“Shamebox” (буквално „Кутия на срама“) е най-новото представление на утвърдения тандем в съвременния танц и пърформанс Ива Свещарова и Вили Прагер в ДНК. То поставя своеобразен „театър на срама“, подхождайки към него като психически, телесен, социален и културен концепт. При него отиде и тазгодишната награда „Икар“ за съвременен танц и пърформанс. За “Shamebox” пише Пламен Харманджиев.

С влизането ни в ДНК Ива Свещарова и Вили Прагер ни поглеждат за секунда, преди сякаш мускулатурата на вратовете им да не ги предаде и главите им да не се сринат, а погледът им да не посрещне черния под на сцената. Те седят на него в привидно неудобна и свита поза. Гърбовете и раменете им са привити, а повторното повдигане на главата изглежда механично, като подготовка за следващото пропадане. Движението започва да придобива ритъм, който постепенно се забърза и забързва. В първоначалното навеждане на глава  се разпознава жестът на извръщането й в чувство на свян. Той постепенно се развива и заприличва на компулсивен спазъм. Започваме да чуваме как въздухът рязко се изтласква от дробовете им. В началото всичко това привлича вниманието и същевременно успокоява с яснотата и повторяемостта на движението, но енергията постепенно нараства и скоростта  се изменя. Усещането се преобръща. Главата като че ли се блъска във въздуха, израженията им се изкривяват. Първоначално семплото движение, преди равно, се превръща в самонараняване, сега плашещо. Изпълнителите започват да се движат по сцената на колене или пълзейки, водени от несекващите врат и глава. Тръгват към дъното, а там целите им тела, подчинени на движещата се глава, разпъват два стола, на които сядат. Пресягат се към двете стъклени бутилки, пълни с мляко. Импулсите от тресящите се тела започват да разливат млякото на пода и по тях самите още преди да е стигнало устните им. Отпивайки от него, то се стича по дрехите им, а това, което стига до устата им, бива изхвърлено отново навън в мъгла от бели млечни пръски. Главата губи от енергията си, тялото се успокоява – двамата, седейки в локви от мляко, започват да се смеят.

Носителите на наградата „Икар“ 2018 в категория „Съвременен танц и пърформанс“ – Ива Свещарова и Вили Прагер –  разработват сцената на ДНК като една обърната кутия на срама. Вместо тя да поема и прикрива зад стените си това, което трябва да остане скрито, то постепенно бива изложено пред погледа ни. Динамиката, която се създава между изпълнителите и зрителите, стъпва именно върху този механизъм. Идеята за спотайването на срама и неговите нежелани проявления е разглобена и превърната в материал за изпълнителите. В хода на представлението се създава атмосфера на доверие и чувство на искрена свързаност поради широката разпознаваемост на това, което бива представено на публиката.

 Самата структура на представлението напомня на кутии в кутията, които се отварят една след друга. Първоначалното впечатление, че изпълнителите искат да пресъздадат един автентичен жест на засрамване чрез бавно навеждане на главата, придружено от виновен поглед като на дете, което знае, че е сгрешило, бива размито от отделянето на движението като водещо. Неговата повторяемост изкарва на преден план това, което се случва със самото тяло по времето на изпълнението. След известно време стават видими умората и дискомфорта, които тази физическата акция поражда. Можем да проследим как повтарящото се действие, първоначално свързано с усещане на срам и вина, изтощава и в известен смисъл дори наранява изпълнителите.

 

Следващият етап преминава през сексуалността на тялото и неговите потискани желания. Те, макар и комично, биват разглеждани като източник на болезнено чувство на унижение. Вили Прагер и Ива Свещарова отиват до дъното на сцената и взимат две малки метални купи, пълни с яйца. След като са се частично разсъблекли, започват да се целят с тях, като ги изхвърлят от устата си. Цялата сцена вече е покрита с локви мляко и разтичащи се сурови яйца. Това забавно и нелепо представяне на секс е връзката към следващия голям ход в спектакъла, който по изненадващ начин успява да измени театралното пространство и да прибави още един канал на комуникация между зрители и изпълнители.

На сцената вече има лаптоп, а на екрана в дъното се  прожектира чат в действителен cam site (страница за аматьорска порнография в реално време) Това решение изкарва действието от материалните граници на сцената на ДНК и го поставя в  едно ново, виртуалното пространство. Въвлечена е една трета страна в “Shamebox”, която е същевременно и публика, и изпълнител. Случайните посетители на chat room–а нямат представа за това, а техните, много често абсурдни сексуални желания, на които е дадена воля в анонимното виртуално пространство, са посрещнати от зрителите със смях. Обещано им е, че ще получат това, което искат, след като чуят една кратка история.

 В историята на Ива Свещарова екипът се връща до основите на християнския разказ и култура, за да потърсят генезиса на срама. На фона на съблазняващото й поведение, естествено за livecam– сайт, нетърпеливата виртуална публика трябва да изслуша разказа за първородния грях, който бива предаден като история за жената „която е виновна за всичко“. Докато Ива Свещарова движи устните си, Вили Прагер озвучава разказа й с дълбок мъжки глас. С напредването на сюжета очакването какво ще се случи след края на историята става все по-голямо. Разказът бива прекъснат от умишлено патетичен изблик, в който изпълнителката заявява, че не може повече да говори и трябва да си тръгне. Жадните виртуални зрители остават съблазнени и излъгани. Същото се повтаря и с разказа на Вили Прагер, в който обаче той споделя лични моменти, от които дълбоко се срамува.

 „Shamebox“ използва естествената нужда да скрием всичко, от което се срамуваме. Логиката на този първичен инстинкт за самосъхранение е изопачена и обърната. Поведението на срама и неговите физически проявления са преработени в движенческа партитура, а личният, социалният и културният разказ –  в драматургичен текст. Ива Свещарова и Вили Прагер изследват темата за срама като я прекарват през себе си, но в същото време запазват дистанция от нея, като чрез сцената я обобщават в споделено събитие. Резултатът си заслужава да бъде видян.

 

Пламен Харманджиев

SHAMEBOX

продуценти: Брейн Стор Проджект и ДНК

идея, реализация и изпълнение: Ива Свещарова и Вили Прагер
музика: Емилиян Гацов – Елби
консултанти: Нели Митева и Мира Тодорова
фотограф: Боряна Пандова
Екипът благодари на Елена Бото

 

Материалът е част от рубриката „Свободната сцена на фокус“ и е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“