свободната сцена на фокус
Кой се страхува от Сашка Васева
(протягане към ерогенна театрална критика)
На 29 юни, след предизвикалия усилена дискусия концерт на интернет звездата Джорджано, Иво Димчев отправи поредното предизвикателство към арт общността, канейки на сцената на създаденото от него пространство за съвременни изкуства и музика МОЗЕЙ Сашка Васева с репертоар от оперетни и оперни арии. Реакциите и дискусиите по социалните мрежи и по медиите не стихват и до днес. В един не по-малко провокативен текст Младен Алексиев ни пресъздава концерта в неговата събитийност.
29 юни 2015. Оперен концерт на Сашка Васева. МОЗЕЙ. 20:00.
Междувременно ще се вълнуваме. Казано накратко, ще се давим в нетърпение сякаш сме на леки наркотици. А няма да сме. Днес на нас вълнението ни е наркотици. Ще ни насочат към бара и градината. Ще подминем бара и ще излезем в градината за първи път. Тя ще е празна и жълта и на нас ще ни хареса. Момиче от съседна група ще каже: Казаха, че има бар и градина, това градина ли е? И нейният въпрос ще ни хареса, защото какво наричаме градина.
Вчера ще сме били седнали около кухненската маса и ще сме говорили за този момент, пак ще сме се вълнували, ще сме яли палачинки, ще сме разменяли аргументи за едно или друго, ще сме кимали и мълчали. А именно така: честно или нечестно е сега това, морално ли е или е неморално? Не е ли самата покана към тази жена една подигравка? Не е ли тя поставена в ситуация да бъде мечка на събор, доведена, за да покаже номерата си? И при положение че нищо не я заставя, а сама се е съгласила да се изяви в такъв контекст, морална или неморална е нашата позиция на зрители, честна ли е или безчестна? Та нали, ако действително сме се интересували от нейната персона и нейното творчество, щяхме да сме я вече гледали в нейната, най-грубо казано, естествена среда? Защо отиваме едва сега, когато тя се явява на място, което е за нея, да кажем, неуместно? Защо така се вълнуваме, когато ясно съзнаваме, че тя ще бъде подложена на внимание и преценки, различни от това, пред което тя е свикнала да се изправя?
И нищо от това няма да намали вълнението ни, защото любопитството и рискът всичко да се провали ще ни възбуждат. Ще знаем, че залогът на тази жена е реален, като на гладиаторите, и ще искаме да видим този залог, да участваме в неговото осмисляне. И дори ще се чуем да произнасяме: Но нали ние не просто, за да видим тази жена отиваме? И нали не нейната особа сама по себе си е това, което така сластно ни призовава? И нали нас собствено ни вълнува не друго, а нейното явяване на това място? Нали именно неуместността на това явяване, нали неуместността на избраната програма са именно онези поводи, които не ни дават мира нощем и ни карат да си хапем устните, а също висулките на ушите, в злобно нетърпение?
Та нали именно неуместността ще ни направи несигурни в това, което можем да очакваме? И нали именно тази несигурност ще ни накара да очакваме всичко? Та нали това толкова, толкова рядко ни се случва в театъра? Не само, ами нали толкова, толкова рядко изобщо ни се обещава? Та нали и всичко да се провали, ние пак ще сме доволни, че изобщо някой ни е обещал нещо, което действително има шанс да спази?
Това ще си кажем, но всъщност тайно ще си мислим и това (да, все пак ще го помислим): Но дали е тази жена, достойна да се показва в един театър, който въплъщава в най-чист вид що е то ново и съвременно? И нима нейната поява всъщност не застрашава с покварата си един светъл храм на отявленото експериментаторство, създаден да ни извисява? И не е ли това едно самоубийствено падение за неговата световна слава? Дали тази предполагаема поквара (по силата на някаква морална зараза) не застрашава непоправимо и нас, които ще я видим? (И които в някой следващ момент – оказва се – дори ще пишем за това?) Дали тя няма да очерни, изопачи и принизи в нас именно онази искра, която ни прави безгрешни съдници на добро и лошо, високо и низко, грозно и красиво? Дали развихрилата се долница, която (убедени ще бъдем) тя възпява, няма да нанесе върху образа ни такива петна, та цял живот да страдаме под стигмата на своето съучаствено присъствие тогава, сами унищожавайки както доброто си име, така и почетните си титли?
И все пак ще отидем. Витаещото чувство на възбрана подклажда нашето сладострастие. О, колко безгръбначни нашите глави, кюлотите ни – колко плитки!
Ще прекъснем разговора си в градината, която е градина, защото ще е вече време. Пред стълбите към градината ще минем покрай самата нея, съвсем на милиметри. Няма да се осмелим да се ръкуваме или да питаме за селфи, но тази физическа близост ще ни развълнува допълнително, настройвайки оркестрите на сърцата ни за ликуване. Ще влезем. Ще се огледаме и ще осъзнаем, че залата е вече пълна и потръпваща, сякаш всички до един преди малко са прекосили коридора, идващ от градината. Ще намерим място за превъзбудените си тела и дискретно ще опрем бедра в тези на съседите си, в знак на негласно, но мечтано съучастие.
Сцената ще е празна. Залата ще се пълни още. Лицата и очите ще светят. Ще усетим гръбнаците ни да се изопват и шиптят като бутилки шампанско. Ще ни окръжи порой от пляскания и подвиквания. Ще си кажем: Ето на. Сега да ни кажат благодарим ви, това беше, пак бихме си тръгнали доволни. Та ние вече преживяваме празник.
Ще е моментно затишие. След което тя ще излезе. И ще излезе непринудено и някак небрежно, а това още повече ще ни очарова. Именно непрестореността на държанието, именно нескритото вълнение ще ни свържат в едно цяло преди всяко говорене и ние ще слухтим за първите думи. А те ще са приблизително тези: Знам, че сте дошли тук, за да гледате сеир. И аз навярно някъде ще объркам. Все пак това не е моята музика, която обикновено пея. Бях сложила в страницата си едно видео от телефон, на което пея „Аве Мария“ на брега на морето и така получих тази покана. И се съгласих да опитам.
Вълците в нас ще вият от удоволствие, а също и ловците. Ние всъщност отдавна ще знаем, че нашето любопитство е добронамерено, но кръвожадно. Това, че съществуването на тази кръвожадност у нас ще се изрече, ще й даде място и ще направи срещата ни среща на откритост, в която прикритостта ни ще избуява, но само като изкушение, не като принцип и необходимост. Всъщност за нея – прикритостта – няма да има място в обмените ни в тази зала, дори у тези, които се прикриват.
И тя пред очите ни развълнувано ще се впусне в приетото предизвикателство да срещне песни, които не е пяла отдавна, и да се изправи пред мелодии, с които се познава бегло. И в този стремеж не финалната виртуозност на изпълненията ще имат значение за нас (макар добре изпълнените фрази да ни възпламеняват), а самата смелост на осмеляването и най-вече – неприкритото желание за изява, и най-вече – сладострастието от споделеното самонаслаждение в изявата. И то сладострастие неличностно, не еготично, не присвоено от наслаждаващата се за собствени цели, а раздадено нам – облещените и изплезените, хищните и жестоките.
Пинг-понгът на душите ни ще ни вдига и спуска, ще се удря в стените и тавана преди всяко изпълнение, преди всяка по-висока фраза. И да, всеки път ние ще очакваме това объркване, ще чакаме провал и ще треперим, очевидци на изпитанието, но и всеки път – и все повече и повече – и ще ликуваме; ще аплодираме преодоляната стръмнина, ще надаваме възгласи при изкаченото било. И едновременно с канцонетите, оперетните изпълнения и кратките арии ние ще поглъщаме нейните трептящи тела и нейните блокове на ставане. Ще се удивляваме подпрагово на способността й – с естественост и без претенция – да разпада всяка моларна структура, до която се докосва (дори семействеността, която представлява!), в молекулярни разбягвания и линии на полет до пълно енергийно разпръсване и степен на сияние.
Но ще си припомним и ще се попитаме и друго: Нима все пак бихме изпаднали в евтиния капан да търсим и фиксираме в нея някаква същност? Нима ще се хлъзнем в изкушението да й дадем етикет и да твърдим, че тя представлява това или онова, поквареност или добродетел, умение или неумение? Нима ще започнем да смятаме, че тя е тази, която сама и винаги постига това? И ако е така, защо до сега не сме разбрали и защо не сме били, и защо други свидетелства, подобни на нашите и така съблазнителни, до сега не са ни попадали? Но и нима ще се осмелим да отречем и да й отнемем това, което очевидно й принадлежи – способността да се излага пред вълците не без вълнение и все пак да ги покорява, като не губи онзи несводим до нищо друго остатък на самонаслада, който я прави да свети?
И не е ли именно тази принудителна нетъждественост на самата себе си това, което я отключва? Не е ли тя също така способна на нетъждественост по силата на някакъв инстинкт или съпротива, която я оставя винаги в движение и я прави неприобщима към никоя съществуваща група или категория? И не е ли именно тази самонетъждественост (по силата на парадокса и по пътя на осмеляването) една пределна тъждественост на самата себе си, която я прави да изглежда неуместна, където и да отиде, без тя някога да е такава? Не е ли тази самонетъждественост едновременно онова, предизвикало поканата и онова, което я е приело, гледайки на задачата с по-голяма сериозност, отколкото гледа на себе си?
И като казваме нетъждественост, ще се натъкнем и на друго сладострастие, за което сме подозирали, но което, разгърнато пред очите ни окончателно и неумолимо, ще ни увлече и главозамая: Какво би била появата на гостенката без гостоприемството и суровостта на нейната домакиня? Защото, каквото и да ни се каже, ние ще знаем, че именно Лили (Хендел) е тази, която е отправила поканата и именно между нея и новодошлата е действителното и негласно съглашение и неприродно съучастие, породило преживяването ни на отключване и въздигане. Каквото и да се твърди, ние добре ще разпознаем белезите на едно сестринство и на едно единение отвъд благовъзпитаността и обязаностите на приятелството.
Защото, без да са съпернички и без да напускат зоните си на наслада, ще ги видим в редки моменти как прилайват като кучки, в преговори за границите на едната и на другата – на обичания репертоар и на отправената покана, на наложеното ограничение и избрания аранжимент. Това ще ни носи допълнителен трепет и вълнение, защото ще ни направи свидетели на истински обмени, а не констататори на предварително и тайно договорени отношения. А през по-голяма част от времето вълнението ни ще идва от невидимото, но силно осезаемо кръстосано опрашване между двете, техните обмени на тела, инстинкти, аксесоари, гласове и сантименти, в които нашите собствени тела, инстинкти, аксесоари, гласове и сантименти (заедно с предразсъдъците, страховете, слюнката и контракциите ни) също ще са поканени.
Ще се въздъхнем и ще се запитаме: Защо така рядко ни се случва да станем свидетели, на неща, които представляват за някого реален залог, при който този някой да съумява да трансформира присъщата на всички ни несигурност в утвърждаване и това да утвърждава и нас самите? Неща, при които се прекрачват реални, а не намислени (и безсмислени) граници? Защо толкова често излизаме от метосите на всички тези бастилии и бастиони на благоприличието и мнимата набожност съблазнени и излъгани? Защо така често прекосяваме студените им фоайя с овикани отвърстия и без грам удовлетворение, и подиграни за наивното си домогване на желаещи удовлетворение? Ние не ще узнаем и навярно никога няма и да разберем.
Точно затова от преживяването ще отнесем за себе си две скъпоценности, които после няма да си припомняне гласно, но които ще вибрират в телата ни като техен непосредствен опит и откровение. Ще си вземем от случилото се два момента на трансгресия, в които освободената енергия ни сгря и ни разчупи като пресни хлябове:
Един момент: Публиката ще подкoкoросва, жената на сцената ще се съпротивлява, но ще бъде силно изкушена да бъде прелъстена. Накрая ще опита да превърне „Камъните падат“ в ария. Ще пръхтим от страх и състрадание, от удоволствие и мракобесие отвъд доброто и злото.
Друг момент: За да ни накара да се изправим и танцуваме, но поставена в ситуация да не може да ползва песните от своя танцувален репертоар, жената на сцената ще ни изпее химна на републиката, та поне да станем за момент – едно от най-оргазмените и благочестиви преживявания в нашата окрилена биография! (Трима или четирима ще профучат покрай нас в този момент по посока изхода. Ще предположим, от благочестие.) Но именно какво благочестиво преживяване! Да намерим себе си в едно мазе на Лъвов мост, а срещу нас да свети жената на сцената и специално за нас да изпълнява химна, а ние да сме се изправили, треперещи и изгубили своите мисли и граници, за нас ще се окаже висша форма на радост и наслада. И макар често да сме иронични към самите себе си, казваме това без всякаква ирония.
След това ще се случат и други неща, а накрая ще се озовем на булеварда голи и сами и оставени незнайно на кого в бездушното поле на триангулирано и едипизирано театрално желание, в което нито нашето либидно инвестиране, нито нашето желаещо производство бива желано или допуснато. После ще се хвалим навред с новите си съкровища, както и със скверното си съучастие и вълнуващо съглашателство в кръстосаното опрашване на Лили и нейната посестрима. Даже ще ни предложат да опишем преживяното на хартия.
И, въпреки колебанието си, ще седнем и ще го напишем.
А, докато пишем, ще се попитаме и това: Колко неформална една театрална критика може да бъде? И ако е неформална, това прави ли я по-малко основателна или по-малко критична? И ако е изпълнена с наслада и желание (с желание за наслада и желание за желание), това трябва ли да намалява нейната адекватност и нейната уместност? И ако не желаем да се прикрием зад сухоежбината на това, което редовно избягваме да четем (не от злонамереност, а от скука пред неискреността), това значи ли, че мнението ни не споделя нещо обективно важно?
И да не би да вземе да се окаже, че живеем в страна, в която театърът не е живо изкуство, а нещо друго? Или пък поради лицемерна набожност и идеологическа праволинейност появата на нещо живо шизоведите на театъра наричат пошлост или гнусливо подминават в мълчание с тънки и присвити устица, в които все едно никога не е и няма повече да влезе нищо? Каквото и да е, така да бъде. Нека!
А след това ще прилегнем зад Света Тереза Авилска и Клосовски, златни им уста: Ах! – въздъхна тя, изчервявайки се. – Усещам те да ровичкаш из моите срамотии на вещица! Затова ли пренебрегна девичите ми гърди? Бъди още по-неблагодарен – отречи ми и че съм комедиантка!
Младен Алексиев
Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.