Това изречение се прокрадна в главата ми по време на представлението на Едуард Габия, Румъния, който представи своето соло “My brut Material- Your Performance”, по време на АНТИСТАТИК 2009.

Опитвам се да разсъждавам върху тази спонтанно прокраднала се мисъл: „Интересува ме повече бъдещето, отколкото утре”. За да имаме по -добро бъдеще със сигурност трябва да мислим за него и да правим по нещо за това всеки ден по малко, но защо пък да не мислим за утре? Би трябвало утре да има значение, но тъй като в прекия смисъл думата утре стои непосредствено до днес, много често не обръщаме достатъчно внимание на утрешния ден. Все пак нали има и други дни. Близкото бъдеще понякога или по –често няма такова осезателно влияние върху нас, но би могло да допринесе за разместване и промени на по-далечното бъдеще. Надявам се! Фестивалът АНТИСТАТИК, организиран от Б Brain С Store П Project, Информ Бюро, Център за култура и дебат “Червената Къща” , ме провокира да мисля в такава посока.  

 Заемам позицията на колега, който определено стои зад тази инициатива, тъй като успях да видя любимо представление и артист. Какво е фестивал без любимо представление и за какво да се прави фестивал, ако той не предизвиква дискусии. Румънският танцьор Едуард Габия определено има  индивидуалност, ясен е в представянето на идеята си и уверено изпълни своето соло само с един прожектор-следач и с малко дребни детайли : малко радио, пакет цигари и бутилка с бира, от която отпиваше по малко. Габия „напипваше” някакви опорни точки, в които търсеше смисъл на подредбата, случването, преминаването от едно към друго доста внимателно и деликатно. И ако въпросният Едуард може би е смутил някои с неговия „груб материал” (така той самият нарича този спектакъл), то със сигурност ни накара да мислим по време на неговото представяне. И да следим всяка негова „крачка” в прекия и символния смисъл на думата,  да оценяваме всяко негово решение как да продължи да се „премества” и представя своя „суров”материал. Искам да подчертая, че са много малко представленията, които ни карат да мислим по време на случването им и да разкодираме позицията на авторите. А какво е идея без позиция? Нещо като бастун без собственик. На Едуард Габия никога не му е липсвала позиция. Да не забравя да кажа и за уникалната гравитация, кoято тялото му излъчва, докато се движи. Не съм виждала друг танцъор с такова «земно притегляне».

Друго приятно представление беше на Нина Божич, Словения, студент на първата Номадска танцова академия 2008. Тя откровено заявява и на сцената, и в живота своето отношение към хората на изкуството и бизнес средите. Позицията й е, че е приятно човек да танцува и да се движи, без значение дали ще печели добре от това или ще го прави за удоволствие. Темата определено е интересна и актуална и ни кара нас зрителите да се запитаме дали искаме да печелим добре от нещо, с което скучаем, или искаме да танцуваме „гладни”, но щастливи? Разбира се, талантливият артист може да е и добър бизнесмен, едното не изключва другото. Aко Нина Божич намери остатъка от субсидията, която и е така необходима за да довърши проекта си до един час самостоятелно представление (тя споменава, че е са и необходими 20 000 евро), бих препоръчала да направи втора част, където да се занимава и с въпроси, които артиста се опитва да разрешава след дългогодишна практика, а не само да идеализира артиста като го сравнява с бизнес средите.

 И двете сола, които споменавам, са провокирани от доста лични въпроси и проблеми, които интересуват двамата артисти точно в този момент от живота им. И точно поради този личен интерес и откровеност тези две работи имат стойност не само за тези, които ги изпълняват, но и за нас зрителите, повечето от които предполагам са оценили тази откровеност. Теорията, че артистът няма защо да се занимава с личните си проблеми на сцената, намирам за клише и опит за нелепа оригиналност. Ако въпросите, с които се занимаваме не ни интересуват или нямат такова съдбовно значение за нас самите, защо въобще трябва да си губим времето и да се занимаваме с тях? И защо въобще трябва да занимаваме публиката с нещо, което няма значение за нас? Всичките работи, представени на фестивала доказаха моята теория.

 Не бих искала да досаждам на евентуалните читатели на този текст, както и на себе си, за да изреждам кой още е участвал на фестивала, или да критикувам или хваля инициативата на организаторите. Винаги има още какво да се направи (по трико и без трико), но фестивалът определено представи различни артисти, показа независими идеи и остави продуцентите ( в България те определено се губят по трасето) да решават в пълно недоумение какви са тенденциите в съвременния танц.

Като хвърли професионалната публика в захлас или отрицание, фестивалът беше коментирано събитие от гостите и колегите, проявили интерес. За мене това си беше чисто събитие, останало за съжаление популярно само сред познавачите, нещо като хубаво и качествено вино, продавано незабелязано и купувано само от тези, които го правят. Надявам се фестивалът да може да придобие повече популярност догодина, но да запази качествената си публика. AНТИСТАТИК 09 показа разнообразие,  няколко български продукции и представления от чужбина. Напълно разбираемо, определено симпатично и изцяло амбициозно. Какво повече може да искаме да се случи по отношение на танца в началото на месец април?

 Бих искала да разсъждавам и върху другите представени спектакли.

Като например „интелектуалното хип-хоп” представление:„Ох, не!” на Далия Ачин, Белград, където двама брейк танцьори в много бавно темпо показаха своя начин на движене и технически умения (за мене лично, както и за повечето зрители,  скучно за гледане, но поради бавното темпо и повторения точно поради това полезно да се види). Присъствала съм на международен брейк фестивал, където импровизацията и спонтанността са толкова привлекателни и точно поради това „Ох, не!” прозвуча „интелектуално” излишно. Често обаче много скучни за публиката представления провокират мисленето и определено допринасят за експериментиране и разместване на форми и техники. Така че и това представление имаше място в програмата на фестивала.

 На АНТИСТАТИК видяхме и българска премиера – „Тризависим” , три хореографии на три независими трупи (Kinesthetic Project, Derida Dance,  Б brain  С store  П project) обединени в една вечер. И трите толкова различни, че отново се убедих, че и в България все пак има някакви предимства да си независим: правиш това в което си убеден и харесваш, опитваш се да бъдеш себе си, допринасяш за разнообразието, може и да изключваш следването на световните тенденции в танца- след като така или иначе не зависиш от продуценти, може да повтаряш опити от близкото миналo – няма кой да те спре. И ако проявиш интерес към вече направеното, това пак си е експеприментален удар и шок за България. Случайно или нарочно и трите български трупи изписват имената си на английски.

 Всичките десет представления в програмата на АНТИСТАТИК бяха като  пъзел, който всеки може да подреди и оцени както може и както иска. Според възможностите, според вкусовете и според желанията. И, разбира се, ако фестивалът се проведе и следващата година (а в това съм убедена), с повече финансови средства и подкрепа (засега фестивалът имаше 1000лв. дадени от Министерството на културата и само два частни спонсора), си мисля, че това малко събитие за съвременни сценични форми (малко поради камерните зали и ограничения брой публика, но не и като количество представления) ще провокира нови фенове, ще увеличи броя на публика и ще привлече и тези, които тази година не успяха да го посетят.

 Тази година публиката беше повече от чужбина, отколкото българска – студентите от Номадска танцова академия , продуцентите от ImPuls Tanz и организаторите на Jardin d’Europe, провели среща в София по време на фестивала. Това може само да ни радва. В София може да се отиде на танцов спектакъл, където публиката не е само местна. АНТИСТАТИК допринесе за партниране на международно ниво и повече самоопределяне къде сме и кои сме. И едно приятно усещане, че и столицата  е част от международни проекти.

 Мога само да пожелая по- добър английски за догодина на себе си и на гостите от чужбина, с които да разговарям и споря след представленията. Или поне да си разкажем виц на английски, който да прозвучи добре. На фестивала АНТИСТАТИК пожелавам да си запази статичността в присъствието и антистатичноста при избора на артистите.

 Препоръчвам да се замислим за бъдещето, а утре засега да запазим за себе си. За малко размисъл насаме.

 Успех!                                                                             

 Галина Борисова  / 9 април 2009