През изминаващия сезон театралният практик Младен Алексиев представи две свои нови представления – авторския спектакъл „HYSTER“ и „Зън зън злосторниците“ от Керил Чърчил. Предлагаме ви едно по-философично тяхно осмисляне от Паула Ангелова. 

В един кратък откъс от време Младен Алексиев постави „HYSTER“ в ДНК през май 2017 и в скования от студ януари на 2018 г. се появи „Зън зън злосторниците“ на сцената на плевенския Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ с гостуване в Театър „София“. Някои гранични проблематики на човешкия опит се актуализираха до самите им разпластяващи се динамики чрез нагледни възможности и променливи констелации, а двата спектакъла се разпростряха отвъд послушанието на класическата форма на театрално действие/събитие/репрезентация. В два дубъла публиката бе спусната в архаичните и хаотични регистри на телесността в „HYSTER“ и на вертигото на паралелни форми на пространственост в „Зън зън злосторниците“, единствено доколкото тук формата спектакъл ревизира нагледността по посока на възможности за рефлексивен отзвук. Младен Алексиев предлага опити за афективнoстта на тялото в перформативен регистър и пространствените трансформации между актуалност и виртуалност – лабиринти на усещания и впечатления. Тези ходове са пречупени през игровите оптики, въплъщаващи флуидната негативност в човешката екзистенция и проекции на пространства, на възможни накъсани светове. Mълчанието и отсъствието в самото веществено присъствие, минимален жест на наглед – това са блуждаещите линии на плътта/пространствеността. Присъствието като отсъствие, но без трансгресивни кулминации, именно в тези полета на недостиг се сливат до край демаркациите на фикция и документалност, наратив и травма и възможните класически опозиции.

„Зън зън злосторниците“. Сн. Архив на театъра

Всичко това конституира един експериментален път за драматургия, за изживяване отвъд смекчените форми на възприемане и възможна интерпретация на сюжети – път на потенциализиране на рефлексивност в самите нас и срещу самите нас, една контра-стратегия на минималния опит за разривите на смисъла, за паралелни логики на феномена на отсъствие на цялостност. Театър на тялото, пропадащо в себе си, театър на пространството на фантомни преходи между успоредни действителности. Откъм предела на factum brutum на нашата въплътена телесност и пространственост, наред с прорязващата актуалност на отправените въпроси в самите текстове, тези тематизации вече са заявена форма на активизъм, на експериментален пробив срещу установеното и подриват всяка изчерпателност. Алексиев преминава границите на езика чрез мълчание, за да раздроби пределите на наратива и сюжета, означаващите, думите и самата сцена. Правят се видими и осезаеми условията на възможност на онази пресечна точка на нашето придвижване в света в цялата му материалност и историчност. В отказа да се даде съгласуваност, тъждественост и идентичност в спектаклите, оставаме в състояние на разрив. Надвисваме над негативния опит на афективна рефлексивност, рефлексивност за спояване и възстановяване. 

Отвъд всичките различия – формални и концептуални – погледът тук е по-скоро привлечен от една метадинамика на прочит, засягаща проблематики за тялото и веществеността на пространството, придвижване към практиките на правене видими zero points в техните преплитания в двете постановки.

I-ви Дубъл: Ставане-тяло[1]

Всекидневната контингентност на англоезичния новинарски поток определя всеки път ритмиката на „HYSTER„, последователността на сцените и вариациите на заглавието. Алгоритъм, базиран на 48 ключови думи и изрази и техния рейтинг в новините за деня, преподрежда наново линиите на действие в деня на изиграването. В блуждаещата неустановеност на HYSTER или пък HTESYR/STERHY тялото, тревожното тяло, хистеричното тяло се проблематизира, без да се преживее напълно, оставайки в промеждутъците от възможности.

„HYSTER“, Сн. Архив на екипа

Стратегията на акцията е цялостно фрагментиране на структурите, линеарното разбиране или цялостения наратив. В отмерената смяна на различните епизоди добиват контури афективните потоци на играта и нейното преживяване от страна на публиката. Всичко това се интензифицира от  редуване на три различни  медии, така че негативното насищане на възприятията е окончателно в редуващия се недостиг на каквато и да било обяснителна схема или отправена хронологична рамка. Линиите на действие и афективно въздействие са следните. В минималистичните очертания на сцената потрепват златните отблясъци от костюмите на Ана Табакова, Славена Зайкова и Васил Читанов в техните безмълвни движения, непретенциозни танци или изпълнения с ритуално значение. В кратки или по-продължителни откъси телата на актьорите са абсолютният център на внимание, в който се прави осезателна цялата пластичност и ситуативност на zero point на телесността. Всичко това се случва в премерената умереност на стаза, без следи на трансгресивни избухвания и екстатичност. По протяжностите на премерени движения, пориви или застиналост кристализират симптоматиките на някаква нормалност, тревожност, хистеричност – систолите и диастолите на живота, утаен в дъното на техните тела.

Втората линия е тази на  кратки записи, четени от самия режисьор. Публиката е оставена в пълен мрак с невидимито присъствие на гласа. Тук се говори за хистерията – тази велика симулантка – споменава се за медицинския театър на д-р Шарко в Салпетриер, където хистерички в цялото си изстъпление се появяват на сцената на аудиториума за пръв път. В следващ откъс кристализира фигурата на хистеректомията[2] и преживяването на една жена след операцията. Всеки от записаните моменти гравитира около невидимите пространства на тялото – афекта от потъването в телесността, където се открива неговото отвътре и отвън, пътуване до самото му дъно. В това архаично пространство без образи зрителят бива погълнат.

Третата траектория се движи по оста на мокюментъри и обединява заснети интервюта с актьорите около алтернативна терапия за техните психически проблеми, базирана на особен култ към електричеството. С това се добавя една критична рефлексивност в имплицираната самоирония по посока на нашето настояще и проблематиката на психическите разстройства. Играта с документалността, независимо от представения наратив, отново се връща към афективните измерения на телесността – заснети са танците на актьорите на фона на електронна музика от Калин Николов.

Неразбираемостта и фраментарността отвъд класическите употреби на театъра, преплитането на различните афективни линии на бъденето-тяло на актьорите и вплитането на публиката в този телесен опит, през диастолите и систолите като възвисяване и потъване в себе си в изходната афективност на човешкото съществуване до границите на хистеричния опит на тревожността – това е вертигото на „HYSTER„. Театър, който отвежда към протяжността на афективните патологии/нормалности, обозначаващи сами себе си.

В отсъствие на установена структура, постановката се движи по осите на алгоритмични плетеници, болезнен опит да се свърши със събитийността, да се ускори интензивността на съ-преживяването на онова, което е телесността. Сцената става онзи прорез, в който само тялото се движи, тялото се осезава в дистанция, за да се реформулира ритмиката на афективна емпатичност. Публиката наблюдава усещайки и осезавайки материалността, протяжността, тревожността, патологичността. Между кинестезите на актьорите и описанията на хистеричния опит се отваря пространството на сцената, но като а-логичната каверна на тревожността и хистерията. Езикът на теaтъра е доведен до самата материалност на движението, до телесността, където означаващо и означено са преплетени в хиазъма на плътта. Афективните потоци на HYSTER указват пътища за нови телесни съпреживявания, територии на фрагментарни откъси и сцени, обединени в тягата на концепта тяло.

II-ри дубъл: Промеждутъчни пространства

През 2012 г. „Зън зън злосторниците“ се появява на сцената на Роял Корт Тиътър в Лондон за първи път. Младен Алексиев превежда текста на Керил Чърчил и прави неговата втора реализация след английската му премиера тази година в Плевен. Това е и втората пиеса от британската драматуржка, по която Алексиев работи след „Радост за моето сърце“, поставена в Драматичен театър – Ловеч през 2008 г.

„Зън зън злосторниците“. Сн. Архив на театъра

Постановката отново носи белега на минимализъм по отношение на езика. Тук повторението пронизва събитията, доколкото спектакалът е съставен от две части с абсолютно подобен сюжет, а репликите на героите са едни и същи. Две различни момчета от две различни държави са изпратени от техните семейства на война. В повторение се фабрикуват различия. Това е сюжетът, който в отсечения жест на своята краткост отново деконструира очакванията на изчерпателна завършеност и класическа разточителност на многопластови сюжетизации. Но за сметка на това комлексността на актуални проблематики не липсва в осцилациите между залога на войната и семейните тектоники.  

Отново зрителят е потопен в някаква ущърбна откъм цялост ситуация и свят. Фрагменти от подвижната сцена, задъхан пробег на  реалното пространство, което се завърта, за да се завърне в мултимедийна инсталация, проектираща документално заснети кадри с героите, но с псевдодокументална стойност. Някакво непрестанно движение и хектика пронизва сцената и персонажите, публиката определено не може да остане спокойна. Напластяват се усещания, догадки, смътни впечатления, реещи се въпроси. Всъщност Алексиев умело вплита зрителя в необходимостта от произвеждане на единност при цялата тази рееща се контингентност на събитията. Накъсани движения, които проектират сферичност между реалност и виртуалност в два отделни свята, като цялото повторение създава паралелни пространства и времена. Минало, което не отминава, бъдеще, което не застига. Някаква особена стаза на пространствеността и темпоралността се създава в кръговете между различните региони на реалното и виртуалното, на сценичното и (псевдо)документалното. Някаква неизбежна застиналост преди да те запратят някъде… на война.

Отвъд невъзможните и възможните социо-политически конотации на подобен текст и подобна постановка в България като жест отново на вид активизъм в рамките на театъра, друго отново проблясва в изпълнението на „Зън зън злосторниците“. Как тялото става пространство, как пространството добива свят, как се разпада и оцялостява опитът в пробезите между близко-и-далече, между промеждутъците на реалност и виртуалност? Материалността, в която падаме, и протяжността на застигнатите времена – това е разиграването на злосторните сюжети.

Tази втора постановка на Младен Алексиев е преход към протяжността на пространствеността, към правенето на пространства в движение и към тяхното материализиране, оставайки при все това в регистъра на телесното и материалното, но с асубективен знак. С различни медии и инструменти се актуализира едно разиграване по и на сцената като флуидно, неуловимо движение между пространства, между минало, ставащо настояще и настояще, догонващо своето изчезване. Един експериментален опит за генериране на пространства в театъра, за реконтекстуализиране на възможните места на обитаване.

 

 

HYSTER

Спектакъл на Младен Алексиев

Сценография и костюми: Златна Михайлова

Композитор: Калин Николов

Графичен дизайн: Стоян Атанасов

Участват: Ана Табакова, Славена Зайкова, Васил Читанов

Копродукция на „Тихо пространство“, Фондация СИДЕЯ и ДНК-Пространство за съвременен танц и пърформанс

 

ЗЪН ЗЪН ЗЛОСТОРНИЦИТЕ

от Керил Чърчил

Превод: Младен Алексиев

Режисьор: Младен Алексиев

Сценография и костюми: Константин Вълков

Композитор: Калин Николов

Kамера: Клара Стоянова, Боряна Пандова

Графичен дизайн: Стоян Атанасов

Продукция на Драматично-куклен театър – Плевен

Участват: Анелия Стойнова, Нина Илиева-Петкова, Диана Ханджиева/Бориса Сарафова, Икеолуапо Адейери, Антъни Пенев, Асен Данков, Георги Енчев

Материалът е част от рубриката „Свободната сцена на фокус“ и е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“