисата Василия Дребова разказва за своите впечатления от представлението им „Истинска магия“ и от уъркшопа, който членове на трупата проведоха с български артисти.

Forced Entertainment! Не помня кога съм чула за пръв път за тях, но при споменаването им изниква асоциацията за емблематична трупа, които преосмислят понятията за театъра. Често възприемам, макар и едностранно, такива артисти като съмишленици от разстояние и когато разбирам, че това разстояние ще се скъси за известно време, защото идват в София, изобщо не се колебая да си купя билет за спектакъла им и да кандидатствам за двудневния уъркшоп.

Отивам да гледам в Топлоцентрала представлението „Истинска магия“ с единственото очакване, че ще бъде във формат на шоу за магии, в което някой от актьорите ще претендира да бъде участник и да чете чужди мисли. Всъщност Клеър, Джери и Ричард се редуват да влизат в трите образа, а именно: на водещия на въпросното шоу, на единия участник, който трябва да си намисли три думи, и на другия, който безуспешно се опитва да отгатне кои са те. Оказва се, че с тази простичка схема се изчерпва целия „фабулен“ сценарий на представлението. Оттам нататък започва истинската игра и, разбира се, магия. В публиката бързо се досещаме какво ще гледаме – безкрайни вариации и смени на роли във въпросната ситуация, и за щастие никой не се опитва да си зададе въпроса „защо“. Затова пък имаме лукса да се фокусираме върху това как се случват нещата на сцената. А в това моите нищо неподозиращи съмишленици се оказват (не)очаквано виртуозни. За около час със завидна лекота пред очите ни се разиграват десетки микроситуации, в които може да изпадне човек. В тях публиката би могла да прочете препратки (по-скоро намеци и „намигания“) към сюжети от световната драматургия, шаржиране на телевизионната шоу култура или просто да се наслаждава как тук и сега, лаконично и живо, с почти непроменен текст Клеър, Ричард и Джери рисуват с безкрайна палитра едно провалено отгатване на три думи.

За да издържи тази игра цяло представление огромна роля има темпото – на два пъти актьорите го нагнетяват до такава степен, че човек се чуди как успяват да сменят костюмите си на гигантски пилета, да заемат позиции и да започнат с все същата британска лекота…Около 40-тата минута в мен изниква неизбежният въпрос как ще приключи всичко. Дали ще се случи нещо съвсем неочаквано и например по установен постмодерен обичай ще нахлуе някаква друга естетика, която да прекъсне въртележката, или пък ще успеят да завият към добрата старта класика с някоя метафора? Нищо подобно. Това за мен е и най-смелото решение в „Истинска магия“ – всичко остава така докрай и в един момент… просто свършва. Тримата виртуози фокусници спират с триковете и ни оставят с насладата от едночасовия джем сешън върху една единствена ситуация, без следа от страх, че ще дотегнат на публиката, и без натрапчивото намерение да ни отведат на точно определено място.

Отвъд тази напълно самодостатъчна и пълноценна игровост на спектакъла, отвъд идеята за задължителното „велико внушение“ на сценичното произведение, успях все пак да разчета една, може би неволна, метафора. Към края, когато Клеър, вече виждайки съвсем ясно изписаната дума, която Рич „уж“ си е намислил – SAUSAGE, след явните му подсказки, в които той имитира как пече наденици и дори ѝ прошепва отчетливо „It`s sausage!”, в залата отново се чува абсолютно неадекватното ѝ предположение, че думата е „Money”. Без да искам да банализирам спектакъла до „произведение с поука“, в мен остава аналогията за това колко често човек, макар и да има пред очите си ключа, с който да разреши загадката, остава в една сигурна, добре позната и също толкова неработеща схема.

„Всички в играта“

Уъркшопът, който водят Клеър и Рич, е озаглавен „Всички в играта“ и това никак не е случайно. Първият ден започва с „Великани, джуджета и магьосници“ и ме пренася във времената на детските лагери, напомня ми за игрите, които аз самата съм предлагала, когато съм работила с групи деца. В краткото въведение преди това са ни казали, че по всяко време можем да спираме и да питаме, че ни насърчават да обсъждаме, защото говоренето е важна част от тяхната работа – изненада на фона на повечето ателиета, в които обикновено се опитват да успокоят ума и егото на актьора с предложението да се „хвърля“ в експеримента, без да мисли и да задава въпроси. Продължаваме с  физически задачи за цялата група, в които се заиграваме с темпо, водене, слушане, следване и бързо установявам, че съм сбъркaла в предположението си, че това ще е ателие без особено физическо натоварване. Неусетно голямата сцена в Топлоцентрала се изпълва с над 15 тичащи и задъхани актьори, а Клеър и Рич водят с лекотата забавата, с която играят. Мисля си колко ключово за театъра е това „игрово“ състояние, в което те успяват да ни отведат. Сякаш отново съм на 12, зад блока, с бандата хлапета и запълваме следобеда си, като усложняваме добре позната игра с нови и нови правила. Какъв по-добър начин да се роди малко театър?

Денят завършва с изключително увлекателна задача за „лъжене“, в която групата се разделя на два отбора. Всеки участник разказва една и съща, предварително избрана история, която е истина само за един от съотборниците. Целта е да бъдем максимално достоверни, за да не може другият отбор да познае чий е оригиналът на историята. Всички се забавляват в опитите си да лъжат майсторски, а на мен се пада честта да разкажа истинската случка от детството си като умела лъжа.

Вторият ден също започва с игра, в която всички затваряме очи и се движим в пространството, а предварително избрани „змии“ трябва да уловят когото успеят.  Ухапаният от „змията“ надава вик и отваря очи. През мен отново минава спомен за игрите, с които се забавлявахме със съучениците ми на рождени дни.

Продължаваме с много проста задача, в която всеки избира едновременно двама партньори – А, до когото иска да е близо, и Б, от когото иска да е далече – нещо, което неведнъж съм правила на различни тренинги. В хода на упражнението обаче Клеър и Рич, които видимо се забавляват, решават да променят плана си за деня и да продължат с тази игра, като я усложняват. Неусетно се разделяме на две групи, качват ни на сцената, добавят контекст, условие за неслизащи от лицата ни усмивки, спонтанен текст и дори хореография. Простото упражнение се превръща в сценична задача, напълно достойна за изграждането на цял спектакъл. Определено всички сме в играта – предизвикваме се с текст, умираме, възкръсваме, лаем, озвучаваме космоса, пеем чалга, танцуваме странно, едновременно сме умни и нелепи, усмихваме се до припадък, шептим, почти побъркваме един колега с covid unfriendly докосванията си… В импровизирания текст прозвучават доста смели твърдения: „Ние сме от онези хора, които знаят какво се случва“, „Ние сме от онези хора, за които майките ви са ви предупреждавали”, “Ние сме от онези хора, гласували за Брекзит“, „Ние сме от онези хора, с които току-що сте правили секс“ и т.н. Докато действаме на сцената, Клеър и Ричард ни дават указания и ми хрумва, че ако имаме две седмици, от тази игра би се получил чудесен спектакъл.

В края на втория ден всички осъзнаваме колко добре сме си изкарали, колко се харесваме и как вече си липсваме. За мен остава поредното потвърждение, че играта в най-чистия, „детски“ смисъл е най-могъщата и магическа съставка за създаването на което и да е сценично произведение и че най-голямата сила е именно в лекотата.

Forced Entertainment – Обединеното кралство

ИСТИНСКА МАГИЯ

Режисьор Тим Ечълс

Идея и изпълнение Джери Килик, Ричард Лоудън и Клеър Маршал

Създадено и с участието на Робин Артър и Кейти Нейдън

Светлинен дизайн Джим Харисън

Дизайн Ричард Лоудън

Фотограф Hugo Glendinning

28 и 29 април, РЦСИ „Топлоцентрала“ – София

С подкрепата на Британски съвет

Василия Дребова завършва „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в Департамент „Театър“ към НБУ. Участва в различни независими театрални и танцови спектакли. Занимава се с физически и devising театър, като в последните години задълбочава опитите си в граничните перформативни жанрове.

Материалът е изготвен с подкрепата на Национален фонд „Култура“.