Кой е артефактът – човекът или създаденото от него?
Дали човек създава артефакти или човекът е артефакт, произведен от средата, в която живее? ARTeFACT е най-новият мулитимедиен танцов пърформанс на Derida Dance, резулт на съвместната работа между хореографа Живко Желязков, визуалния артист Албена Баева, музиканта Иван Шопов, по-известен с псевдонимите Cooh и Balkansky, и танцьорката Джънгин Лий от Южна Корея. Спектакълът протича като изследване на срещата на току-що родено създание с непрекъснато изменящата се обкръжаваща го среда. Тялото променя идентичността си от състояние на празнота през животински и дори роботизиран облик. То търси или създава себе си в условията на среда, която постоянно изгражда нови предизвикателства, заплахи, а може би и възможности за трансформация и прераждане?За ARTeFACT и за срещата й с различни култури и обстоятелства Габриела Петрова разговаря с Джънгин Лий.
Какъв беше процесът на съвместната ви работа с Живко?
Беше много трудно. В A.S.A (Average Speed of Answer) той приемаше стила на танцьорите. Ако аз владея релийз техниката, той се опитваше да съобрази движенията с този факт и да направи танца по-удобен за мен. Но в този спектакъл той вече имаше много конкретна идея за движението и аз трябваше да променя стила си. Беше като трансформация. Работихме от девет сутринта до пет следобяд с един час обедна почивка. През цялото време се опитвахме да намерим точните движения и ги повтаряхме. Беше много тежко. Свалих четири килограма за три месеца, защото това соло от 40 минути е много интензивно. В другите компании, ако танцувам както си умея, това е достатъчно. Но в този репетиционен процес това не беше така. Всички ме тласкаха напред. Когато бях студентка, имах същото усещане като отношение от страна на моите учители, родители, приятели – имаше много голямо съревнование и аз трябваше да се старая повече. Сега репетирах сама, но се чувствах по същия начин, подтиквана от самата себе си. Защото наистина исках да направя тези движения за себе си като танцьор. Някой ми каза, че това е добро предизвикателство за мен. Но не мисля, че това е предизвикателство. Аз искам да правя още и още, да вървя по-напред и по-напред. След края на всяко представление имам прекрасното усещане, че е било много по-добре от предишното.
За първи път ли работиш в такова тясно взаимодейснвие с визуалната среда?
Не, имам вече опит с подобна визуална интеракция, но за кратко време. В тези 40 минути визия, музика и танц се съчетават изцяло. Това ме подлуди. Албена и Иван също имаха идея за нещата и аз трябваше да се досещам, без да говорим, защото не исках да разполагам с това знание. И започнах да си фантазирам какво те имат предвид. За това изпълнение трябваше да отстраня личността си. Исках да съм по-инстинктивна в опита си да се превърна в животно или нещо. Веднъж плаках много по време на репетиция. Плаках като животно, защото в ума ми започваха да се бият две личности. Знам, че може би звучи абсурдно. Когато трябва да променя стила си на танцуване, личността ми казва: „Защо трябва да се променям? Не може ли да си танцувам като Джънгин?” И причината не е в танцовата техника, а в начина на мислене. Опитвах се да открия някакво усещане по време на репетициите. Но внезапно отвътре се получи разкъсване, веднъж усещането е долу, друг път – горе. Освен това за всяка отделна част на изпълнението трябваше да откривам ново усещане. Ако не го направя, не бих могла да направя перфектния спектакъл. А аз не съм актриса. Аз съм танцьор. Мога да влагам чувство в отделни движения, но това усещане е много особено – без него движението е тотално различно. Това е нещо, което идва отвътре, не е актьорска игра. Затова беше толкова трудно. Дадох си сметка колко сложно съчетание съм от нагласи, ум и душа. Началото за мен е празнота, нищо. Във Вселената няма въздух, само следваш и се движиш толкова просто. Не съм се опитвала да правя нещо ново в тази начална част, само съществуне. Втората част е като порастване, третата е по-животинска, в четвъртата се произвежда нещо като робот. Чувствам се много добре в частта с яденето. За мен това е като да премахна всичко от вътрешността си. А когато се изхождам е сякаш изхвърлям всичко от миналото ми. Това чувство е като прераждане.
Докато гледах си мислех, че това, което „изяждаш“ са обстоятелствата, а изяждането е начинът, по който човек се опитва да ги трансформира и да създаде нещо свое.
Да, това е формата. Имах усещане както, когато бях дете и направех някоя беля, а мама питаше „Какво е това? Какво е това?”. И аз изяждах това, което държах в ръцете си, за да го скрия от нея. В тази част имах усещането за желание да премахна всичко и да се върна в изходна позиция.
Танцът ли беше създаден първо?
Малко по малко всичко се създаваше като че ли едновременно. Албена показваше някоя нова визия, Иван – нова мелодия. Говрихме много с Живко и Албена. Танцьорите винаги мислят различно. Но Живко никога не ми е казвал това е така, онова е така. Той дава единствено посока – може би е така, опитай по този начин или аз имам тази идея. Например, аз смятам, че светлината е някой като мен. И аз съм като него. Той е нещо като моя сянка. Те говориха за някакви обстоятелства, за система. А аз мисля, че и системата също може да е моя сянка. Моето тяло е като кукла – празно. Когато нещо малко намери перфектното тяло, празното тяло и влезе вътре – то ме създава, би могло да ме създаде – моята личност, моя характер, това е артефактът.
А червената светлина, която се появява за един момент? През цялото време всичко е черно-бяло и изведнъж се появяват тези червени линии?
За мен това са забранените неща. В началото те са наистина страшни за мен – например пушенето. Все едно си тийнейджър. Аз вече знам, че е опасно, но искам да опитам и първоначално ме е страх. Ако опитам, няма да мога да спра. От начало, когато открих тази червена светлина, си помислих, че трябва да избягам от нея, защото не знаех какво е. Но, когато вложих това значение, то ми пасна напълно и открих нещо ново.
Това твоето първо соло ли беше?
Не, в Корея имах собствен пърформанс, но само 10-минутен. В този има толкова трудни движения. Направих всичко – стречинг, издължаване, скоци, бавна част. Живко сложи от всичко в тези 40 минути. Физически е много трудно.
Ти каза, че си учила в Корея?
Да, получих цялото си образование в Корея. Не съм учила в чужбина. Учих съвременен танц в университета и също там направих магистратура си. Създадох няколко мои работи, работих с хореографи от Франция, Тайланд и др. Работих като хореограф, танцьор и учител по съвременен танц в гимназията за изкуства за година и половина. За мен, като стриктен човек в танцовото образование, когато обучавам е много важно да правя разграничение – това е от Марта Греъм, това от Хортън. Никога не ги смесвам. Искам да преподавам много конкретно. След като нещата се изчерпаха за мен в Корея, се преместих в Берлин, за да работя като танцьор с различни хореографи на проектен принцип. От начало, когато отидох там, беше невероятно, разбира се. Докато се разхождах по улиците, всички наокола бяха артисти, приятели на приятели. Беше много вдъхновяващо. Понякога намирах много добри артисти, но друг път бях: „какво е това?“. Доста се обърках. Не можех да открия границите на това кое е изкуство и кое не. Всичко е каша. Малко по малко започнах да добивам усещането, че всеки може да е артист само защото това е Берлин. Все още обичам Берлин, но като артист искам да намеря нещо ново и да бъда сериозна в работата си. Тогава подписах договор с танцова компания от Хановър. Там работата, заплащането, обстановката бяха много добри. Имат система, която подпомага танцьорите, осигуряват разнообразни предложения. Но стилът и хореографията не можеха да ме удоволетворят – само обикновени неща, старомодни, нищо интересно. По същото време имах прослушване с Derida Dance в Будапеща. Исках да опитам нещо ново, така че се срещнах тях и се влюбих в стила им.
Какво мислиш за този стил?
Той наистина е изобретение на Живко. Живко ми е интересен, защото е учил и театър, и танц. Понякога използва някои техники от Кънингам или Хортън, но по-голяма част от движенията са негова идея, негово създание. Стилът на Живко е много свободен точно защото сам е измислил движенията.
Можеш ли да направиш някаква разлика между тук, Берлин и Корея?
Не бих могла да кажа. Зависи от отделния артист. Но мога да кажа нещо като цяло за средата. Корейската система е все още много фокусирана върху танцовата техника. Да, младите артисти започват да правят нови неща, инсталации и колаборации. Има две групи – младата група и старата група. Корейските танцьори имат много добро качество на танца, но нямат никаква смелост. Много ги е страх да говорят английски на първо време. Имат нужда от помощ. Но, ако имат възможността да излязат навън, всеки би харесал техните спектакли. В Корея всички мои приятели казват, че съм луда. Как мога да живея сама в Берлин, да не говорим за България! Но на мен София ми харесва. Никога преди не съм си представяла тази ситуация. Животът е изцяло като поток, който се лее свободно. Следвам нещо като съдба. В София за съжаление все още няма наистина велики артисти. Има няколко индивидуални артисти, които правят нещо ново. Те едва сега започват. София е прекрасно място да създадеш нещо ново. Мисля си, че ако има повече програми за резиденции, много хора ще дойдат тук.
По време на частта, в която се движиш като робот, казваш нещо на корейски?
Когато с Живко търсихме различни истории, веднъж той ме попита за нещо нелепо, което се случва в Корея. Има толкова много! И аз почнах да му разказвам за едно хубаво място в Сеул. Преди корейската война имахме една голяма река – река Хан, която беше свързана с малки тесни реки. Хората я използваха, за да се разхождат, да пият от нея, да се къпят. Но по време на войната всичко беше разрушено и вече не можехме да я използваме. Преди 5-6 години нашият нов президент реши да я изгради наново и да я направи, както е била преди войната. И всички се ентусиазираха, но не се намери естествен начин да се свърже реката с тези малки поточета и всичко стана насила. Искаха да направят нещо естествено и природно, но не намериха начин. Не можеше да се използва водата от река Хан и го направиха с привнесена вода. Купиха риба от аквариуми и я пуснаха вътре. Направиха всичко изкуствено. Направиха го за туристите, които искат да се разхождат на приятно място. И печелят доста пари от това. А думита на корейски са: Това място е Changneungcheon и е много натурално и природно и т.н. Като реклама.
Планираш ли да останеш в България?
Не знам. Мисля си, че бих могла да направя приключението по-голямо и да отида на друго място, но също така искам да остана тук. Кандидатствах за финансиране от Корейския съвет по изкуствата. Ако го получа, бих могла да направя свой малък спектакъл с някои български танцьори в рамките на резиденцията в Derida. Предстои ми скоро да разбера.
ноември 2012, София
Материалът се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подрепата на Национален фонд „Култура“.