снимка:Виктор Влаеску

Галина Борисова: „Все още има какво да се направи по трико”

В първата вечер на „Антистатик“ Галина Борисова насити фестивалната атмосфера със (само)ироничната си импровизация сред свещи, шампанско и домашни килими в one–night солото си „Все още има какво да се направи по трико”, което провокира интересни въпроси. След интервюто с хореографката публикуваме и неин текст за фестивала.

 

 

 

Какви са наблюденията ти за посоката на развитие на танца днес? Докъде според теб е стиганaло експериментирането с движението и как България се вписва в тези процеси? 

 Има различни тенденции в различните държaви, дори континенти. Въпреки че днес информацията се разпространява доста бързо чрез интернет и разграничаването някъде се губи. Tанцът в Европа достигна в научните области и образователната система, а в САЩ допринесе много и за медицината. В България няма тенденции, има индивидуални работи. За да има тенденции, трябва политика. ично аз от последните няколко месеци изпитвам желаниe към връщане  на  танц-танц  и към възстановки на стари работи. В последните години в новооткритите програми за съвременно изкуство не се преподават техники. Студентите са оставени на самостоятелни анализи, самостоятелни проучвания и самостоятелно обучение, ако щете. Може би креативността заспива, когато трябва да се мисли, че учителят е този, който преподава, а ученикът – който научава.

 

В твоята импровизаця „Все още има какво да се направи по трико” се откриват началото и краят на танца – от детската игра вкъщи на килима преминаваш през трикото и в крайна сметка изоставяш танца.

 Идеята беше да изпробвам какво още може да бъде направено по трико. Домиля ми за този костюм, забравен почти окончателно през последните 20 години. На мен ми се правят и ми се гледат възстановки на стари хореографии от началото на 20 век. Едно соло на Мери Вигман, което е било много авангардно за времето си, днес може да изглежда нелепо драматично, ако се изиграе от танцъор, който не е подходящ. Но може и да прозвучи доста съвременно и освежаващо. Интересно ми е с какво една стара работа може днес да изглежда свежa и да се възприема адекватно от съвременната публика. Не знам дали може да се говори за край на танца, то къде е и началото…

 

Като че ли в заглавието твърдиш, че в танца се случват множество експерименти, но все още потенциалът на танца „по трико”, т.е на класическата и модерна форма, не се е изчерпал напълно. 

 Разбира се, винаги има какво още да се направи по даден въпрос. Даже това да е повторение на вече направеното, все пак със сигурност е гледната точка на изпълнителя/хореографа. Ако трябва да повторя импровизацията по трико, със сигурност би билa различнa. Например имах смелостта да се откажа от финал.  Вместо да продължa да бъда активна, аз разпилях конкретното, отказах се от лидерството да водя зрителя с мене и се оставих да съм като че ли по- слабата, т.е. като че ли не знам как да продължа. Струва ми се, че да се оставиш да бъдеш «по –слабия» може да е предимство. Неудовлетворението обаче, което ме налегна след като сама избрах спонтанно този финал, си мисля, че дойде от неоспоримия факт, че всеки артист, колкото и да е опитен и отдавна не-суетен, винаги остава дълбоко в себе си нарцис.

 

Много често ползваш иронията като изразно средство.

 Това е моята запазена марка. Съжалявам, че не можах да разплача хората. Но в 22:00 ч. и на чаша шампанско ми се струва,  че не е време за това. Радвам се обаче, че публиката изслуша с удоволствие моя монтаж от музика за пиано, от Бах, Глуг, Лист, Бетовен, Рубинщейн, Рахманинов и Гогол.  Все още има какво да се чуе и от този период. Когато леко несериозно се подхващат сериозни теми, усещането за съпротива  или отхвърляне отпада. Проблемът е, че само познавачи на танца биха оценили една такава импровизация,останалите може и да не разберат сериозността на въпроса.  Радвам се много, че публиката на АНТИСТАТИК беше квалитетна. И мисля, че бях разбрана.               

 

Ако направиш възстановка на старо соло например, как би подходила – с ирония или с музейното намерение за пълноценно възпроизвеждане на случилото се в миналото?

 С адекватност към материала и идеята, които вече трудно може се играят по същия начин. Ако дам пример с думите: «Дойдох и победих», какво още може да се крие в това изречение, което вече трудно лично аз бих изговорила. И как мога да го изговоря естествено, след като ми е трудно да мисля по този начин. Същото е и при танца. Никога не съм разделяла изкуствата, въпреки че имах класическо образование. Бих изиграла хореография на Мери Вигман. Този драматизъм, който вече се възприема негативно, понякога ми липсва. Все още харесвам Достоевски, но предпочитам да чета Джулиан Барнс. Днешното отказване от танцуването и използването на статиката (което и аз самата предпочетох последните 5 години) ме провокира сега да се обърна назад към времето, преди да има училища за съвременен танц. Защото днес отново се завръщаме там. Погледнете колко добри брейк танцъори има, които спонтанно се учат един от друг. Никога не съм вървяла по пътя на модата и тенденциите. Предпочитам да провокирам публика и продуценти. Мисля, че е предизвикателство да се опиташ да бъдеш адекватен в стар материал и той да ти стане удобен, не e отживелица (анахронизъм). Kой иска да гледа възстановки и кой може да си позволи да подуцира и купува такъв продукт е въпрос на политика. Въпросът е дали искаме да продаваме толумби или торта «Кайзер». Аз харесвам и двете.

 

Танцьорът според теб трябва ли да бъде добре трениран или посто всеки, който иска да излезе на сцена, може да го направи и това да бъде съвременен танц? Трябва ли да се изучава танц или всеки може да излезе и танцува?

 Често се получава така, че тренирани танцьори от различни училища или школи не могат да се абстрахират от наученото и навсякъде и във всичко повтарят вече постигнатото. Копията са много повече от оригиналите. Но да станеш по-добро копие от оригинала, ето това ми се струва предизвикателство за по- нататъшния успех в съвременния танц. Всъщност това са и европейските тенденции. Цитиране на направеното, но в друг контекст. На мен ми трябваха много години, за да “отхвърля” балетното си образование. Затова измислях някакви “грозни”, “неудобни” и асиметрични танци. Струва ми се, че сега, ако се върна към класическия танц с целия опит от модерните техники, би било предизвикателство както за мене, така и за балетистите и балерините. Tози, който ще се откаже да танцува на сцената, със сигурност трябва да е танцувал много преди това. Но ако има такива смелчаци, които да се изправят на сцената, без да могат да правят нищо, аз бих ги подкрепила, заради предизвикателството, пред което се изправят. С удоволствие бих гледала това “несправяне”, защото то би провокирало всичките ми сетива. Много артисти задоволяват едно или най-много две сетива. Пърформансът на Едуард Габия, който видяхме на „Антистатик”, беше много приятен, но ме изтощи от следване на неговата мисъл. Той се опита да направи хаос в подредба. Докато го гледах, ми хрумна едно заглавие – не искам да мисля за утре, искам да мисля за бъдещето. Едуард има собствена форма, което го отличава веднага от копията и по някакъв начин аз го възриемам за оригинал. Опита се малко повече да отиде към представление, което вече е белег на натрупвания. Малко нахално обаче ми се струва да се мисли, че вече няма какво да се покаже или изтанцува. “Everything has been done” виждаме при много успешни хореографии. Много артисти искат да ни кажат, че всичко вече е направено, но аз не мисля така. Все още има какво да се направи и по трико. Подкрепям идеята, ако има такава, че танцът трябва да забавлява тялото и съзнанието, разума и интелекта. А не да ги натоварва.

 В импровизацията имаше ли намерение за подриване на идеята за перформативност – презумпцията, че нещо, което е предварително подготвено, се играе на сцена пред зрители, подчинява се на известна условност на представянето?

 Мисля, че беше много смело да изляза да импровизирам без да имам структура, въпреки че все пак имах някакви координати. От дълго време ме интересува спонтанната форма – търсене, което започна още от моята импровизация „Чайковски” по време на първото издание на АНТИСТАТИК и „Усмивката на разума”, представление, което направих в Нови Сад. Когато нещо започне да се изгражда и да получава драматургичен строеж, аз започвам да го разрушавам по деликатен начин. Не желая да се фискирам в едно сигурно нещо, интересува ме импровизираното движение в момента на неговото разпадане и спонтанното решение за промяна, точно преди да се оформи  окончателният финал. Това е свободата да решаваш накъде да тръгнат нещата. И това ми се струва интересно да се наблюдава. Избягвам отговорността окончателно да дефинирам нещата и да се обосновавам защо съм направила точно този избор. Обясненията на направеното губят силата си след изговаряне. Tанцът, въпреки че някои искат да го напрaвят наука, за мене си остава само в полето на здравословното развлечение. Може би съм консервативно настроена в момента след толкова оптимизъм, който ме доведе до тук, където съм сега.  

 

В импровизацията си действително подлагаш на разпад всякаква форма и движения. Този жест би бил дързак, дори симулативен и манипулативен, ако не си минал през пълноценното, завършено движение. Още повече в България, където липсва контекстът на съвременния танц. Затова може би ти си една от малкото, която може да си го позволи.

 Не знам какво е да си дързак, но да греша ми харесва. И ако дързостта е да не ти пука после от грешките, то в изкуството, струва ми се, това е много необходимо. В науката грешките могат да доведат до фатален финал, но в изкуството грешките стават предимство. Mисля, че предпочитам здравословното развлечение. А контекст за нещо винаги се намира. Tези, които искат да правят каквото правят, го правят. Учейки балетна техникa в училище, аз се чувствах много ограничена, след като ми казваха как се прави demi plie /grand plie. После работата в областта на съвременния танц отново наложи ограничения. Не исках да падам, съкращавам, или да се изправям по начина, по който всички правеха това. Ако нямах този самостоятелен опит, нямаше да мога да “разпадам” каквото и да е и да не се съобразявам с тенденциите. Предимството ми в момента е, че живея в България. Tука не се съобразявам с продуценти и не завися от критиката. Отдавна съм и двете.

 

Всъщност какво мислиш за българската сцена на съвременния танц?

 Винаги има двама – трима, които са добри, но друг е въпросът дали може да се продължава в тези условия. Мисля, че на на някои от студентите, които уважавам и обучавам, има прави чест, че не участват във всичко, само за да стоят в професията, или се отказват след завършването си, тъй като в България няма система да си независим танцъор, няма закони, които да застават зад предимството да си на свободна практика. С интерес следя всичко, което се появява, но само на имена, на които мога да разчитам, че няма да ме накарат никога повече да не стъпя в театър.

 

Би ли работила с драматург и какво мислиш за това творческо сътрудничество?

 Като хореограф винаги съм имала отношение към драматургията на спектакъла. Мисля, че е много полезно да се работи с драматург, стига да намериш подходящия човек, с когото споделяте подобни виждания. В България няма такава практика за съжаление. Tова не-смесване на професии само говори за изолираност и блъскане в остарели стени. Един драматург трябва доста да се «изпоти», за да обясни едно представление, в което не се говори и обратното- един хореограф трабва да знае защо се движи. С приятели се шегуваме, че трябва да направя едно представление само с говорене. Просто да изляза и да говоря. Трябва да го направя някога. Но тялото ми, когато не мисли,  казва повече. Танцът може би започва от там, където думите се изчерпат. А в тази импровизация исках хората да се забавляват да гледат повторение на неща, които все още може да не са за изхвърляне. 

 

Разговор на Мира Мариянова и Ангелина Георгиева