Независимата продукция на „Нейно величество тенджерата под налягане–сдружение за съвременно изкуство в условия на високо напрежение“ – „Да изядеш ябълката“ – имаше своята премиера №1 през 2012 г. в галерия „Suspacious” и оттогава спорадично или периодично се случва на различни места. Представлението отворя и изследва едно интимно театрално пространство, разположено между структурата и импровизацията. Но какъв по-точно е театралният вкус на тази „ябълка“, разказва Ина Дублекова.

Ябълката. Един от символно най-натоварените и метафорично употребявани плодове в културната традиция, впечатляващ със способността си да означава, едновременно и по отделно, широка гама от добродетели и изстъпления – от „ябълката на раздора“ в древногръцката митология, през плода, откъснат от Ева, запомнен като ябълка, до например онзи плод, също предполагаемо ябълка, ударил Исак Нютон, та чак до „златната ябълка“ във фолклора, струващ си да бъде опазена с все сили. Плод, пълнокръвен като самия живот и наниза от ситуации, които той поднася на всеки.

 „Да изядеш ябълката“ на Ида Даниел (идея и режисура), Катя Атанасова (автор на отправните текстове), Петър Мелтев, Александър Митрев, Юлиян Петров (действащите лица и автори на текстове на момента), макар и експлицитно да не си служи конкретно с тези метафорични образи, сякаш се опитва именно да пренесе точно този сладко-кисел житейски вкус на ябълката на театрална почва. Изследването на един толкова „многолик“ обект обаче е сериозно предизвикателство както за създателите на спектакъла, така и за неговите зрители, защото едновременно изкушава, но и крие опасност от претрупване и недостатъчна разгърнатост.

 

Петнадесетата премиера на представлението се състоя в края на месец януари в сградата на споделеното офисно пространство Сохо/Soho. Преди това „ябълката“ беше „ядена“, под тази и други форми, на различни места. Но тъй като създателите на спектакъла изрично акцентират върху неговата ситуативност, дефинирайки го като „театрална ситуация в контакт“ и наричайки всяко последващо представление премиера, то настоящият текст се фокусира върху премиера номер петнадесет и „контактната ситуация“, случила се там и тогава.

 

 Еднократността, невъзможността за съществуване на реалността на едно представление отвъд конкретното му сценично случване, неговата неповторимост в този смисъл, са съществена част от театралната конвенция. Настояването обаче върху премиерния характер на всяко следващо изиграване говори не просто за тази уникалност и мимолетност, но и за неочакваност, самопораждане, случващо се без изричния контрол на авторите. В случая с „Да изядеш ябълката“ подобно настояване има своите основания в съществената, преднамерена употреба на импровизация в съдържанието на постановка, без разбира се това да означава, че представлението е лишено от структура. Даже напротив – именно за да се остави необходимото пространство за честото моментно експериментиране под формата на игри с думи, фрази и асоциативни вериги, сами по себе си също случващи се базата на предварителни правила, представлението има видимо разчертана рамка.

 

 Тя е съставена от три части и е организирана хронологично, а преходите са ясно обозначени от звън на часовник, който действащите лица сами навиват и след чието иззвъняване настъпва ясна промяна в сценичното случване. Отчетливостта в структурата неизбежно създава необходимост от съпоставяне на отделните части, при което се усеща ускорението в темпото представлението и смяната на водещия „език“ във всяка. Тя се изразява в постъпателното отделяне от „гъстата текстуалност“ на началото, в което актьорите дори не са изправени пред публиката и физически заявени като присъствие, а лежат на земята, почти невидими, и зрителното пространство се изпълва със звученето на изговорените от тях думи, до все по-екзалтираното физическо действие, което се превръща в „учестеното“ говорене с тела и движения към края.

 

 Външно тези два „езика“ си приличат по своята наситеност, която е предзададена от стила на писане в разказите на Катя Атанасова, на моменти напомнящ „потока на съзнанието“. В този смисъл текстовете служат както за отправна точка на постановката, така и за модел на изразяване в цялото представление. Отвъд това обаче, вътре, на нивото на собствено съдържанието на представление, връзките между словесните игри, драматургичния материал и физическите действия не са така отчетливи. Това  вероятно е умишлено търсено и цели да даде възможност за „импровизация“ освен на актьорите, така и на всеки зрител, който сам да сглоби за себе си частите и да си създаде свой сбор от фрагменти или цяло. Но точно от зрителска гледна точка подобна прекомерна широта е проблематична и оставя след себе си вкус на много струпани любопитни възможности, без те да са отведени по-далеч.

 

 Доколкото има единен наратив, лежащ на дъното на „Да изядеш ябълката“, то ядрото му са фрагменти от лични разкази на една жена, разказани от нейна субективна гледна точка, за боледуването – във физически и емоционален смисъл – болката, успокоението, общуването, близостта, любовта. Погледът е отдолу нагоре и отвътре навън, от позицията на пациента, гледащ от болничното си леглото към преминаващия лекуващ лекар на отделението. На сцената те са предадени от трима актьори, „партниращи“ си с четири кукли-манекени с човешки ръст – три мъжки и една женска фигури – които първоначално са бездушен декор, сенки на действащите лица, постепенно свличащите се от гърбовете им, еволюиращи до присъствени фигури, изправящи се пред публиката редом с тях. Самите актьори присъстват в нелеката двойственост на една ситуация, в която трябва да бъдат едновременно по-скоро себе си, стоящи на сцената с личните си имена, и съзнателно да досъздават представлението на момента чрез импровизации, но и периодично да заемат позицията на въздържани разказвачи на една предварително зададена сглобка от текстове.

 

 Така премиера петнадесет на „Да изядеш ябълката“ струпва пред зрителите голямо количество от смисли и възможности, предлагайки един много крехък баланс между режисираното и импровизираното, между изговореното и изиграното. Отношенията между тези опозиции умишлено или не обаче остават схематични, но може би връзките им се уплътняват, а пълнокръвието и контактът със ситуацията нарастват с всяка следваща премиера.

 

 

 

Ина Дублекова

 

 

 

„Да изядеш ябълката“

 

отправни текстове: Катя Атанасова
текстове на момента и действащи лица: Петър Мелтев, Александър Митрев и Юлиян Петров
идея и режисура: Ида Даниел
костюми и обекти: Даниела Иванова
светлина: Тодор Стоянов
графичен дизайн: Мария Минкова

 

 

 Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.