Александра Дитц за пиесите „#антитъга“ от Стефан Иванов и „Свлачище“ от Васил Балев на сцената на „Сфумато“.
През изминалия сезон Театрална работилница „Сфумато“ се превърна в дом за два премиерни спектакъла по нова българска драматургия – „#антитъга“ и „Свлачище“. Първият е по текстове на поета и драматург Стефан Иванов и заживя под режисурата на Антон Угринов в пространството на сцена „Underground“. „#антитъга“ ни говори за невъзможността на човека днес да се пригоди към обществото, за самото общество, за личното усещане за недостатъчност, за неумението да се срещнем с действителността, за начините да избягаме от нея. Текстът на Стефан Иванов успява да долови болката на младите хора, открива това, което липсва, превръща се в отсъстващото – сякаш топла прегръдка, сякаш усещане за споделеност, за несамота. Представя откровението на неизречената тъга, която, стаена и несподелена, създава пропаст между нас и другите. Невъзможността да се свържем с хората, стремежът да се свързваме с „неща“, зависимости и причините за тях се смесват в смешно-тъжния болезнен монолог на човека днес.
Затъмнение. Нежен звук украсява тишината. Звън от тибетска пееща купа. А после – трясък. Петар Андреев нахлува през входа на залата. Застанал непосредствено до нас, говори директно срещу ни. Има план – ще прави бомба. „Защо правя бомба ли? За да умра. Или за да живея?“ Лицето му се изкривява в гримаса. На него се изписва отчаяние, неспособност, стремеж и мечта. Мечта за живот в един малко по-различен свят от този. Малко по-хубав. По-малко тъжен. Друг.
В ъгъла на сцената – вехто, изкорубено единично легло. От това малко условно неуютно жилищно пространство заговаря Йордан Върбанов. Анета Иванова, заела поза „лотос“, довършва разказа му. Вдишва и издишва бавно. Опит да се справи с безпокойството си. Василена Кинева ни проговаря от нишата на сцена „Underground“. Макар и седнала, сякаш стъпва из въздуха и разказва за празните обиколки из стаите в дома си. Александра Дичева изгражда музикалната среда на пърформанса, разположена в непосредствена близост до актьорите.
Колективният глас на отчаяния градски човек от XXI век ни говори. Личността се превръща в общност. Общността се превръща изразител на всички проблеми, които човекът, сам по себе си, се страхува да изрече.
В „#антитъга“ човешкото нещастие е продукт на времето, в което съществуваме. То е логично следствие от изолирания, дистанциран, консуматорски начин на живот, в който сме въвлечени. Монологичната форма навява асоциации за невъзможността за осъществяване на същински контакт между хората.
Наркотици, медитация, аюрведа, антидепресанти, йога, спа. Защо сме нещастни? Защо не можем да бъдем щастливи? Защо не можем поне да не бъдем толкова нещастни?„#антитъга“ е сложният диалог, който човек води сам със себе си, за да достигне до първопричината. Изпълнен с несигурността на съвременния човек, с несигурността на днешния ден и отчаяната ни потребност да бъдем обичани и харесвани. Да бъдем някой друг, не ние самите.
През опитите за справяне с тъгата ни превеждат актьорите Анета Иванова, Василена Кинева, Йордан Върбанов и Петар Андреев. Макар и част от едно колективно цяло, всеки от тях извършва действия, сведени единствено до него самия. Подобно на много различни клетки, оформящи организъм. Умело разделяйки текста между четиримата актьори, Антон Угринов създава спектакъл, нагнетяваващ усещането за вътрешна криза и необходимост от човешки контакт. Монолозите се прекъсват от кратки музикални интерлюдии. Думите отекват и под формата на гласови съобщения. Записани в момента на изричането и прослушани отново, те се превръщат и в своеобразен диалог. Звучат близки до нас. Напомнят разговор с приятел. Съвсем по човешки спектакълът на режисьора Антон Угринов ни превежда през „#антитъга“ като през фрагменти от живота ни. Човеколюбив прочит на борбата с личната несигурност. Акция срещу болката. Един спектакъл, в който „белите кахъри“ всъщност са значими и трябва да бъдат чути, за да се усетят зрителите по-малко сами и повече разбрани.
„#антитъга“ е „#антисамота“. Необходима, за да продължим деня си, когато не срещаме разбиране. Необходима, за да потърсим други начини да се справим с действителността. Напомняне, че трябва да протегнем ръка един към друг. Напомняне, че ни е нужна любов. Човеколюбив текст, който дарява разбиране, представен умело и изигран с отношение и палитра от емоционални откровения.
Мъжът и Жената, обвити в примката на битието, трескаво играят един с друг. Един срещу друг. Непрестанна, неравна борба за надмощие. Взаимоотношенията им са невъзможни и неизбежни. Любовта трескаво се движи в крайностите. Скука. Болка. Желание да притежаваш – стремеж да унищожиш.
През 2019 г. пиесата на поета и драматург Васил Балев „Свлачище“ е забелязана на конкурс за нова българска драматургия на Нов български университет. През 2021 г. получава номинация за „Икар“. „Свлачище“ представя сложната динамика на взаимоотношенията между Мъжът и Жената. Парадоксална динамика, в която да градиш нещо устойчиво е несъстоятелно, а разрухата носи близост и любов.
Дим. Във въздуха висят отломките от дом. Остатъкът от това, което е значело уют. Кресло, огледало, нощна лампа, разкривено застинали в постапокалиптичен покой. Под тях – легло. Два стола, разположени в двата края на сцената. Един за Мъжа. Един за Жената. Жената се намира в особена ситуация. Разказва ни. Мъжът ѝ я е обявил за мъртва. Успял е да убеди всички покрай нея в смъртта ѝ. Докато тя още диша, общува, разговаря. Накарал е дори нея да се усъмни в собственото си съществуване. Опечален, пред очите ѝ, съвсем като животно се е утешил с нейна приятелка, също опечалена. Жената хаотично обхожда улиците, търси човешки контакт с непознати в потвърждение, че я има.
Александра Василева обзема цялото сценично с пространство с присъствието си. Въвежда ни с експанзивна експресивност ситуацията. Въвлича ни в смях и недоумение с разказа си. Преоблечена в дрипи, въоръжена с пистолет, напъхан в ръцете ѝ от непозната клошарка, тя отива да се срещне с Мъжа. Мъжът, който няма да я разпознае. Мъжът – привидно уравновесен, привидно нормален, съвсем средностатистически. Свежен Младенов изгражда образа, като че на пръв поглед у него няма нищо извънредно. Единствено усмивката и смехът му крещят крайност, болезненост. Пораждат усещане за нередност, нездравост и неустойчивост на духа.
Сблъсъкът между образите на Жената и Мъжът създават особено противоречие. Спектакълът с режисьор Григор Антонов бързо се превръща в садистична игра, в която двете фракции непрестанно заемат различни роли, доминират един над друг и винаги се завръщат в изходната позиция. Звук от движението на влак разсича периодично тишината. Играта на характери, на ситуации се нагнетява. Изстрел занулява резултата и ни завръща към бита.
Мъжът и Жената са един срещу друг в примката на неизбежната скука, на времето, което минава и се влачи. После захващат играта отново. Като надраскана грамофонна плоча – изстрелът отново ги връща в началото. Той чете стар вестник. Опит за разговор. Опит за близост. Две объркани, уморени същества, въвлечени в игра на социални роли, игра на отношения, ролева игра. Игра, която трябва да играят, за да се съхранят. Игра – болезнена, садистична, крайна и неизбежна. Александра Василева и Свежен Младенов умело ни превеждат през нагнетените емоционални състояния на образите си.
Мъжът ни въвежда в своята история. Качил се във влак с непозната жена. Играта започнала така – при влизането на някой непознат в купето им, започвали да си говорят, сякаш се познават. Да говорят, сякаш са женени, разведени, брат и сестра. Да говорят, сякаш са всичко друго, но не и непознати.
Звукът от движещия се влак буди съмнение. Продължава ли пътуването? Кой отрязък от действителността е действителен? В коя от всички роли се крие същината им?
Мъжът и Жената в своята безкрайна надпревара, в своята игра на любов и смърт, преплетени един в друг. Те са неясни, неконкретни фигури – като в театър на абсурда. Всеки мъж и всяка жена. Всички роли, които заемат в общуването си, за да поддържат мъртвото живо. Всеки опит за бягство от пустия бит, всеки бяг далеч от всепоглъщащата рутина. Рутината, убиец на нещото, наречено „Любов“, превръщаща Мъжа и Жената в две успоредни линии, които никога не се пресичат. Рутината, неунищожима, която сякаш трябва да бъде разрушена от свлачище и изпод руините му да се случи прегръдка.
„Свлачище“ от Васил Балев под режисурата на Григор Антонов ни представя сложността на взаимоотношенията между мъжа и жената като болезнена игра без победител.
Макар коренно различни като ядро на смисъла – „#антитъга“ и „Свлачище“ атакуват зрителя със своята важност. Придърпват ни в себе си. Предизвикват емоции. Насочват ни към проблем. Между борбата, която водим със самите себе си, и играта, която играем, защото е немислимо да спрем. „#антитъга“ и „Свлачище“ се превръщат в категоричен пример за добра нова българска драматургия. На сцената на Театрална работилница „Сфумато“ те добиват цялост, потапят зрителя в размисли, движат го в търсене на изход. Решение, което да доведе до края на тъгата. Действие, което да промени хода на играта.„#антитъга“ и „Свлачище“ се превръщат в свидетелство за отсъствие на криза в съвременната българска драматургия.
Александра Дитц е студент трети курс театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“.
