Танцовият фестивал Sofia Dance Week буквално влетя в културния живот на столицата, като шумно се огласи и дръзко синкопира ритъма на летаргичния септември, предвкусващ обичайната си доза култура през годината.

Впечатлих се от чистосърдечния неолиберален подход към фестивала – той е продукт, вярно от културния регистър, но към който абсолютно са приложими пазарните механизми на реклама и маркетинг. В качеството си на стока той препотвърди базисни правила – при добра маркетингова стратегия можеш да продадеш успешно всичко, дори култура. Силна визуална концепция, определено идентифициране на събитието с градската среда и лайфстайл, превръщането на танцовото изкуство в емблема на съвременната култура, която в никакъв случай не плаши с арогантни висоти, напротив, достъпна е и приятелски настроена – с бързата комуникация, с вербалната оскъдица, с липсата на авторитети и свободното заиграване с културни знаци (в случая буквалното заиграване с културни паметници на града в плакатите) – всичко това проработи за случването на фестивала Sofia Dance Week по оптималния начин и достигането му до възможно най-широка аудитория. Целта на първото издание е публиката да се приласкае, да се припознае като възможна част от течащия културен поток на съвремието, в който танцът интензивно присъства, след което постепенно да се изместват границите на възприятията й.

Представленията от първата Sofia Dance Week изпълниха функцията си на опитомители. Те скъсиха дистанцията между това флуидно и изплъзващо от оптиката на логоса изкуство с до голяма степен неподготвената публика. Въпреки че от много години Международният театрален фестивал „Варнеско лято” се опитва да показва екземплярни спектакли на актуалните тенденции и имена на физическия пърформанс – от физическия театър до съвременния танц, като цяло публиката е неопитна в комуникацията с този жанр. Но това, което категорично стана ясно на този фестивал е, че хората знаят за съществуването на съвременния танц, в съзнание са за неговата популярност в парадигмата на съвременните изпълнителски изкуства, за своята информативна и естетическа недостатъчност и са решени да я компенсират.

И така, първата софийска седмица на танца имаше задачата едновременно да привлече, да навакса, да успокои, да изненада и да зададе хоризонти. Общо взето драматургията на подбора (селекционер и консултант Мила Искренова) и програмирането следваше логиката на тази поливалентна амбиция.

Откриването беше в зала 1 на НДК със спектакъла на френската компания Compagnie 111 „От плюс до минус безкрайност”. Идеята е на творческия директор и основен хореограф на компанията Орелиен Бори, който кани за режисьор американеца Фил Солтаноф. Представлението е последната част от „Трилогия за пространството”, включваща представления, вдъхновени от основни геометрични понятия – първото е посветено на обема и пространството, второто изследва равнината и перспективата, а „От плюс до минус безкрайност” прави безкрайни четения на правата. Това е един визуален спектакъл, който много ефектно експлоатира мулти-функционалната геометрична, пространствена и философска потенциа на правата. Спектакълът е математически прецизен и стилен, фрагментарно композиран от множество изследователски стратегии към правата. Различните конфигурации на правите в хоризонтална или вертикална равнина композират пространството, в което изпълнителите са само материални точки, които го маркират, но не и задават и променят. Като че ли пространството, организирано от всевъзможни взаимоотношения между прави, е живият организъм, в което телата са неизбежните протези, оспорвайки модерните допускания за наличието на „природност”, коментирайки илюзорната органичност. В цялостното дигитално, кибернетично, технократско излъчване на спектакъла, в което човешкото присъствие е унифицирано и обезличено, сведено до асистенция на изкуствено генерираното пространство, те застигат различни размишления за съвремието и антропотехническата „природа” на човешката екзистенция.

След силното и добре намерено начало на фестивала, съчетало зрелищното и умозрителното, уменията и фантазията следва много по-херметичният танцово-изследователски опит на Kinesthetic project, България с двете им представления Imago и Void. Хореографията и идеите са на Виолета Витанова и Станислав Генадиев (Мирослав Йорданов – концепция на Void). Много интензивни представления – концептуално и телесно, концентрирани в способностите на самото тяло да изразява, да метаморфозира, да се вглежда в собствените си потайности – импулси, чувствителност, рефлективност. Зрели опити наистина да изследват през драматургията на телесността биологични и философски конструкти за тялото и съзнанието. И двете представления предизвикват у зрителите склонността към отнасянето им в абстрактното реторическо поле на „чистия танц”, понятие, артикулирано в танцовата теория от Ана Киселгоф със значението на фокусиране върху материалността на телата на танцуващите, без нуждата да се изразяват чувства и да се разчитат наративи, идеи, референции. Без съмнение идейните търсения са абстрахирани в пределно стилизирана физическа форма на движение и пластика, в които като че ли телесното преживяване тук и сега превъзмогва иницииращите ги теоретични спекулации. Много сериозно българско присъствие на картата на фестиала.

Представлението на „Ciplak Ayaklar” (Турция) и C Dans C (Франция) “Engin-ar” определено беше адресирано към младежката публика – осем човека в драматургично ограничената обстановка на домашно парти между два фотьойла, диван и бар плот с DJ. Саундтракът на Бариш Ка – диджей в най-добрите истанбулски клубове – енергизира представлението, добавя ритъм и настроение на иначе малко обезсилената хореография. Спектакълът залага на бързата комуникация с публиката и безпогрешната идентификация на специфична възрастова група с емоциите и сюжетите на героите.

Като емблема на спокойна класика и безспорна легитимност фестивалът се обръща към името на Жан-Клод Галота – носителят на стабилност, качество и препотвърдени стойности в съвременния танц. Двата спектакъла „Sunset Fratell” и „Безспирната”, които се играха един след друг, съдействаха за просветителската мисия на фестивала – да се покаже какво са правили и правят големите имена в танца, без това да произвежда сериозни турбуленции в режима на възприемане или особени емоционални афекти у публиката. Мъжкият дует („Sunset Fratell”) представляваше доста стегнат танц, изразяващ братска дръзновеност и любов, без да се изпада и в нюанс от сърдечност или топлота. Соловият спектакъл „Безспирната” беше много по-ефирен и лежерно „танцувален”, засуетил се в някакво си свое движение-изследване, което може да продължи безспир. Ако в първото парче наративът беше много по-належащ за разчитане, то „Безспирната” никак не настояваше на разгадаването на сюжет или идейни ядра (може би липсата на превод на френския текст, течащ на запис, ме остави така лекомислено танцо-центрична).

Разбира се, не може танцов фестивал в България без балет „Арабеск”. Спектакълът на Боряна Сечанова и Олеся Пантикина „Прозрението на камъка”, представляваше балетна импресия с внушителна монументална визия и разказвач, транслиращ екзистенциални размишления – по-скоро общочовешки, отколкото индивидуални. Големите теми за вечността, живота, смисъла, паметта са епично скулптирани през модерен танц с прозирна класическа партитура.

Друго представление, което изобилно насища сетивата за балетна класика, беше „Ромео и Жулиета” на най-известната италианска компания за съвременен танц Aterbaletto. Без да разказва този архи-сюжет за страстта, спектакълът акумулира неговата любовна екзалтация и я превежда на изключително изкусен балетен език. Осем двойки Ромео и Жулиета мултиплицират силата на взаимното привличане до неговата свръхлогичност. Музиката на Прокофиев, завършените, изразителни, софистицирани движения, изпълнени с умението на високата класическа подготовка увличат погледа по серпентината на плавната си перфектност. Хореографията на Мауро Бигонцети с естествеността на съвременната рефлективност съчетава класически елементи и пластика с модерни движения и ритъм в хомогенна архитектоника.

Абсолютният „гвоздей” на селекцията беше трупата Ultima Vez от Белгия с хореограф – световното име в съвременния танц Вим Вандекейбус. Представлението „Огледалото” е съставено от най-добрите парчета от техни продукции. Въпреки бриколажния принцип на конструиране, спектакълът има прецизна драматургия, редуваща интензивни и напрегнати епизоди с разреждащи – плътното и мобилизирано телесно присъствие – (авто)иронично-закачливи сцени, зад които обаче напира някаква невъздържана стихия. Тези необуздаеми импулси, идващи на тласъци – мощно, връхлитащо, наситено, – които Вандекейбус изследва, най-общо казано са некултивираната първична енергия, която се управлява от инстинктите и рефлексите на нивото на органичния произход. Течението „euro-crash” от края на 80-те обобщава подобни хореографски търсения. В спектакъла има буквални опасности, които разчитат на рефлексите на партньора и на инстинкта за самосъхранение и протекция – хвърляш тухла над главата си, без да гледаш и очакваш друг да я улови, а трети да те измъкне в последния момент. Това е само дословно означаване на сериозните търсения на хореографа в дълбините на природата (дори животинското) в смисъла й на неконтролируема страст, на абсолютна реалност, на загубена автентичност, която не може да се репрезентира, може само да се нагнети, да се долови, да се напипа в материала на суровия, краен, агресивен – физически и ментално – танц. „Тактилното замества визуалното”, както самият Вандекейбус определя работата си. Инстинктът и страстта изместват мисълта като структурираща света и живота.

Мира Мариянова

Текстът е публикуван в сп. „Лик“, октомври, 2008