Заедно с „Вокс Попули“ и Неда Соколовска, Театър „Реплика“ е другата разпознаваема независима театрална формация, заявяваща интереса си към различни форми на документалния театър. Последните два спектакъла на Театър „Реплика“ – „Лоши деца“, който се играе в „I am Studio“, и „САМ И“ в Център за култура и дебат „Червената къща“, предлагат рефлексия върху социално значими и чувствителни за обществото проблеми. В „Лоши деца“ такъв е насилието в училище – то активно вълнува обществеността напоследък и е в центъра на медийния интерес. „САМ И“ разглежда личните измерения в необратимите процеси на обезлюдяване на българските села и тихо присъства като констатация в статистиките. За тях пише Зорница Каменова.

 

„Лоши деца“ е по пиеса на румънския драматург Михаела Михайлов и авторски документални текстове с режисьор Благой Бойчев и изпълнители Боряна Пенева и Ваня Богданова. Вторият спектакъл „САМ И“, част от програмата В/ХОД на Червената къща, е резултат от теренно проучване на двамата актьори Боряна Пенева и Милко Йовчев на обезлюдяващи се селца в България и записване на автентични разкази на техните жители. И в двете представления екипите са подходили с дълбока лична ангажираност и изследователски интерес към проблемите, а социалните теми и в двата спектакъла са интериоризирани и сведени до интимни и лични измерения. Така те резонират на емоционално ниво с аудиторията, изпълнявайки основната цел на документалния театър на „Реплика“ по отношение на  публиката, формулирана от Благой Бойчев така: „Стараем се зрителите да не са само зрители. Искаме да ги поканим да бъдат свидетели и участници. Дълбоко вярвам в социалната функция на театъра.“[1]

В „Лоши деца“ персонажите са момиче-тийнейджър, неговата майка и учителката му. Те разкриват три гледни точки към конкретен случай с наказание/унижение на дете, в които се проблематизира причината за агресията, вината и личната мотивация в действията на всеки един участник в конфликтната ситуация. И  тримата „замесени в случая“ са представени от актрисата Боряна Пенева, която психологически убедително, пластически и вербално достоверно превключва в ролите. Друг режисьорски ход е присъствието на медията – телевизионен екран, документално представящ няколко от версиите. Сюжетът е развит като интервюта с участниците в инцидента за телевизия, редуващи се с монолози, в които пада преградата на четвъртата стена и зрителят сякаш присъства на един интимен акт, на споделяне, без да може да оневини или обвини някой конкретно.

 

Подобно на „Лоши деца“, „САМ И“ впечатлява с умело изградената си драматургична структура и театрални решения. Спектакълът е провокиран от статистическите данни, които съвременният човек „удобно консумира“ – в тях присъстват броят и имената на селата с по един или двама жители и други „любопитни“ факти. Без да е социална критика, спектакълът се занимава с онова, което стои зад безкрайните данни и списъци, а именно с личните светове на самотуващите последни обитатели. Чрез вербатим техника – един от популярните подходи в документалния театър, актьорите провеждат убедително отделните разкази и разкриват персонажи, които като в личен разговор споделят житейските си мисли. Останали на доизживяване хора във все по-обезлюдяващите се селца споделят различни истории – за потомци, живеещи в чужбина, за синове, починали в казармата, за семейства, които очакват житейския си край, заедно с природата, която ги заобикаля, и спомените от миналото. Така през автентичните разкази се разкрива множествеността от гледни точки към този болезнен за българското общество проблем. Един от ключовите моменти е личният разказ на актрисата Боряна Пенева, от който разбираме, че тя и актьорът Милко Йовчев са семейство с две деца и най-големият й страх е да не остане без него, сама. Това е нейната лична история за самотата. Актрисата влиза в собствената си роля на майка и съпруга и споделя своите страхове, допускайки  публиката в своето интимно душевно пространство. Този момент, от една страна, легитимира усещането за автентичност на разказите, а от друга – вмъква и темата за близостта, за необходимостта от споделяне, за обще-житието.

В средата на сцената един върху друг се нахвърлят предмети от бита, символ на личното пространство на последните обитатели. Отивайки си от този свят един след друг (след всеки разказ и всяка сцена), купчината от ненужните вещи, събрали истории и спомени, се увеличава. На финала, след поредния разказ се събаря и лавицата, окачена на задната стена на сцената. Този мощен шумен акт стряска сетивата и театрално представя разпада на съществуващия свят – изведнъж и необратимо, което ни оставя с тъжното усещане за отмиращи ценности и светове. Ярък и оригинален, образът на смъртта присъства освен с натрапващото се чувство на неизбежност, което въвлича емоционално публиката, но и с ужасяващата миризма на пръст на финала, която се посипва върху купчината предмети. Тленното се изгубва, остава вечността. След падането на лавицата се оголва стена, облепена с некролози – единственият знак за това, че някога, там и тогава е съществувал човек.

Усещането ми и след двата спектакъла е за доближаването към една  истинска неподправена реалност в проблематичен съвременен свят, в който глобалните конфликти се оказват твърде лични истории, отвъд статистиките и телевизионните манипулации.

 

Зорница Каменова

 

Театър „Реплика“ и В/ХОД арт док зона

От и с: Боряна Пенева, Милко Йовчев
Художник: Маргарита Данчева
Снимка: Mария Цветкова

Спектакълът е сред спечелилите финансиране от В/ХОД по програма „Малък АРТ ДОК грант“.

Материалът е част от рубриката „Свободната сцена на фокус“ и е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“