Марта Буджо за новата танцова премиера в Топлоцентрала с хореограф Ноа Зук от Израел.
С премиерата на Shutdown на Ноа Зук и Охад Фишоф се откри новият танцов сезон в Топлоцентрала в края на септември. Зук, израелска танцьорка с опит в престижната танцова компания „Батшева“, хореограф и преподавател на движенческия език гага, вече се е изявявала пред софийската публика през юни 2023 г., когато представя солото си The Speech, отново в Топлоцентрала. През м. май Зук избра с кастинг дванайсет танцьори, с които да постави българска версия на спектакъла Shutdown, който създава през 2018 г. заедно с интердисциплинарния артист Охад Фишоф за берлинската танцова компания Wee Dance Company.
Спектакълът е разделен на две части: видео и танцово изпълнение на живо. Във видеото, озаглавено ADR, виждаме трима мъже, заснети в близък план сред природата, да пеят песен. Тя представлява тържествена и мелодична композиция с горчива нотка, както подсказва фразата dust and complaints („прах и оплаквания“) от текста на песента. Тази сцена се редува с кадри от звукозаписно студио, където Ноа Зук и друг артист танцуват или изпълняват различни пози на фона на песента. Жестовете им са ту плавни, ту резки. Свитите им колене подсказват нестабилност, незавършеност, уязвимост, макар че това сякаш не е основният фокус на хореографията. Когато песента свършва, студиото става единственото място за камерата и вниманието се насочва към отношенията между звук и движение – единият танцьор издава на микрофона звуци, (които в никакъв случай не могат да се нарекат музикални), а другият танцува по тях. Например, докато единият танцьор произнася дълги гласни, другият тича, следвайки по някакъв начин вокалната линия или пък на същия принцип изпълнява откъслечни, насечени движения на фона на звуци в стакато. Това драматургично решение ми напомни за футуристичните аеротанци на Джанина Ченси[1] през тридесетте години на миналия век. Те не са се изпълнявали на музика, а докато са се четели на глас футуристични стихотворения, изпълнени със звукоподражателни думи, опитващи се да имитират шума и движенията на машини, самолети или оръжия, които през онези години са се възприемали за символ на прогреса. Със сигурност това не е супер новаторски подход през 2000-те години, когато публиката на съвременното изкуство е свикнала с танцови спектакли без музика или дори с какофонични шумове, но този ход действа като напомняне за това колко много свързваме човешкия глас или с извличане на смисъл при вербалното общуване, или с извличане на мелодия. Рядко произвеждаме шум доброволно, както това се прави в ADR (подобен пример, който ми идва наум, е спектакълът „Оратория“ на Анна Данкова). В крайна сметка звуците, издавани от двамата изпълнители, се обработват от синтезатор и се превръщат в саундтрак на последната част от видеото, която се състои от черно-бяла анимация, населена с размазани фигури. След това започва частта на живо.
Тя има много силно начало: танцьорите са подредени в два кръга – един в лявата и един в дясната част на сцената. Те вървят ритмично, обърнати с лице към центъра на съответния кръг. Музиката е ударна и енергична: тя звучи като тиктакащ часовник, който отмерва времето и постепенно разширява потенциала си. Танцьорите носят удобни дрехи, различни един от друг, но са изключително координирани помежду си и когато се движат заедно, изглеждат като едно цяло. От кръговете те започват да се разпръскват в пространството: плавните им приплъзвания, рязкото вдигане на ръцете и наклоните на торса се изпълняват много прецизно и бързо, като същевременно се запазва известна освободеност. Естетиката на гага като движенчески език произлиза именно от подобна комбинация от елементи – той изглежда като добре контролирана и балансирана релаксация. Впечатлих се от сложността на хореографията, в която се редуват групови сцени с дуети или сола, особено след като знаех, че танцьорите са я научили само за две седмици. Ръцете на изпълнителите сякаш имат особено значение: те постоянно рамкират, затварят/отварят, посочват или избутват нещо, все едно за да изразят необходимостта да предприемат действие в настоящия момент, да вземат ситуацията в своите ръце.
Тази витална и динамична част е последвана от по-бавна и рефлексивна. Настъпва промяна в музиката – тук прозвучава зловещ и ниско тониран звуков пейзаж, както и в костюмите – танцьорите се появяват в къси бели облекла, (които инстинктивно свързах отново с футуристичните костюми на Джанина Ченси). В някакъв момент гласът и тук се намесва: един от танцьорите започва да говори, други да броят на глас, а една изпълнителка кряка като птица, гледайки втренчено публиката. Нейното действие е неочаквано и се сблъсква с всичко, което сме виждали досега. Този анималистичен звук ме накара да се замисля за необходимата връзка с природата, може би за неизбежността на смъртта, която е част от кръговрата на живота и не можем да я забравяме.
Трябва да призная, че докато гледах спектакъла, бях въвлечена в хореографията и се изгубих в нейната красота, подсилена от техниката на танцьорите, без да се замислям много за нейното значение или тълкуване. Към края обаче ми се стори, че спектакълът не съумява да представи единна творба. Усетих, че за спада в динамиката в последната част липсва мотивация и не разбрах накъде води. В анотацията на представлението пише само, че неговата „концепция е проста“ и се състои от „15-секундна ритмична фраза, която се повтаря безкрайно и се преформулира във всички възможни варианти“, както и че „играе с противоположностите“, но това някак не ми „помагаше“ да го разбера по-добре. Мислех си, че публиката би имала полза от някои подсказки, за да свърже видеото и изпълнението на живо. Мнението ми за представлението обаче се смекчи и преобърна, докато слушах виковете на танцьорите и като осъзнах, че отделни елементи могат да бъдат проследени във всички части на творбата. Например кръгът, освен че има ритуално значение и символизира връзката на човечеството с неговите корени и предци, би могъл да насочи (както птичият вик) към естествения цикъл на съществуване: раждане, живот, който трябва да се изживее и на който да се насладим, както изразяват танцьорите в първата част, и смърт – неочаквана, ирационална, но присъстваща, както е подсказано във втората част. По подобен начин може да бъде открита и асоциацията с отмерващия времето часовник – в музикалния ритъм в първата сценична част, а също и в една от движенческите фрази, изпълнена първоначално като дует, а после и едновременно от всички танцьори, разделени на двойки. В нея един танцьор стои на място, докато друг марширува около него, удряйки с петите си по пода като войник. Прецизността на стъпките и кръговото движение около другия изпълнител извикаха като образ стрелките на часовника, които тиктакат непрестанно, отбелязвайки неумолимия ход на времето, от който никой не може да избяга.
Замисляйки се за връзката с видеоклипа в началото, забелязах два основни общи елемента. Първо, присъствието на гласа: разнообразната му употреба (като музикален инструмент, метроном, вик от природата) показва многобройните му възможности като изразно средство, насърчава експериментирането с него и провокира размисъл. Вторият елемент, който със сигурност е най-силен, е двуединството: представлението се състои от две части, сценичната хореография се състои от две части, във видеото виждаме две обстановки, в него участват двама танцьори, анимацията се състои от два цвята (черно и бяло) и т.н. Дори тази дуалност да не е винаги очевидна – понякога тя функционира като контраст, понякога като поредност – смятам, че тя има ключова роля, на която си струва да се обърне внимание.
Shutdown заслужава да се гледа заради енергията на хореографията, изключителното изпълнение на танцьорите и възможността да се види въздействащият език на гага. Възможно е да възникнат различни въпроси и може би само някои от тях ще получат отговор, но определено си заслужава да се изправите пред тях.
“Shutdown”
Хореография: Ноа Зук, Охад Фишоф
Музика и осветление: Охад Фишоф
Костюми: Златна Михайлова
Танцьори: Елеонора Митева, Свилена Николова, Бетина Бонева, Михаела Гривева, Димитър Василев, Ана Петкова, Марина Хараламбова, Богдан Хараламбов, Яница Атанасова, Йоана Титкова, Маргарита Петухова, Ксения Бакалова
Продукция на РЦСИ „Топлоцентрала“
„Shutdown“ първоначално е поръчана от Wee Dance Company, а премиерата ѝ е част от програмата „Venus“ в Gerhart–Hauptmann–Theater Görlitz–Zittau.
Проектът се осъществява с подкрепата на посолство на Израел в България.
Марта Буджо завършва италианска филология в Болонския университет, където задълбочава интереса си към танца с курсове към Факултета за сценични изкуства. В момента работи в сферата на образованието в София и се изявява и като танцов критик.
[1] Джанина Ченси (1913 – 1995 ) е ярка представителка на футуристичния танц. През 1931 г. тя участва във футуристична театрална пиеса от Ф. Т. Маринети. Нейният танц придружава стихотворението на Маринети „Хиляда метра над бомбардирания Адрианопол“.
