свободната сцена на фокус

Между 7 – 10 ноември за трети път се проведе АСТ Фестивал за свободен театър. Тази година организаторите му от Асоциация за свободен театър решиха да заложат не на представяне на готови продукции от независимата театрална и танцова сцена ( за тази цел ноември бе обявен за Месец на свободния театър), а да превърнат Фестивала в платформа за изказване на артистични позиции, които рефлектират темата на изданието – „Добавена стойност”. За това бе предложена формата на „перформативна акция”. Цялостният концептуален формат на АСТ Фестивала е важна и смела крачка напред за форума, като  първата му реализация постави и съществени въпроси за осмисляне. Демна Димитрова коментира.   

Артистичната програма на АСТ Фестивала за свободен театър беше в дните 7 – 9 ноември 2013 г.[1] и в тях се случиха три „перформативни акции”. Кавичките не са ирония, а по-скоро цитат. Трите проекта бяха предварително избрани от жури и продуцирани от самия фестивал. Някои от изискванията към тях бяха следните: „акциите трябва да са създадени специално за фестивала; концепциите могат да са нови оригинални авторски идеи или да стъпват на  готов творчески продукт, интерпретирайки го с оригинална авторска  концепция, която е обвързана с основната тема на фестивала („Добавяне на стойност”), няма ограничения във формата и жанра.”

Няма истинска нужда от това да се говори подробно за жанра, да се преговаря историята на пърформанса, „понятие оспорвано в самата своя същност”[2]. При подобно желание на този сайт вече е публикуван текст, който може да спести повторението. Още повече, текстът на Мирослава Тодорова се занимава и обвързва пърформанса директно с театралното. Формулирането на изискването за акция обаче тревожи. Акцията по презумпция е перформативна, така че това словосъчетание остава, най-малкото, тавтологично и неясно. Фиксирано именно като акция, дава код. През 60-е години на XX в. акцията в изкуството започва да се отличава с радикален, политически, телесен, рязък, директен, трансгресивен характер. Пърформансът пък следва да се разбира като понятие, което „по някакъв начин обединява съществуващите през 50-е и 60-е години хепънинг, боди арт, концепптуално изкуство, live art, демонстрации, агит-проп ивенти и най-различни форми на изява – чисто художествена или социално ангажирана. Всички те естетически и етически имат своя първообраз във високия модернизъм, в традициите на авангарда – футуризъм, дада, сюрреализъм.”[3]

Пърформансът в някакъв смисъл е и вече институционализиран, обясняван, изследван, архивиран, участващ в кураторски проекти и въпреки това остава жива, развиваща и променяща се форма. В книгата си „Театър и антропология” режисьорът Ричард Шехнер отбелязва, че една от най-важните характеристики на пърформанса, в смисъла му на изпълнение е, че действието се извършва, за да бъде забелязано, за да предизвика ефект. Пърформансът често се гради на предварително заложена структура и винаги има конкретно намерение.

Тези най-общи уточнения са нужни единствено, за да бъде добре изяснено и да се направи разграничение, че зададените от фестивала критерии (проектите да бъдат перформативни акции) са мислени сякаш по-скоро като перформативно действие и други обяснителни механизми на формата просто биха били неприложими. Следвайки това допускане, в този текст акция ще бъде просто дума, с която да се обособяват трите отделни проекта. Това, с което те със сигурност могат да бъдат обвързани,  е  намерението за ефект и наличната предварителна структура.           

            Отново „по задание” акциите е трябвало да бъдат мислени и в контекста на темата на фестивала. „Добавяне на стойност” се превръща в особена парафраза на принципната позиция на фестивала за независимите театрални и танцови продукции. Това е основно настояване не просто за видимост, но и за разпознаваемост на свободния театър като допринасящ и участващ в оформянето на процесите в съвременното българско изкуство. Това, обаче, изглежда някак неоспоримо. И въпреки естествената съпротива към преобговаряне и, едва ли не,  настояване на почти маргинализиран статут, въпроси, засягащи позицията на независимата сцена, нейното финансиране, възможностите за реализиране на проекти, търсенето на пространства, в които да се случват и т.н., не спират да съществуват и да тревожат. Щом няма решение на проблема, за него се говори настоятелно, дори вече всичко да е казано. В самите акции това беше заложено по различен начин. Две от тях се занимаваха със стойността, ефекта, който могат да имат усилието и работата, онова, което човек върши и с което евентуално влияе („Ето каква била работата” и „Нокаут”). Акцията от втория ден на фестивала пък беше директна метафора на всичко изброено. („Бели петна”).

Тези бележки създават определен контекст, който изглежда необходим при гледането на трите проекта. Те, така да се каже, са зависели от тези фактори, поради предзададеността им.

„Ето каква била работата“/ сн. Райна Тенева

В първия ден на фестивала беше представена акцията на Галя Борисова и Тодор Стоянов „Ето каква била работа”. Тя беше базирана, дори вдъхновена от книгата на чикагския журналист Стъдз Теркъл „Работа”. В нея Теркъл е събрал интервюта с обикновени хора, които разказват какво извършват всеки ден. Тази чужда ежедневност беше имплантирана за кратко и в акцията. Един по-подробен разказ на това, което се случи, би звучал по следния начин – Галина Боросова и Тодор Стоянов дадоха своите кратки опори, през които трябваше да се гледа всичко, което протичаше. Една от тях беше следната: „Човек не може да яде осем часа на ден. Не може да пие по осем часа на ден и не може да прави любов по осем часа на ден”, според Уилям Фокнър. Галина Борисова допълни, че „едничкото, което може да прави по осем часа, е да работи.” После поканиха който желаеше на вечеря. Шест души от публика седнаха на една маса и определено не знаеха дали от тях се очаква нещо различно от това просто да се нахранят добре. Информацията за живота им, темите, върху които говориха, или поне какво именно работят тези хора, ще бъде спестена тук, защото тя беше дочута само от част от хората, които се намираха много близо до масата. Докъде достигаше или не разговорът, придоби статут на част от работата. Нивото на „узнаване” у публиката беше напълно различно. Суровият резултат беше, че много повече хора наблюдаваха продължително и съсредоточено как шест човека се хранят. Нещо като онова, което неволно (или не) правим, наблюдавайки компанията от съседната маса – чуваме (евентуално) какво си говорят хората и с повече внимание започваме да разпознаваме отношения, после дори доизмисляме, вадим заключения, съчиняваме. Само че тук това изглеждаше позволено. Макар и резултат, това не беше намерение. По време на вечерята имаше моменти, когато интервютата на Теркъл умишлено заглушаваха разговора на масата, имайки за цел да насочат вниманието на хората, които вече се бяха превърнали в участници, върху различни теми. Ефектът не беше постигнат, тъй като тези шест човека вече говореха за какво ли не. В акцията беше заложена известна преднамереност, имаше скеле и дори кратки намеси, които обаче постоянно се разпадаха. Не бяха устойчиви, не кореспондираха със случайно хранещите се хора, което в крайна сметка доведе до това, че акцията се случи като интимна вечеря, която някои дочуваха, преживяваха, вълнуваха се. Такъв, почти безкоментарен разказ, не обяснява истински защо Галина Борисова и Тодор Стоянов всъщност подчиниха себе си на случването, а не акцията на предварително замислените инструменти, с които разполагаха, за да я управляват. Това беше съзнателно отказване, което личеше по разпадащите се звуците и интервюта, манипулирани от Тодор Стоянов и малкото намеси на Галя Борисова. Оттеглянето беше по-скоро осъзната дистанция, оставяне на определени предпоставки да се развиват или разпадат, докато самите автори се превърнат в наблюдаващи.

   „Бели петна” е името на акцията с автор Милена Станойевич, която се случи във втория ден на фестивала. На пл. „Света Неделя” почти скулптурирано се бяха разположили независими творци, облечени в бяло, изменящи позициите си бавно или рязко, според индивидуалните решения. Всички те стояха в собствен периметър, който накрая биваше буквално очертан. Всеки рисуваше своя кръг и вписваше името си в него. Когато акцията приключи, бяха останали само тебеширените кръгове. Лесни за изличаване. Нещо като временни следи, които творците оставят. Като някакво настояване за присъствие. Формата беше твърде цитатна, твърде позната. Независимо от това, че беше разположена в градска среда, тази работа изглеждаше някак затворена в себе си, за себе си, с което възниква и въпросът, който не изглежда маловажен –  как именно проблемите на независимата сцена да станат явни отвъд нея. Жестът на присъствие и вписване беше стерилен, хладен и умерен. Такъв и трябваше да бъде. Но сякаш идейната концепцията се вглеждаше прекалено много в метафоризирането на проблеми и това утежняваше формата. Тази градска интервенция изглеждаше насилена, прекалено обяснителна.

„ Бели петна”/ сн. Мартина Шопова

7.11.2013 г. – „Ето каква била работата” 

творчески екип: Галина Борисова (идея и структурна композиция) и Тодор Стоянов (звук, светлина и музикална интервенция), Клуб на хорото

 

8.11.2013 г. – „Бели петна” 

автор: Милена Станойевич
творчески екип: Златна Михайлова, Ащон Ка, Милена Станойевич  и всички творци действащи на/за независимата сцена, отговорили на изпратената покана за участие в перформативнатаакция
Площад „Света Неделя“

автори: Надежда Московска и Мирослав Йорданов
изпълнение: Владислав Георгиев
Работилница Трансформатори (УАСГ)

 

 

АСТ Фестивал за свободен театър 2013 се организира от Асоциация за свободен театър с финансовата подкрепа на Министерство на културата, Национален фонд “Култура” и Столична програма “Култура” и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София и Югозападен регион за Европейска столица на културата – 2019 година.

Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.